Има два начина да бъде разказана тази среща – твърде емоцоионално или невярно.
Аз обаче никак няма да ви заблуждавам.
Манхатън, октомври 2017 година
Наближава денят на премиерата на новата книга на Джон Грийн – Turtles All the way down (Костенурки до безкрая). Ние, заклетите читатели на Джон, тази книга сме я чакали и мечтали толкова, колкото сме се страхували, че няма да я бъде никога. Самият Грийн в Инстаграм се е извинявал, че не може да завърши нов роман през последните шест години. Но тази тъжна и плашеща несигурност вече принадлежи на миналото. Ето че книгата е литературен факт, а пътят й започва точно в Ню Йорк, разбира се.
Оттук известните като The Vlogbrothers – Джон и Ханк Грийн, тръгнаха на турне в 19 града на САЩ. С автобус.
Калояна Славова
А българската следа в това е турне се случи да водя аз.
Щура радост ме обзе, когато разбрах, че премиерата на книгата съвпада с моето ходене в Ню Йорк. Цял един български предиобед съм чакала да изгрее слънце над Америка и да стане сутрин в Манхатън, за да кажа на моя приятел там – Ивайло, да купи билети за шоуто. Още същия ден той взе билетите, снима ми ги за доказателство, че ще ни има на купона, и се успокоих.
А само след няколко дни Джон Грийн обяви в социланите мрежи, че в Ню Йорк ще има и две предпремиерни представления – на обяд, предишния ден. Не може да бъде! Хайде и за там се сдобих билет веднага.
Чакaха ме две срещи с любим и жив писател и ако разрешаваха, права и на пръсти щях да пътувам в самолета до летище Кенеди.
9 октомври – Предпремиерата
Денят ще запомня с това, че е един от най-бавно идващите понеделници. Но някак си се случи. В 10:45 ч. бях пред вратата на Symphony space. Залата се намира на ъгъла на Бродуей и Западна 95-а ул. Шоуто е обявено за 12 часа. Вече имаше хора, които си пазят ред, но аз се надявах да не е лудницата, която следва да бъде на самата премиера. Първо, защото до появата на романа има още цели 24 часа, и после, защото е работен и учебен ден. Но хора вече имаше. Очертаваше се напрегнато чакане и ми трябваше поне кафе. В съседство се оказа, че има спасителен Старбъкс. Поръчах си огромно черно и чисто кафе. В бързината, докато се изясним с човека зад бара – как се казвам и коя поред е моята поръчка, се оказа, че вместо голямо и чисто черно „американо“, съм взела нечий силно подсладен чай с мляко. Нищо, това е Ню Йорк, казах си, тук е нормално да се случват неочаквани неща.
А после нищо вече не беше бавно. В 11:55 ч. влязохме в залата, която, за радост, се оказа малка. Билетите бях без места и имах късмета да заема последното място на първия ред, който пък е залепен за сцената. А там, горе, видях два празни стола, една китара и екран, на който се излъчваха въпроси и отговори от книгите на Джон Грийн. Пред мен точно имаше нещо, което стърчеше и приличаше на поставка, като тези, на които музикантите си слагат нотите. Сигурно си има име, но аз не го знам.
Докато чакаме да започне, една жена мина и раздаде на всички ни в залата листчета и моливи, за да напишем въпроси към братята Грийн. Това не го очаквах. И въпрос нямах, но на моето листче написах:
Просто „Здравейте!“ от България. Калояна ❤
Нека момчетата да разберат за разнообразието на публиката не само по възраст, но и по националност. Предадохме въпросите. А после залата утихна, отстрани на сцената нещо се размърда и хоп – с две бързи крачки един човек по дънки, маратонки и сако се появи, застана мирно съвсем пред мен – зад това черно стърчащо нещо като за ноти, и се усмихна плахо.
И ето го мигът, в който за първи път видях самия истински и жив Джон Грийн!
На една крачка от мен.
Това беше един от онези мечтани моменти, в които мозъкът ти получава най-страхотния коктейл от ендорфин, серотонин и допамин (биохимията тук е само в полза на романтиката), и е отрязък от малко време, в който мигането спира изцяло, а процесът на дишане е сведен до размера на едно съвсем искрено и тихо „Ах!“.
А всичко едва започваше. И понеже, каквото и да говорят, размерът винаги има значение, ще продължа разказа за цяло шоу, но от деня на самата голяма световна американска премиера на Turtles All The Way Down.
