Прочетох „Фокус“ (изд. „Жант-45“, превод: Здравка Петрова) след интервюто си с Мария Степанова – неволен жест на хронологична неправда, който все още ме гложди. Бях болна, не успях да стигна до куриера, книгата остана на няколко километра от мен – а думите ѝ още не бяха стигнали до съзнанието ми. Едно закъснение, което носи в себе си усещането за пропусната възможност – не толкова журналистическа, колкото човешка. Срещнах се с нея – писателката, която нямах още честта да съпреживея като прозаик, в отсъствието на романа, но не и в отсъствието на паметта. И все пак вярвам, че „Фокус“ щеше да направи този разговор друг – не по-добър непременно, а по-смълчан, по-дълбок, по-подготвен за онова, което няма име. Щеше да насочи въпросите ми към онези пластове, в които човекът се разпада, размива, става шепа знаци и тишини. Щеше да ми подскаже да мълча повече.
Но книгите, както и хората, идват в живота ни точно когато трябва – дори и да ни се струва, че сме закъснели. И с „Фокус“ беше така.
Фокус, без фиксация
Това е точно типът литература, който свири в синхрон с душата ми – макар фрагментирана, макар пълна с недоизказани неща, макар отказваща да „развие“ героите си или да завърши мислите си по очаквания начин. Степанова уцелва точните думи не за да обясни, а за да отмести пласт. Да открие друга кухина под повърхността на езика и времето. Пише сякаш наблюдава света през огледална капка живачeн спомен – не фокусира, а пречупва. Не фиксира, а движи.
„Фокус“ е литература без жанрово постоянство. Това не е роман, макар да го наричаме така. Това е поток, фрагмент, напластяване. Писане, което не цели да разкаже история, а да създаде плътност – на време, на глас, на усещане. Дори на тяло. Степанова не предлага сюжет, а мисловен терен. Движещ се глас, чийто фокус се измества непрестанно – като лупа, в която слънцето ту се събира в точка, ту изчезва в разсейване.
В края на всяка седма година ти се събуждаш вече друг, без изобщо да го забелязваш.
Това си мисли М., героинята на романа. Струва ми се, че тази мисъл е сред ключовете към книгата – роман за множествеността на идентичността, за привидно стабилните неща, които всъщност са течни, изменчиви, краткотрайни. В света на „Фокус“ езикът е деликатна повърхност, а паметта – земя, която се пука и пропада под краката ни. Онова, което наричаме „себе си“, е серия от слоеве, преходни тела, клетъчен прах, съдържание, за което не ти се ще да мислиш.
И въпреки това: тревата си растеше, сякаш нищо не се беше случило. Упорита, мътнозелена, почти невидима трева – символ на единственото, което може да ни надживее: животът. Или може би желанието да продължаваш, въпреки всичко. Въпреки звяра, който расте заедно с теб. Въпреки вглъбяването в себе си. Въпреки времето, което изсъхва по върховете ти.
Не знам какъв точно жанр е „Фокус“ и не съм сигурна, че това има значение. Това е книга, в която поетът в прозата не изневерява на ритъма. В която мисълта не се страхува от прекъсванията си. В която човекът не е герой, а глас, а понякога и само резонанс.
Мария Степанова не ни дава „сюжет“. Дава ни обитаемо пространство от памет, език и загуба. Оставя ни да се лутаме, да намираме, да се връщаме.
Може би точно това е фокусът.
Всяка посока е възможна – началото като бягство
Най-силният образ за мен остана началото – гарата, влаковете, пътуването. Така започва романът: с възможността да тръгнеш във всяка посока. Почти се озовах на Централна гара в София с желание да си купя билет за крайната спирка на следващия влак – без значение коя е тя. Защото когато четещият е в капан, литературата е прозорец. И Мария Степанова го отваря широко, само за да ти напомни, че въздухът навън не е по-чист – просто е по-истински.
Ритъмът на смяната
Героинята на романа – обозначена само като М. – мисли, разсъждава, преживява собственото си разпадане и ставане-друго. Тялото ѝ, мислите ѝ, историите около нея се сменят на всеки седем години, както – според популярна биологическа хипотеза – се сменят и клетките в човешкия организъм. В края на всяка седма година ти се събуждаш вече друг, без изобщо да го забелязваш, казва тя, и с това отнема привидната сигурност, че сме едно и също същество през целия си живот.
