Това, което правим най-добре, е да намираме хубави книги и след като сме ги прочели, да ги споделяме с вас. През 2017 г. не избягахме от тази своя страст, а освен това решихме да започнем новата година с предизвикателство към себе си – да изберем по едно заглавие, което смятаме за най-важно. Подобен тип избори няма как да са обективни, така че не приемайте този материал като класация или някакъв опит да бъдем последна инстанция. Не, това са просто книгите, които са ни променили към по-добро през 2017 г.
Александър Кръстев
„Чудовища и будители“ (изд. „Вакон“) от Светослав Иванов – донесе малко светлина в мрачния тунел на българската журналистика. Когато на публицистиката се отделят буквално минути седмично във водещите телевизии, а страната ни е някъде в Третия свят по свобода на словото, книга с актуални анализи на политически и социални явления от целия свят става някак задължителна. Жалкото е, че е единствена лястовичка.
Ася Ангелова
„Разказът на прислужницата“ (изд. „Orange Books“) от Маргарет Атууд – антиутопията, покорила света и обърнала представите на читателите от 1985 г. насам, вече е и на българския пазар. Какво би станало, ако на жените бъдат отнети всички права и правилата за живот се диктуват от Стария завет? Брутална и реалистична, историята на Фредова ще ви пренесе в един възможен бъдещ свят, а размислите ви около сюжета ще продължат дълго, след като затворите последната страница.
Бела Чолакова
„Зелда“ (изд. „ICU“) от Елин Рахнев – безмилостно въздействаща, обсебваща като невъзможна любов, пропиваща с есенна меланхолия и шокираща като „гробище с лунапарк“.
Вероника Вълева
„Бьорнстад“ (изд. „Ciela“) от Фредрик Бакман – Бакман винаги е бил автор, който пише уютни, топли и симпатични истории, но с „Бьорнстад“ обръща съвсем нова страница. Роман за мечтите, амбициите и на какво сме готови за тях, за общественото мнение, което с еднаква лекота издига и събаря герои, за истинското приятелство и най-вече за безусловната любов на семейството. „Бьорнстад“ е по-суров и по-безмилостен от всичко на Бакман, което сме чели досега, но остава в мислите на читателя дълго след последната страница.
Габриела Кожухарова
„Афиши в огледалото“ (изд. „Софтпрес“) от Радостина А. Ангелова – каквото и да излиза през годината, в крайна сметка я определят постиженията на любимите ни автори. Смятам, че Радостина е едно от най-добрите имена в съвременната българска литература и с красивия си пети роман тя само затвърди убеждението ми. Ще запомня книжната 2017 г. с топлата му атмосфера.
Диляна Денева
„Отлъчване“ (изд. „Жанет 45“) от Николай Терзийски – роман, който ме върна към корените ми и ме накара да се почувствам като частица от нещо цяло. Цели сме само когато осъзнаем, че сме това, което сме, благодарение на всичко преди нас. Осъзнаем ли го, ще имаме стимул да даваме най-доброто от себе си – за тези след нас.
Мартина Ламбова
„Градината на пеперудите“ и „Майските рози“ (изд. „Millenium“) от Дот Хъчисън – книги, от които ще ви побият не просто тръпки, а ще ви попари истински ужас. Извратени серийни убийци съсипват десетки животи на съвсем млади момичета, за да направят света около себе си по-добър. Да го прекроят според своите болни фантазии и разбирания, считайки себе си за техен последен съдник и спасител по право. Разследванията и в двата тома се водят от инспекторите Хановериан, Eдисън и Рамирес, които биха направили всичко, дори да се противопоставят на системата, за да спасят детски живот. А Инара е една от Пеперудите, която ще запомните при всички положения. Най-малкото, защото ще я срещнете и в двете книги в качеството й и на кошмар, и на благословия за своите спасители.
Милена Златарова
„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ (изд. „Парадокс“) от Светлана Алексиевич – тук говорят онези, на които дълго време е било наложено мълчание, защото тяхната война няма нищо общо с героичния мит, обслужвал тоталитарната власт. Страшна книга, от която не трябва да бягаме, защото думите им трябва да станат и наша памет.
Милена Ташева
Ban This Book от Алън Грац – книгата на американеца Алън Грац играе по струните на всеки четящ възрастен, който някога е бил (самотно) четящо дете. Героите й може и да са деца, но проблемите им са такива, че извадени от детския и училищен контекст много добре обобщават 2017-а – разликата между чувствителност и цензура, между свобода на словото и провокация. Това е роман за любовта към четенето, но и за любовта към свободата на човешкия дух. За приятелството. За книгите като най-старата форма на бунт. Щастлива съм, че през 2018-а българските деца (и възрастни) ще могат да я четат в превод на Елена Павлова. Дори само заради нея, очаквам предстоящата книжна година с нетърпение.
Цветомила Димитрова
„Костенурки до безкрая“ (изд. „Егмонт“) от Джон Грийн – като повечето фенове на Джон Грийн, дълго чаках тази книга и тя не ме разочарова. Историята на Аза – тийнеджърка, която се учи да живее с обсесивно-компулсивно разстройство, има много познати елементи, присъщи на Грийн, но е уникална в начина, по който е представена болестта й. Романът е още история за приятелството, за порастването, за ролята на родителя, за доверието. А сред всички сериозни теми има и много смях, криминална загадка и дори фенфикшън с „Междузвездни войни“. Накратко, чакането си заслужаваше, четенето – още повече.