Това е 10 октомври 2017 година, вторник
Чудна есен в Ню Йорк. С Ивайло сме в Браянт парк, съвсем близо до Town Hall. С малки глътки пино гриджо отмерваме времето до началото на всичко важно. Пътите, в които съм разказала какво стана предишния ден в Symphony space, могат да се изчислят само със сложна математическа формула: Как като дойде времето за отговори на въпросите, Грийн започна с това:
„И да знаете, че тук имаме човек от България! Кой е, да ни каже?“
Едва успях плахо да махна с ръка, а той се усмихна:
„Благодарим, че си тук. Това много ни радва“.
Благодарих и аз. Какво друго да каже човек в състояние на ступор?
Но вече е специалният ден и часът е 18:55. Ние сме на входа, на Town Hall, където след 5 минути трябва да започне същинската премиера. Този път мащабът е друг.
Едно уточнение – сградата на Town Hall се намира на западната част на 43-та улица в Манхатън, тоест в непосредствена близост до Таймс Скуеър. Това е всичко, което трябва да знаете, за да си представите колко е пренаселена улицата с хора, хора с животни, коли и други участници в движението. Но точно там, пред самата врата на сградата, първото, което виждам, е автобусът на турнето на безкрайните костенурки! – целият брандиран като книгата, а пред него народ, народ и още повече народ, се снимат ли снимат. Разбира се, че и аз не останах назад. „Снимка, или никога не е било“, казва законът за истинността за събитията в 21. век.
Влизаме, а на входа освен весели служители, ни посрещат и две кутии – в едната събираха въпросите за частта от представлението, която е като подкаста Dear Hank & John на живо, а в другата кутия, който има на сърце, оставя малък подарък за братята.
Залата е голяма, с балкон. „Гугъл“ каза, че има 1495 места. И всички бяха заети. Първо – от торбички, в които за подарък бе самата книга с автограф (успях да накарам Ивайло без никаква съпротива да се откаже от своята, в полза на по-голям фен на мистър Грийн в България), и програма на турнето.
Полека-лека се събрахме. Изглеждаше ми сякаш съм на голям концерт в Софийската опера и ми беше наистина странно да повярвам, че това тържество всъщност е премиера на книга. Усещането беше за нещо като Нова година – с всичките му там елхи, банани и шоколадови яйца, но още по-хубаво!
Ако сте чували да казват, че някои писателите са рок звезди, сега ще ви кажа защо Джон Грийн е точно такъв. Осветлението в залата притъмня, един прожектор осветяваше сцената и в мига, в който мистър Грийн изскочи зад кулисите, настана такъв рев, викане, ръкопляскане, свирене с уста, блъскане по столовете, необуздани крясъци и бурни овации, каквито съм чувала само на голям концерт на Депеш Мод. Това подобие на истерия продължи известно време, през което Джон кима и се усмихва, и след като публиката се поуспокои, той каза:
Здравейте! Благодаря! Ау… това е толкова топло посрещане, че забравих какво щях да кажа (смях). А това, което щях да кажа, е моето име (още смях). Аз съм Джон Грийн. А това е нова ми книга „Костенурки до безкрая“.
И тук следват същите красъци и писъци и ръкопляскане от преди малко.
Все пак публиката се успокои и шоуто продължи. Джон Грийн разказа, че романът третира проблем, с който той самият живее – обсесивно-компулсивно разстройство. Като настоя, че в това ням нищо романтично и красиво. С това се бори главната героиня от романа, 16-годишната Ейза Холмс, която всъщност е и в ролята на най-лошия детектив на света. Грийн казва, че е имал желание да напише детективска история, където психичният проблем на главния герой не му е от помощ, за разлика от сериала Монк, където това е било предимство в професията на героя.
В „Костенурки до безкрая“ исках да разкажа на хората какво е чувството да имаш разум, който невинаги усещаш като свой, и може би също да помогна на хората, които се борят с този кошмар, да се почувстват по-малко сами. Разбира се, четенето и писането не са винаги само заради емпатията, но в края на краищата мисля, че точно заради това самият аз чета и пиша – за да си припомням и да убеждавам себе си, че другите хора са истински – каза Джон Грийн и добави още: „Аз може невинаги да контролирам мислите си, но въпреки всичко, аз съм един човек, истинско същество, способно да приема обич и да обича. И не просто същество, което приема любов, а такова, което я заслужава“.
После той прочете кратък пасаж от книгата и призова към това да се обръща внимание на психичните разстройства, защото те са лечими и човек може да има съвсем пълноценен живот въпреки тях.
