fb
Ревюта

Пътуването като сравнително здравословен вид наркотик в „По пътя за Бабадаг“ на Анджей Сташук

3 мин.

po-patya-za-babadagАвтор: Сара Божинова

Изпитвам особена привързаност към Полша. Всеки път, когато премина границата с Чехия, макар физическа такава реално да не съществува, се случва следното: осъзнавам, че пейзажът е различен – цветовете са по-ярки; поемам си въздух – другия, полския въздух, толкова по-различен въздух от обикновения; храната е по-вкусна, звуците по-ясни, хората са повече хора и аз ставам повече човек.

Нямам обяснение за приповдигнатото си емоционално състояние, въпреки цялата социологическа, психологическа и разнообразна художествена литература, която съм изчела. Когато отворих „По пътя за Бабадаг“, очаквах същото. Но Анджей Сташук е от писателите, очакванията за които се разтварят между редовете, за да създадат едно ново, непознато усещане, превърнало се в пълноценно изживяване далеч преди последната страница.

„По пътя за Бабадаг“ не е обикновен пътепис, макар жанровите категории да го поставят точно там. Авторът пътува през любимите си места в Източна Европа – до малките селца по калните неотбелязани пътища: Албания, Словакия, Унгария, Румъния, Украйна, Молдова… Време и пространство се преливат, следвайки сюжетната линия на собствената си перверзна логика на разпадането. Погледът на тази книга, както Сташук сам признава, е задоволяване на фетиша към всичко, което е забравено, считано отдавна за мъртво, но съществуващо в паралелната реалност на историчността. Автентичното европейско всекидневие за него не е градският модерен лайфстайл, характерен за няколко големи града, а безвремието в схлупените къщи и селски кръчми. Места, които не са забравени единствено от личния им бог – евфемизъм за отсъствието на останалия свят.

„Сташук навсякъде вижда Балканите“, каза един поляк в спор за географския им смисъл. От там ли минават страниците на книгата?

Не очаквайте да обиколите което и да е геополитическо/географско понятие в „По пътя за Бабадаг“. Просто си вземете карта, докато четете. В момента, в който тя стане абсолютно непотребна, ще сте разбрали за какво става въпрос. Маршрутите на картата са маргинални линии, които добиват значение единствено ако се извървят, ако се пропътуват, ако ъгълчетата се изтъркат от прегъване. Сташук ловко обяснява това – пътуването е пътуване, ако и ти самият се изтъркаш поне малко от местата, по които минаваш.13-10-31-84802_1

Първият път, когато влязох в Полша, беше късна есен по залез слънце. Пътувах в ТИР, натоварен с автомобилни части, и си говорех с младия шофьор, който беше учил английски от филмите и използваше единствено лични местоимения и сегашно време. Усетих, че сме минали (не)съществуващата граница, защото остротата и на най-малкия детайл помете всичките ми сетива. Изразих възхищението си, а младият шофьор отвърна с перфектен американски акцент: „Oh, you’re just lucky with the light”.

Сташук минава границите по този начин – винаги е късметлия със светлината: ярка, приглушена, липсваща, мъждукаща, разказана, усетена, невидяна. Такава, каквато иска да бъде, за да могат пътищата да изградят кръвоносната му система от най-малките капиляри, през вените и главната артерия, и да му позволят следващата доза. Защото, в крайна сметка, „пътуването е просто сравнително здравословен вид наркотик.“

Интервюто на Анджей Сташук за „Аз чета“ можете да прочетете тук.

[ + ]