Ако сменяш себе си толкова често, какво остава устойчиво? Може би единствено гласът, който продължава да говори. Или онова, което тревата прави всяко лято: вкопчва се в пръстта още по-силно и изстрелва нагоре своите широки стръкове – въпреки сушата, въпреки смъртта, въпреки звяра.
Да четеш със сълзи на гняв и тишина
„Фокус“ не те разтърсва. Тя те разлепя. Тихо, пласт по пласт, дума по дума. Без лозунги, без патос, но с някакво почти невъзможно за описване усещане за яснота. Четях и нещо не ми даваше мира. Защото разбираш – не с ума си, а с тялото – че Степанова разказва всичко, което се случва днес. Че звярът, за който говори, е не просто метафора. Че тревата, която упорито расте от пепелта, е човешкото, което се опитва да оцелее под геополитическите руини.
Имаше моменти, в които не затварях книгата, за да се върна назад, а за да си поема въздух. За да спра сълзите на гняв. Не от сантимент, а от осъзнаване.
Археология на съществуването
В духа на участието на Степанова в тазгодишното издание на „Литературни срещи“, посветено на темата „Археология на паметта“, „Фокус“ може да се чете именно като археологическа работа – роман, който разкопава пластове на езика, на себе си, на паметта. Книгата търси не миналото в хронологичния му ред, а в неговото наслагване. Всичко, което героинята преживява, е пречупено през пластовете на натрупания, изменен, разклатен спомен. А литературата тук е не свидетелство, а инструмент – остър като скалпел, мек като парче изгубена тъкан.
Книга, която не позволява да я докосваш небрежно
Докато четях „Фокус“, се борех със себе си. Исках да пиша в полетата – както правя често. Но не можех. Нещо ме спря. Нещо в тази тъкан от език, в тази прецизност на мисълта, не ми позволи да я „оскверня“. Така книгата остана девствена, а лаптопът ми се изпълни с повече от десет страници записки. Не с цитати – с мисли. И само тук-там някой откъс, като този: в края на краищата… човекът, ще – не ще, трябва да стане нещо друго. Като сянка, която остава след изгоряло тяло.
И истината е, че ми се искаше да препиша цялата книга. Не защото търся афоризми. А защото всяко изречение беше звено от мисловна верига, която усещах в себе си, дори преди да я прочета.
Да бъдеш без да принадлежиш
Степанова пише на руски, но не вярва в езиковото единство. За нея, както сподели и в интервюто ни, руският е вече заразен – език на агресия, на колективна амнезия, на официализирана памет. Но също и нейният майчин език. Езикът, в който трябва да оцелее. Това напрежение се усеща във всяка дума. Сякаш текстът сам се разпада под тежестта на историята, която носи. И в този контекст, „Фокус“ е и езикова съпротива – отказ да говориш на удобен, съгласен език. Вместо това – глас, който нарушава граматиката, смесва високо и ниско, отказва да създаде единен наратив.
Това е литература на съмнението. На междата. На тихото неудобство. Не дава опора, но създава пространство. Това е литература, която никога не си позволява да бъде „висока“. Тя знае, че няма място за герои. Само за гласове, които се опитват да останат. Само за съзнание, което отказва да се примири с официалната памет.
Да си текстът, който не се изговаря докрай
Това е книга за читатели, които обичат да се губят. За онези, които знаят, че личната история не е права линия, а мрежа от скъсани нишки. За хората, които обичат езика като тяло – уязвим, непослушен, жив.
Не е лесно четиво. Но е онова, което остава. Което – подобно на тревата в един от най-красивите абзаци на книгата – се появява отново. От същата земя. От същия страх. От същото желание за смисъл.
„Фокус“ не дава отговори. Не предлага катарзис. Не води до развръзка. Това е книга, в която можеш да останеш, без да си сигурен къде точно си. Тя не те завършва. Но ти помага да съзнаеш, че си многократен, многогласен, съставен от чужди думи, стари тела и умиращи треви.
А може би в това има надежда.
Интервюто ни с Мария Степанова прочетете тук.
Ревюто на Цветомира Дукова за „Памет на паметта“ от Мария Степанова можете да прочетете тук.
„Фокус“ и други книги на Мария Степанова можете да намерите в Ozone.bg