Разбира се, ако сте чели другите романи на Грийн, знаете, че там никога нищо не е депресивно. Винаги има и хумор, и остроумни диалози, дълбоки емоции, мъдри мисли и наистина интересни факти. Някои дори научни.
Чували ли сте за туатара? Може и да не сте. Проверих – това са така наречените хатериите. Те са род влечуги последните представители от семейство Клюноглави. И са нещо като съвременни родственици на динозаврите. Живеят само на труднодостъпни острови в Нова Зеландия. Един такъв представител на име Туа е герой в романа. Няма да издавам повече, само ще кажа, че всички, които бяхме на предпремиерата, получихме по една новозеландска монета от 5 цента, на която има образа на това същество, което в никакъв случай не трябва да бъде наричано „гущер“, защото не е!
Джон Грийн каза, че монетите му се сторили красиви и купил торбичка с такива от ebay за $22. После попитал своя приятелка библиотекарка в Нова Зеландия дали при тях все още се намират останали такива монети, защото от 2003 година са извън употреба. Библиотекарката пуснала обява в местен вестник, който пък написал история за това и я сложили на първа страница. Скоро след това монети като тази започнали да пристигат при библиотекарката от цялата страна по пощата. Тя пък ги изпратила на Джон Грийн в САЩ. Това било чудесен подарък за него, който той иска да сподели с нас. По този начин и аз се сдобих с безценната монета с рядкото новозеландско животно. Дори мисля да си я нося като трофей на врата.
След това Джон Грийн приветства на сцената брат си – Ханк Грийн, който се появи в костюм на огромна костенурка. В ролята на доктор Лоуранс Търтълман той направи удивителна PowerPoint презентация по Таксономия – това е науката за класификацията на живите организми по групи въз основата на определени признаци и критерии и обясняването на това подреждане. Звучи сложно и научно и сухо. Но знам, че ако Таксономията не беше наука, а човек, щеше все още да е в несвяст от смях след тази удивителна презентация на Ханк.
Дойде ред на подкаста „Скъпи Ханк и Джон“ на живо. Двамата братя в най-добрия дух на шегата отговаряха на въпроси на публиката, докато отоговрите се раждаха в забавен спор между тях. Въпросите не бяха свързани само с писането и книгите. Имаше много от разделите бит, култура, любов и малко ежедневие. Хората искаха съвети от Ханк и Джон от това какво да кажем на гаджето в някоя конкретна ситуация, как да се представим на интервю за работа, без да се притесняваме, до въпроси за цветя и домашни любимци. А в разпрата между двамата дали са имали костенурка вкъщи или не, решиха да попитат родителите си – Сидни и Майк Грийн, които също бяха в залата. Спорът обаче не беше решен – майка им се провикна, че с баща им не помнят какво са гледали момчетата поради голямото разнообразие и текучество на домашни любимци у тях. Така остана загадката дали Ханк и Джон са имали костенурка, но завършиха серията с извода, че бебетата са „обективно ужасяващи” – защо ли му трябваше на някой си Грег да се оплаква, че му се родило братче и това го плаши ужасно, не знам.
Последният въпрос беше: „Как да се справим с раздялата?“, а отговорът бе: „Забавлявайте се!“.
И така стигнахме до музикалната част от програма, която почти изцяло беше дело на Ханк Грийн и неговата изрисувана китара. Той наистина пее страхотно! В моментите, в които Джон се включваше, пеенето му се изразяваше в пристъпяне от крак на крак, в нещо като стремеж за ритъм.
Е, явно че не може всички таланти да отидат само при единия брат.
Затова пък Ханк беше в стихията си и изпя четири песни. Нямам право да ги издам, защото още предишния ден Джон Грийн помоли да не снимаме. Не само защото ще развалим купона за хората от другите гадове, но и защото издателите му са казали, че и без това най-вероятно ще се получи зле .
И все пак, оставям тук снимка на един списък, който Ханк „забрави“ на сцената, след като си тръгнаха.
И точно като в добрите сценарии на книгите и филмите, и в това шоу имаше емоционален обрат – след силните думи, откровените мисли, големия смях и след веселата музика, Джон Грийн намали малко темпото.
Той разказа история за своята приятелка Ейми Крус Розентал – писателка, режисьорка и радиоводеща – един от най-позитивните хора в живота му. Сподели, че тя е човекът, който първи му е дал шанс като млад писател, като го е поканила за участие в радиопредаване.
Няколко години по-късно Ейми поканила Джон Грийн на една от своите литературни вечери, но той нямал никакво желание да отиде, тъй като бил в ужасно тежък момент на депресия. Все пак отишъл, защото се чувствал длъжен като приятел да го направи.
