fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Дъглас Кенеди: Във време, в което всеки е забил поглед в екрани, трябва да провокираме хората да четат отново

13 мин.
daglas kenedi

Дъглас Кенеди е един от най-продаваните американски автори в Европа. Значително по-популярен на стария континент отколкото в САЩ, Кенеди очарова европейската публика с разнообразните посоки, в които тласка сюжетите си, с любопитни и увличащи истории, предизвикателства, които провокират героите да се променят и развиват. Дъглас Кенеди гостува за първи път в България по време на първото издание на кино-литературния фестивал CineLibri, организиран от изд. Колибри. В рамките на фестивала зрители и читатели успяха да видят екранизацията на един от най-успешните му романи ‘’Живот назаем”, издаден през 80-те години. В разговора с Кенеди си говорим за филма и книгата, но и за начините, по които човек сам изгражда живота си, променя го и го прави интересен, за ежедневието на писателя и ролята на четенето в него. 

В книгата ‘’Живот назаем” (изд. Колибри) и филма по нея главният герой успява да види “голямата картина” на всичко, което му е липсвало, едва след като вижда своя свят отдалеч, след преживяването на травматичен инцидент. Мислите ли, че рано или късно всеки успява да стигне до подобен момент или мнозина пропускат възможностите да видят себе си в по-широка перспектива на живота?

живот назаем дъглас кенедиДобър въпрос. “Голямата картина” (бел. ред. оригиналното заглавие на романа ‘’Живот назаем” на английски е The Big Picture – “Голямата картина”) е израз, който се използва непрекъснато в Америка. Има една мисъл на датския философ Киркегор, която гласи „Животът може да бъде разбран само като погледнеш назад, но може да бъде живян единствено напред“. Мислех си точно за това, докато пишех ’Живот назаем”. В романа има много различни нива на ирония, както и във филма, но истината е, че винаги осъзнаваш нещата след време. Дори и в личния си живот, всички ние сме имали например връзки с хора, които са били неподходящи. И само след като е минало определено време, гледайки назад, си казваме “Как съм могъл да спя с него/нея?”. И тогава започваме да си задаваме тези въпроси – дали виждаме себе си и живота си реалистично от своята гледна точка. Някои хора успяват, други не. Някои хора променят начина, по който гледат на себе си, защото това е по-лесен начин да се справят с живота си. В общия случай “голямата картина” е неуловима. Искаме да я видим, има моменти на яснота, но в живота ни има толкова много други неща, че по-често не успяваме.

Нужно ни е просто да мине време или по-скоро е важно какво ще се случи през това време?

Какво ти се случва и решенията, които вземаш през това време, са много голяма част от това кой си и какъв си ти. Докато растях баща ми непрекъснато ми казваше, че трябва да стана адвокат или бизнесмен и да пиша през нощта, аз обаче не направих така и аз избягах от тази перспектива. Тази лична история също беше в ума ми, докато пишех книгата, че вероятно щях да свърша като главния герой, ако не го бях направил. Всеки гради сам собствения си живот. Това ли е, което искаш? Или защо си направил нещо… Имах приятел в университета в САЩ, който беше изключително талантлив композитор на мюзикъли, брилянтен. И той стана адвокат. Имаше и депресия. Веднъж, когато се събирахме ми каза – ти пое риска, аз не. Аз никога не бих го казал по този начин, но всички ние в един момент откриваме своите предели. И това ме кара да се питам защо не можем или можем да се променяме.

Факт е, че с времето хората все по-трудно се променят. Възможно ли е въобще да се направи драстична промяна в живота на по-късна възраст?

Не, не мисля, че има такава граница. Аз лично съм променял живота си многократно. Първо работех в театъра като драматург. След това спрях, защото исках да пиша книги. Бил съм журналист. Разведох се след 23 години брак, а това е голяма промяна. Преместих се да живея в Париж на 45 години и научих френски и пр. Мога да кажа, че имам много независим живот и аз сам го правя такъв. Не искам да се хваля колко съм прекрасен, искам да кажа, че аз реших, че искам да имам интересен живот и да го поддържам интересен. Както всеки човек, аз имам своите страхове и съмнения, нервози. Всеки човек е невротичен и това е нещото, което използвам непрекъснато в своите книги.

