fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Адам Загаевски: Човечеството винаги е съществувало между най-доброто и най-лошото

10 мин.

Адам Загаевски е един от най-значимите съвременни поети на Полша и Европа. Поет, есеист и прозаик, той е автор на 12 стихосбирки, три повести и осем есеистични книги. На български език Издателството за поезия ДА издаде „Невидима ръка“. Загаевски е част от „Поколението 68’” и един от основателите на независимото литературно движение „Нова вълна” през 70-те години. Носител е на редица престижни литературни отличия. Адам Загаевски беше един от гостите на IV Софийски международен литературен фестивал. Десислава Микова разговаря с него.

Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи.
Запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.
Речите на управляващите станаха някак хаотични,
дори скудоумни, но нали в края на краищата
ние не ги слушахме, предпочитахме музиката.
Войните станаха още по-диви, затворите
воняха по-силно отпреди.
Май че маймуните са взели властта.

Запознах с поезията Ви, след като веднъж българският поет Стефан Иванов прочете „Маймуни“. Стихотворението е публикувано през 1996 г. и намирам за плашещо, че 20 години по-късно все още звучи като най-естествено описание на действителността.
За себе си и приятелите си мога да кажа, че дълго време живеехме в някаква илюзия, че светът бавно се превръща в едно по-добро място и че някои престъпления принадлежат изцяло на миналото. Не че някога сме живели в рай, но имахме усещането, че престъпленията, страхът и ужасът, глупостта бавно, но сигурно изчезват.

Знаете ли – ако живеете с отворени очи, ще видите, че това изобщо не е вярно. Човечеството е такова, каквото винаги е било – най-доброто и най-лошото. Съществува някак си едновременно между двете крайности. Когато написах стихотворението „Бежанци“, то се отнасяше до войната в бивша Югославия. Бях дълбоко огорчен от тази война. Бойните действия бяха близо до нашите територии. Тогава си мислех, че това е просто един епизод от историята, който никога няма да се повтори. Както обаче всички знаем, той се повтаря всеки ден. Така че в това отношение илюзиите са отдавна изгубени.

Какво се случва, когато хората изгубят илюзиите си?
Илюзията е нещо тясно свързано с общото устройство на света. Това, което смятам за пагубно човек да изгуби, е възможността да вижда и усеща магията на този свят, да вижда красотата на света. Защото светът е ужасяващо и едновременно с това красиво място. За мен лично би било истинска катастрофа да изгубя способността да виждам и красотата. Тя се намира не само в музеите или в музиката, но също така и в човешките същества. Живеем в пъстър, многолик свят – между най-доброто и най-лошото.

Роден сте в Украйна, после живеете в Полша, Берлин, Париж, Съединените щати. Как Ви оформи този разнообразен опит като поет и като човек?
Поглеждайки назад, не съм сигурен какво ме е оформило. Със сигурност съм се променил, надявам се, че съм се развил в положителна посока, а не обратното (смее се). Не знам обаче дали е заради пространството, или заради времето. Мисля, че всички ставаме по-мъдри с времето. Остаряваме, но и помъдряваме. В този смисъл откриването на нови градове и нови държави със сигурност ми е помогнало, но според мен в моя случай водещ е този вътрешен глас. Всички ние живеем с този вътрешен глас, който непрекъснато се променя, не звучи винаги еднакво. Когато поглеждам назад, нито Берлин, нито Париж, нито Хюстън в Тексас, нито Чикаго са ме променили толкова, колкото ме е променило времето. Времето, способността да мисля, да чета, възможността да срещам много хора. Промяната не се дължи толкова на градовете, колкото на хората по пътя.

Връщате се в Краков след демократичните промени. Бяха ли и промените една разбита илюзия?
Това не беше крах на една илюзия, напротив. Полша се развиваше добре, превърна се в една наистина демократична държава, с плурализъм на мненията. Само миналата година изборът на това консервативно правителство разбива илюзиите ми, както се изразихте Вие, но се надявам, че това не е краят на света. Това е просто една политическа партия, която доминира пейзажа в момента, но не завинаги според мен.

Като цяло смятам, че Полша постигна много, не само по отношение на демократичното си развитие, но и по отношение на икономическия си просперитет. Преди беше много бедна страна, а от бедността страда и човешкото достойнство. Не става въпрос за богатство, а за достоен живот. Щастлив съм, че много от моите сънародници сега живеят по-добре.

Вие сте сред основателите на движението „Поколение 68” в Полша. Каква беше неговата роля в културния и в социалния живот на страната?
С хората от моето поколение сме родени след войната. Някои от приятелите ми са родени в края ѝ. Мисля, че когато бяхме деца, малко или много ни възпитаваха като комунисти – пионерчета, както се казваше. По-късно обаче бавно започнахме да осъзнаваме несправедливостите на комунистическата система.