Точно тази вечер Ейми разказала на Джон как през Първата световна война много британски войници не разбирали защо трябва да се бият и тогава често си припявали този рефрен: We are here, because, we are here, because… на фона на музиката от Auld Lang Syne.
Но непременно я чуйте!
Онази вечер тя ме накара да разбера нещо – това, че ние сме тук, означава, че ние сме заедно. И дори когато сме се чувствали самотни, не сме били такива. Не и в действителност, защото сме част от едно огромно и безкрайно цяло. Ейми ми помогна да повярвам в нещо, което вярвам и досега – че да живееш с надежда, не е идеализъм или глупост или грешка. Надеждата, че животът ще става по-добър и че животът продължава – и каквото и да случва, той винаги ще възтържествува.
И после Джон Грийн изрецитира стих на Емили Дикинсън:
Надеждата е нещо хвърковато –
то, кацайки в душата, те намира,
и пее свойта песничка без думи,
и никога не спира.
А след това, въпреки че не обича изпълнения с участие на публиката, той тихо запя – We are here, because, we are here, because… и всички запяхме с него. И всъщност се получи доста вълнуващо – това жужене на толкова хора в полумрака, които не се познават, които никога повече няма да бъдат заедно точно по този начин, събрани в този момент в една огромна зала, някъде в Ню Йорк, беше като потвърждение на думите на Ейми Розентал, че не сме сами. И че има хора като този човек, който застава пред нас с таланта си да пише истории, но и с оголената си душа, който споделя, за да ни покаже, че сега я има надеждата.
Трябваше пак да върнем ведрия си дух и понеже следващата спирка от турнето бе Вашингтон, накрая Джон ни помоли да кажем: „Здравей, Вашингтон! Ние сме Ню Йорк, обичаме ви!“. За него – винаги! Крещим ние, а той ни снима с телефона си за феновете от столицата. Ами така се прави!
После никой не си тръгна, докато братята Грийн не излязоха на „бис“ – имаше още песни и преди да изчезнат окончателно от сцената и от погледите ни, Джон Грийн ни призова да поддържаме малките книжарници около нас.
А после двамата в хор ни напомниха: „DON‘T FORGET TO BE AWESOME!” – слоганът на турнето.
Ами това е. Направихме няколко снимки в залата и тръгнахме. Но духът ми остана още малко там някъде, където беше толкова хубаво да съм с любим писател и човек, когото истински харесвам, да съм с много хора, които споделят същите чувства, да чуя точно тези думи и тези истории, които друг не може да ми разкаже. Да има и смях, и малко тъга, да ни накара да се замислим, а и най-вече – да е празник за онези, които пърхат в стомаха.
Заредих се с енергия, достатъчна да захрани поне две-три реклами на Таймс Скуеър, през който на връщане крачех замислено. И си мислех за това, че съм истински щастлива да съм била част от шоу, което не съм знаела, че може да има. И да съм в Ню Йорк.
…
След два дни Ивайло ме заведе в една книжарница в Бруклин. От онези – по-малките локални книжарници, с подбрани книги, в квартал, в който живеят доста известни писатели. Мястото се казва Park Slope. Там имаха книгата на Пол Остър „4 3 2 1“ с негов автограф. Взех доста обемния роман от рафта и отидох да платя, като видимо изпитвах задоволство и тих възторг от безценната придобивка. А момчето зад щанда каза: „Но щом харесвате толкова господин Остър, защо не бяхте във вторник вечер тук? Имаше среща с него…”, и ми връчи програмата за месеца със събитията в книжарницата. Действително очите ми станаха свидетел на факта, че срещата с Пол Остър е била в същия ден и час като премиерата на Джон Грийн в Манхатън! И докато се тръшках как е възможно да се случи такова съвпадение, момче и момиче до нас ни казаха весело: „И ние харесваме господин Остър! Всъщност, даже живеем под наем в един от неговите апартаменти на тази улица, а той живее хей там, по-нагоре.“
Ами, да, това е Ню Йорк! – може Пол Остър да ти е хазяин, и освен това трябва да се научиш да се отказваш от събития, на които наистина много искаш да отидеш.
……
Няма най-хубав град, най-хубава книга и най-чудесен човек. Нали казват, че всичко е относително и всичко се променя. Но едно нещо не искам да се променя – стремежът да живеем и да търсим постоянно онези мигове, книги и хора, които чувстваме като „НАЙ“.
Обичам те завинаги, Джон Грийн!