Кога кризите се превръщат в травми и кога във възможност за спасение от живот, който не е истински желан?

Има моменти, когато винаги си казваме “Лошите неща, които ни се случват, са добър учител”. Аз обаче си мисля, че лошите неща могат да са добър учител, само ако им позволим. По-интересно е как реагираме, когато нещо лошо се случи. Много е трудно и объркващо. Срещал съм хора, които са преживели ужасни неща, смърт на дете и въпреки това продължават напред. Виждал съм и хора, които по време на раздяла след връзка, която дори не е била толкова подходяща за тях, така и не успяват да се измъкнат и да я преодолеят. Затова и никога не съм одобрявал, когато хората съдят другите, казвайки аз никога няма да направя това или онова. Твърде лесно е да съдиш другите и обикновено хората, които съдят по този начин го правят от страх.

Книгата “Живот назаем” има наистина силна екранизация, имате и други филмирани книги. Какво според вас дава и какво отнема киното от литературата?

В книгите и литературата, читателят сам оформя образите, докато чете. Интересно е как хората винаги ми казват как си представят определен персонаж, но аз никога нямам конкретно лице, с което да отъждествявам героите. Представям си ги психологически, отвътре навън, никога реално не ги виждам визуално. Изведнъж във филма е Ромен Дюри в главната роля и Катрин Деньов като неговия партньор в адвокатската фирма, което създава определен визуален контекст. Но ако се върнем отново към книгата – това е различен свят. Аз наистина харесвам филма и мисля, че е една прекрасна екранизация с много добро изпълнение. Адаптацията успява да предаде много вярно това, което съм искал да кажа и в книгата, въпреки че я променя значително и я превръща във френска история. Защото в основата си историята в книгата е много американска, но е и много универсална. Точно затова и работи. Фундаментално, това което е важно за един добър филм е, че доразвива контекста на книгата, но също така съществува отделно. Например “Английският пациент” на Майкъл Ондатджи е превърнат в един прекрасен филм от режисьора Антъни Мингела, който за съжаление почина твърде млад при нелеп иницидент. Това е един много тежък и сложен роман, който Мингела направи в брилянтен филм, но двете творби продължават да са два различни свята.

Взехте ли участие в работата по екранизацията?

Не и бях много тих. Прочетох сценария, срещнах се с режисьора, пихме кафе, говорихме, харесахме се взаимно. Появих се веднъж на снимачната площадка. Появявам се дори за малко с моята дъщеря Емилия в една сцена, но това беше всичко.

Има ли тема, която винаги сте искали да засегнете повече в книгите си, но до момента не сте успели да развиете?

Мисля, че това, за което тепърва почвам да пиша в момента, в новата си книга – става въпрос за пари и семейство, семейни тайни в преследване на щастието.

Ако погледнем моите 12 романа до момента, всички са много различни. Няма връзки между романите, историите, героите. Защото винаги се опитвам да разкажа и покажа нещо различно и това ми харесва. Разбира се имам и своите постоянни фикс-идеи, както всички писатели, за начинът по-който се затваряме в живота си, като архитекти на собствения си затвор, за напрежението между всички отговорности и задължения, които сами си създаваме и желанията и мечтите за свобода… начините, по които се проваляме и правим живота си пълна каша. Нещо, което всички правим.

Мястото на действието в романите ви също е много разнообразно и различно всеки път. Вие самият също сте живели и пътували по целия свят. Какво дава на един писател животът в чужда страна и непрекъснатата смяна на местожителството?

Всичко, наистина всичко. Винаги съм си мислел, откакто бях на 22, напуснах Америка и пристигнах в Дъблин, че искам да имам интересен живот и трябва да намеря начин да го създам. И той е наистина необикновен. След развода ми имах връзка с една германка, която ми каза, че ако искам да съм с нея трябва да прекарвам повече време вкъщи, да не съм непрекаснато на концерти, на кино. Аз й отговорих, че културата е важна част от моя живот. Тя отвърна, че трябва четири дни от седмицата да съм у дома и тогава се разделихме. Тя просто имаше нужда от някого, който не съм аз и това е ОК.

