Тази година книжните препоръки, които събрахме помежду си в екипа, достигнаха размерите на (не толкова малък) сборник с разкази. Решихме да ги разделим в няколко селекции. В тази статия ще прочетете препоръките ни за нови заглавия – книгите, които очаквахме с нетърпение през последните шест месеца.
Преслава
Поредицата “Риганте” от Дейвид Гемел („Бард“) е прекрасно героично фентъзи, в което благородни герои спасяват народа Келтой, тайнствени сили бродят по земята, а трагичната съдба е горчивата хапка, която се пада на онези обречени на велики дела. Поредицата се състои от четири книги, от които ИК “Бард” е издала първите две “Меч в бурята” и “Среднощен сокол”, представящи една алтернативна история на завладяването на Британия от римляните и по-специално шотландските племена. Сред страниците има древна магия, трагична любов, героични битки и много смелост. Над всичко доминира идеята за силата на постъпките ни и как те определят съдбата.
“Три ябълки паднаха от небето” от Нарине Абгарян („Лабиринт“) е топла и истинска история за важните неща, които понякога се състоят в това да покажеш човечност, когато животът стоварва върху ти беди, глад и болести. Маран би могло да бъде, което и да е село и няма как да не припознаеш своите любими баба и дядо в образите на колоритните личности, които го обитават. И все пак това е история за надеждата и любовта, които избуяват, когато най-малко го очакваш. Романът напомня, че и в най-черната нощ можеш да видиш светлина и утрото изгрява.
“Градът и звездите/Песните на далечната Земя” от Артър Кларк („Сиела“)
Бях споделила, докато четях “Градът и звездите/Песните на далечната Земя” от Артър Кларк, че във фантастиката има романтика, и точно тези два романа го доказват. Това са две истории за надеждата, за вечния човешки стремеж да търси и да се развива. За тишината и красотата на безбрежния Космос. “Градът и звездите” ни пренася в едно много далечно бъдеще, в което човечеството е постигнало вечен живот и хармония, но на цената да обитава един прекрасен град, затворено в своята черупка. “Песните на далечната Земя” показват едно друго бъдеще, в което земята не съществува вече и последните останки от човечеството търсят своя път. В този роман има толкова философски въпроси, че ще ви остави в размисъл за дълго време. Има и една невъзможна любов, която е обречена от законите на физиката.
„Изтръгнати от корен“ от Наоми Новик („Екслибрис“) си заслужава да се прочете дори и само за да видим класическа славянска приказка, преобърната и разказана с изящество и майсторство. Първична магия, древно зло, магьосник, непохватна, но могъща девойка и други персонажи от народното творчество се разгръщат сред страниците, за да разкажат за битката между Леса и хората. И никой и нищо не е такова каквото изглежда, дори и баба Яга, която е вече само легенда. Просто не пропускайте тази книга!
Цветомира
“Орисници и фурии” на Лорън Гроф („Обсидиан“) е дело на изключителен творец. Ако си направя една бърза равносметка, три са книгите, които толкова силно са ме впечатлили през последните 2 години – “Орисници и фурии”, “Брачната фабула” и “Пътуване по посока на сянката” – три забележителни и много различни една от друга творби, които могат да се обединят по това, че фикционалните им светове поглъщат читателя.
“Орисници и фурии” разказва историята на една голяма любов, която дава смисъл – по-голям, отколкото сме се надявали, че може да бъде вменен. Безсмъртна любов, която не угасва заради връзката, която създава. По-мъдра от времето, по-силна от злото, по-истинска от непоправимото.
Лото и Матилд са далеч от всякакви литературни клишета. Можем да се опитваме да ги разберем, да ги оправдаем, да ги харесваме или да ги намразим. Не знам кое е по-възможно, но знам, че заживеем ли в техния свят, няма да ги забравим.
“Завръщането на зайчетата самоубийци” („Артлайн“) е комикс за зайчета, които не искат повече да живеят и осъществяват намеренията си по най-оригинални начини. Те се самоубиват с хладнокръвие и стил, а за читателя остава голяма доза забавление. Препоръчвам за почитателите на черния хумор и за хората, които просто искат да се посмеят – без предупреждение и особен повод, скрити в ъгъла и възмутени от себе си. ;)
Милена Златарова
“Може би Естер” – Катя Петровская („Парадокс“) – Авторката се впуска в нелеко пътуване по следите на историята на украинско-еврейското си семейство. Съчетавайки изследването в Интернет с посещения на знакови места като Бабий Яр, Варшава, Матхаузен, тя разсъждава върху парадокса на невъзможността да съпреживеем ужасите на миналото и необходимостта да помним и разказваме за съдбите на свидетелите. Пишейки книгата не на родния си език, а на немски – “езикът на врага”, Катя Петровская съзнателно се отказва да говори от позицията на моралното право на победителя и търси истината отвъд митовете.