Капката, с която преля чашата, беше 1968 година. В Чехословакия това беше изключителна година, помрачена от ужасяващото нахлуване на армиите на държавите от Варшавския договор. Първите няколко месеца от онази година обаче бяха време на политическо благоденствие в Чехословакия заради новото правителство и новите настроения в управлението. В Полша това беше една много тъжна година. По някакви вътрешнопартийни причини Комунистическата партия поде антисемитска кампания и проповядваше омраза към различните. Бих казал, че комунистическата несправедливост в Полша достигна своята кулминация през 1968 година. Възражението беше наложително.

Ние бяхме още много млади и едва бяхме започнали да пишем. Това обаче беше един от основните импулси за творчество. Говоря в множествено число, защото далеч не бях единственият. По онова време ни напомниха какъв е светът, в който живеем. Ние със сигурност загубихме илюзиите си през 68-ма.

Има ли разлика в темите, които вдъхновяват творчеството Ви в началото, около 1968 г., и в по-късните периоди? zagaewski_nevidimaraka
Мисля, че всеки преживява сам собствения си Преход. Моят личен преход се случи много по-рано от официалния преход. През 70-те години бях силно въвлечен в критиката към политическия живот. Към края на онова десетилетие обаче – към 1979-80 г., станах много скептичен към политическото писане.

Не мога да кажа, че то нямаше никакъв ефект – имаше известен отзвук. По едно време имаше много привърженици и прерасна в движението „Солидарност“, но по отношение на изкуството за мен стана малко скучно. Политическото писане лесно става повърхностно, преходно. Лесно се превръща в рутина.

След това пък идват младите поети, които пишат, както и ти си писал. Тогава разбираш, че си допринесъл за създаването на един език, който вече всички използват. Отчасти съзнателно, отчасти и подсъзнателно, реших да пиша за други неща. Това обаче не беше просто решение, беше някаква вътрешна еволюция, необходимост да изследвам по-дълбоки пластове, екзистенциални теми, изкуство. Беше необходимост за размисъл върху изкуството, размисъл върху тленността, върху смъртта – класическите мотиви в изкуството. По някакъв начин политическия ми период беше обратното на класически – беше продиктуван от модата в политическия живот. След това обаче смятам, че преминах към по-класически стил на писане с по-архаични мотиви.

Смятате ли, че мястото на раждането определя човека?
На теория сме свободни. Човек може да отиде на остров Мадагаскар или като Гоген – в Таити. Но дори и в картините на Гоген от Таити личи почеркът на някого от Севера, който реагира на цветовете на Юга.

Смятам, че хората са обусловени от своя произход, макар че могат да постъпят по много начини с тази даденост. Могат да оспорват произхода си или да го изменят. Мисля, че хората са в постоянен диалог с корените си. До голяма степен ние сме свободни, но не съвсем. В себе си обаче винаги носим нещо, на което трябва да обръщаме поне малко внимание.

Някога чувствал ли сте се като чужденец?
Сложно е. Докато живеех в Париж, политическите дилеми на французите определено ми бяха чужди. В същото време имаше моменти, в които се чувствах съвсем у дома в Париж, той почти беше моят град. Мисля, че двете усещания са диалектически свързани.

В Съединените щати също – докато говорех с приятели, сред хората, които срещах, се чувствах съвсем у дома. Нямах усещането, че сме от различни племена. По отношения на географията обаче, когато шофираш из Тексас, определено изпадаш в едно състояние, което французите описват като dépaysé (дезориентиран – бел. ред.) – сякаш си на чуждо място. Не че това е тъжно, просто е така.

Днес какво ви кара да пишете – какви събития и чувства разпалват желанието да пишете?
За мен моментът на написване на едно стихотворение винаги е свързан едновременно с нещо красиво, нещо магическо, но и нещо много тъжно. Метафорично казано, когато напиша стихотворение, аз се смея и плача. Понякога наистина става така. Аз не съм някой истеричен човек, не ми се случва често, но съм имал и такива моменти.

Когато пишеш стихотворение, се появяват много силни чувства. Почти винаги това са смесени чувства – никога истинско щастие или истинска тъга, а една много особена смесица от двете. Мисля, че точно тази смесица се нарича поезия – амалгамата между най-възторжената радост и най-мъчителната меланхолия.

Предвид този порив да пишете, какво би ви липсвало, ако не пишете?

Би ми липсвало щастието – онова щастие и онова много силно усещане за смисъл. Изпадам в периоди, понякога много дълги периоди, в които не съм способен да пиша. Тогава гледам на нещата рационално и си казвам, че всичко е наред, и без това вече съм писал прекалено много. Това, което ми липсва обаче, са миговете на възторг. Не винаги, но почти винаги, когато напиша стихотворение, преживявам момент на чист възторг – смесен с тъга, но все пак съществува нещо необикновено и пълно с дълбок смисъл.

Вижте и видео от интервюто с Адам Загаевски на сайта на Би Ай Телевизия.

[ + ]