Обикновено преценяваме „силата“ в нейните физични величини – в спорта по-едрият противник има по-голям шанс за победа над по-дребния, в бизнеса по-опитният от гледна точка на години се смята в момента за по-подходящ за поемане на отговорности и т.н. Дали обаче това винаги е правилният подход? Не и според колумниста на сп. New Yorker Малкълм Гладуел, когото със сигурност познавате с неговите „Повратната точка“ и „Изключителните“.
В „Давид и Голиат“ Гладуел разглежда несъответствието между начина, по който тълкуваме едноименния библейски мит, и това как се развиват нещата на практика. Да бъдеш „антисистемен играч“, да използваш вратичките в правилата или просто да създаваш свои, за да променяш света около себе си. Ами да, ако Давид беше запазил традицията на боевете „един-на-един“, нямаше да има шанс срещу страдащия от гигантизъм филистимец. Но трябва ли всички да правим така винаги?
Харесвам Гладуел заради начина му да превръща малко познати факти в свои истории, разказани по лесен, но все пак непопулярен начин. Откакто открих текстовете на Иво Иванов например, постоянно сравнявам двамата (и не намирам особено елементи, по които Иво да отстъпва на журналиста от New Yorker, между другото), защото
добрата история стои в основата на всяко осъзнато явление.
В „Давид и Голиат“ Малкълм ни разказва три типа лични преживявания на реални хора, превръщащи аутсайдерите в победители и привидните победители в реални аутсайдери. Сравнява познати ни архетипи със съвременни истории и техните поуки – Лорънс Арабски изненадва турците при Акаба точно както баскетболният отбор на Вивек Ранадиве, съставен изцяло от дребни момичета, успява да разбие тактиката и на най-силните си противници с нелогичната си игра. Показва как трудностите ни мотивират повече, а когато достигнат определен преломен момент, вече дори не ни притесняват, а ни помагат, защото сме толкова свикнали с тях („желателни трудности“).
Сред най-важните моменти в книгата обаче е обширният анализ на т.нар. обърната U-образна крива.
В няколко глави Гладуел ни показва защо „много хубаво не е на хубаво“ реално има своите съвсем практически измерения. Опитът на американката Тереза де Брито ни посочва, че малкият клас би могъл да бъде точно толкова труден за учителя, колкото и прекалено големият клас. Прекомерното богатство поражда сериозни грижи с възпитанието, позиционирането между хилядите изложители на най-мащабните форуми не дава ефекта, който бихте могли да постигнете, ако сте звездата на по-малко изложение, а вкарването на прекалено много хора в затвора в даден момент може да се окаже пагубно за поведението на следващите поколения.
О, и още нещо – дислексията може би не е чак такъв недостатък, колкото си мислим. Питайте сър Ричард Брансън!
„Давид и Голиат“ е от любимия ми тип книги – които подлагат цялото ти същество под съмнение. Колкото повече мислиш за причините нещо да се случва, толкова по-ясно разкриваш възможните странични ефекти. Докато всичко това ти стане навик. Ех, как ми се иска всички книги да правят това!
Текстът е публикуван първо в сайта „Терминал 3“.