“Каквото ти принадлежи” – Гарт Грийнуел („Black Flamingo“). Този роман лесно може да попадне в клишираните определения на гей тематиката или “България през погледа на един американец”. Културният шок, който Гарт Грийнуел изживява по време на работата си като учител в София, го предизвиква да изследва корените на унизително-сладката зависимост във връзката му с мъжкия жиголо Митко. “Каквото ти принадлежи” предлага един изцяло вътрешен поглед към България като място от личната биография на израстването, като повод за преосмисляне на представата за границите на собственото ти “Аз”. Усещането за разголваща искреност в съчетание със страховитата, но и магнетична картина на софийските потайности, прави за мен книгата едно от най-вълнуващите четива през тази година.
“Няма да получите омразата ми” – Антоан Лейри („Сиела“). Мъжът, който загуби съпругата си при атентата в “Батаклан”, избира да черпи сили от любовта и отговорността за бъдещето на сина си, вместо да се отдаде на разрушителното желание за възмездие и омразата към терористите, сложили край не просто на физическото съществуване, но на цели човешки вселени, изтъкани от общи спомени, копнежи, споделени мигове на близост и пълно проникване. Изповедта на Антоан Лейри ни позволява да надникнем в непредставимото, в сърцевината на загубата, и заедно с това предава по неповторим начин надеждата и отговорността, поверена на живите – да градят едно бъдеще, в което има повече място за любовта.
Габриела
“Нищо” от Яна Телер („Лабиринт“) – една от най-честите грешки на запалените читатели е да се поддадат на заблудата, че книгата, която е обсебила съзнанието им, ще спечели сърцата и на всички останали като тях. За съжаление, истината е малко по-различна и колкото и да ти се иска целият свят да се влюби в творбата, която те е запленила, да узнае и признае колко е добра, невинаги се получава точно така. За мен например “Нищо” е сред най-качествените романи на годината, защото е различен, безмилостен и разголващ човешката същност. Именно тези му качества обаче се оказаха отблъскващи за дадени читатели.От която и страна на барикадата да попаднете накрая, няма да се откажа да ви препоръчвам “Нищо”. Белезите от прочитането й ще ме останат в ума ми още дълго, дълго време.
“Приказки от крайните квартали” от Шон Тан („Жанет 45“) – най-красивата книга, до която ръцете ми се докоснаха през изминалата година. Сдобих се с нея на предишното издание на Софийския международен панаир на книгата и дванайсет месеца по-късно все още ми е трудно, почти невъзможно, да посоча друга по-специална творба в препоръките си. Спечели ме с изумителната деликатност и нежност на думите си и неописуемото въздействие на илюстрациите си. Шон 
Тан ми помогна да заобичам стария си квартал с нова сила и най-важното – вдъхнови ме да развихря въображението си в търсене на необикновеното отвъд привидността на баналното и ежедневното.
Бела
С риск да се повтаря с избора на друг член на екипа – категорично книгата, която най-много ме впечатли през последната година, бе “Няма да получите омразата ми” на Антоан Лейри. Тя е само 80-тина страници, но е разтърсваща. Не заради жестоката смърт, а заради безкрайното желание за живот, което винаги ни води напред. Искам да кажа на всички, които се страхуват да я прочетат, че лишават себе си от изключителна емоция, която е повече топла и възстановяваща, отколкото причиняваща болка.
Петрана
Най-дългоочакваната от мен книга, с която се оказах лично замесена и която подарявам на любими и близки хора, е „Годината на Джорджа“ от Мила Ламбовска („Scalino“). 
Стихосбирка, следваща сезоните, месеците и любовната свобода на Джорджа. Иван Христов я определи като „митология на любовта“, за мен обаче е хтонична, хаотична и едновременно с това хронологична поезия за новото естество на жената – признала своята чувственост и отдала се на разточителство и искреност по отношение на мъжете и света. Оргазмена книга за пълнотата на живеенето, за следването на импулсивността по осъзнат начин и позволяването на забраните. Силно впечатляващо е, че между творец и личност, между Мила и поета няма разлив, а покриване и сливане. „Годината на Джорджа“ заслужава вниманието на изкушените и чувствени читатели.
През 2016 г. авторът, който ме плени, е … канадка: Луиз Пени. Особено вълнение ме разтърси след откритието, че е продуктивен писател и издателство „Софтпрес“ усилено и активно я превеждат и издават. За няколко месеца, след „Убийството на художника“, прочетох „Убийствено студена“ и „Жестокият месец“. Последната книга от поредицата стои до клавиатурата: „Камъкът на смъртта“. Луиз Пени е криминален автор от ранга на Агата Кристи, т.е. брилянтна. Тя създава образа на инспектор Гамаш в разрез със следователите, завладели малкия екран. Гамаш е малко старомоден, с непоколебима ценностна система и безкомпромисна аналитична психика. Психология на поведението, разкриването на емоционалните злокоби на човешката природа, доверието в изпуснатите думи – не ви е нужен Фройд, за да опознаете максимално себе си и хората около вас. Доверете се на Луиз Пени и предпочитанията на поне трима редактори от екипа ни. Освен мен, още и Милена Златарова и Димитър Аврамов.
Не пропускайте да прегледате препоръките на екипа ни за любими „златни“ заглавия, фентъзи и фантастика и специалната селекция от книги от български автори. В секцията „Панаирът“ ви очакват още много интересни и вълнуващи материали за най-големия книжен форум в България.