За мен е важно и интересно да живея на толкова много места, да говоря френски, немският ми също е доста приличен. Имам къщи в Ню Йорк, Париж, Берлин, живял съм 11 години в Дъблин, 23 в Лондон, 15 години в Париж. И все още уча много неща през цялото време. Любопитството е най-важното нещо в живота. То те поддържа жив, млад и мислещ. А човек винаги трябва да мисли, да осъзнава, че има толкова много още да учи. С пътуванията е сходно – научаваш много неща. Например, около идването ми в София, се сетих, че имах приятел българин, който срещнах в Германия през 1983-та. Тогава работех в Гьоте институт и идвайки тук аз се сетих за него. Всеки човек е потенциална врата към други светове.

Къде е домът на човек, който е винаги на път?

Чувствам се у дома навсякъде. Аз съм американец, но имам също френски паспорт. Живял съм извън САЩ повече от 34 години. След развода ми обаче реших отново да се върна в Америка и сега живея между Мейн и Ню Йорк. Това е домът ми, защото съм американец и реших, че искам да съм там. Чувствах, че имам нужда отново да живея в Америка. А ако ме питаш къде принадлежа – не зная, и не ме притеснява.

Възприемате ли книгите – тяхното писане и четенето им като вид пътуване, но повече във вътрешния свят на човешките съдби, отколкото в заобикалящия свят около тях?

Абсолютно. Много добре казано. Всяка книга, която съм писал е пътуване, пътуване към непознатото, което никога не знам как ще се развие. Всеки път когато поемам към това пътуване, то ме отвежда до места, които не съм очаквал. По отношение на четенето е същото. Израснал съм в средностатистическо семейство, не сме имали много пари, не сме ходили на екскурзии до Европа за ваканциите, не съм напускал Щатите, докато не навърших 22, затова познавах много малко външния свят. Но пък винаги съм имал книгите. Те бяха моето забавление. Все още са. И във време, в което всеки е забил поглед в екрани, мисля, че трябва да провокираме хората да четат отново. Да направим книгата важна част от живота, защото тя е такава. Не мога да изляза от дома си без да имам нещо за четене. Независимо дали това ще е вестник, интересно списание или книга, трябва да имам нещо за четене. Чувствам се празен без четенето.

Кои са съвремените автори, които следите и харесвате?

daglas kenediИма писатели, които уважавам излючително много – Йън Макюън, Патрик Модиано, който взе Нобелова награда преди година, също Орхан Памук. Има изключително интересна литература в момента. Сега ситуацията е много различна, защото интернет промени всичко.

По положителен или отрицателен начин?

И двата, но не можем да го променим. Това е начинът по който функционира светът. В началото на ХХ век писателите са били критикувани, че пишат на пишеща машина, а не на ръка. “Това е машина, не писане”. Сега хората казват, че са прекалено свързани чрез компютрите. Този телефон може да те свърже директно с някого в Лос Анджелис или Пакистан. Ако имаш въпрос, можеш да провериш в гугъл всичко за мен с няколко клика. Имаме достъп до информация, до ниво, което беше немислимо преди 10 години. Искам да запазя билети за концерт на берлинската филхармония – мога да го направя още сега от джоба си през своя iPhone. Истинска лудост! Как се променя всичко – как се променя журналистиката. Вестниците не са това, което бяха. Комуникациите се промениха напълно. И не знаем докъде ще ни доведе всичко това. И оттук си мисля, че хората ще поискат да имат и своето “старомодно” забавление – книгите. Книгите днес не са скъпи или недостъпни. Ако отидете в Старбъкс тук в София и си поръчате две чаши капучино, два горещи шоколада и два мъфина, колко ще струва?

Приблизително 2 книги…

Точно това имах предвид. А в Старбъкс ще прекараш вероятно около 30 минути, с книгите получаваш много повече.

Писането на роман обикновено изисква много целенасочена работа и повечето професионални писатели имат строго изграден режим на работа. С всички интереси в културата, непрекъснатите пътувания и животът, който водите, какъв е вашият режим на работа?

Пиша по две страници на ден, независимо кой ден от седмицата е и къде съм. Настоявам да пиша поне по две страници на ден. И е наистина трудно, защото трябва да намериш това място, където не си разсейван от всичко наоколо. Имам 2 деца, те имат своите проблеми, имам помощници вкъщи, но това е животът ми. Трябва да намеря време да пиша и аз го правя.