fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Омбре“ и различните правила

3 мин.
Ombre - Emil Tonev

омбре емил тоневВсъщност нямах намерение да чета „Омбре“ на Емил Тонев (изд. „Хермес“). Взех я от купчината с „книги за четене„, защото беше най-тънката и прецених, че ще я завърша, преди да пристигне романът, който чаках в петък. После определено нямах никакво желание да пиша ревю за нея. Но, както гласи клишето, животът е онова, което се случва, докато ти си правиш други планове.

Първоначалните ми впечатления от книгата бяха твърде смесени, твърде непоследователни, за да мога да напиша разумен и аргументиран текст. Освен това рядко съм била толкова раздвоена в това дали една книга ми харесва, или не. Не започнахме добре с „Омбре“. Така нареченият „Нещо като увод“ е толкова излишно претенциозен, че се зачудих дали не е дописван допълнително, за да придаде на романа някаква насилена мистичност и по-дълбока литературност, от които той всъщност няма нужда.

Най-голямото достойнство на „Омбре“ е, че ако прескочиш увода и някои уди-алъновски ремарки на героя (изписани в италик, в скоби), това е една много стегната и подредена книга с логично развитие и очакван, но все пак вълнуващ завършек. Не знам кога е написана и издадена за първи път, но ми хареса леката носталгична мараня по края на 90-те, в която е „облечен“ романът. От разстоянието на почти две десетилетия 1997 г. ни се вижда доста по-дива, опасна и в същото време обагрена с някаква наивна невинност в сравнение с датата, която показва ъгълчето на монитора днес. Време на мутри и тарикати, в което честните пичове, прецакани от съдбата, се забъркват във всякакви идиотии, но лудите Господ ги пази и им се разминава като на магия.

Подобна сюжетна основа обикновено започва да ми нагарча, както се случи с „Шантарам„, но в „Омбре“ все пак има някаква искреност, някакво непреодолимо очарование. Дали пък балканската нега, легнала на сърцето ми с „Пътуване по посока на сянката„, не ме накара да продължа да чета и след мачовските изпълнения на Ангел? Мисля си, че по-скоро беше кинематографичният стил на Тонев, който бързо те прави част от действието и описва много живо събитията и героите си.

Историите на всеки един от онези мъже, избрали да се скрият от света и от живота в гората, са късчета плът и съдби, които съшиват обезобразеното тяло на местната ни история и география. Българи, помак, сърбин, македонец, рускиня и циганин… Някои би избрал да разгърне съдбата на всеки от тях в отделен сюжет, би навързал орисиите им като мънистата на броеница, би се разпилял из балканските ежби и поделби на земя, хора и кръв и би написал епичен исторически роман, който обяснява защо сме толкова проклети и забравени от всички богове, но не и Тонев.

Той предпочита да ни разказва за Омбре. Заради него ли са безкрайните сравнения със Стайнбек и „За мишките и хората“? Ако има роман, с който да сравня тази книга, залагам на „Жената на тигъра“.

„Омбре“ разказва тъжните истории на прецакани от живота хора, които някак са успели да намерят опора и някаква форма на хармония, макар и нефункционални, извън нормата, извън обществото. Почти като каубоите, на които Омбре толкова се възхищава – когато, живееш там, където правилата не важат, се налага да създадеш свои. Кой може да каже дали са по-добри, или по-лоши от другите?
Просто са различни.

Вместо трейлъра на филма на Захари Паунов по „Омбре“, ще ви пусна една песен. Взе да ми става навик :)

[ + ]