fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Градът на литературата. Из „Литературен обяд и други разкази“ от Ейлиш ни Гуивна [откъс]

20 мин.

В навечерието на най-обичания ирландски празник – Деня на Свети Патрик на 17 март – издателство „ICU“ представя пред българска аудитория сборника „Литературен обяд и други разкази“ на ирландската писателка Ейлиш ни Гуивна. Тя е представителка на най-доброто, което съвременната ирландска литература може да предложи на взискателния читател. Разказът ѝ „Градът на литературата“ е посветен на писателския елит на Дъблин ираздаването на субсидии в литературните среди. 

Бордът на творческия фонд Артпари и прочее се събираше за своето Годишно общо събрание в Дъблинския литературен клуб. Ще плащаме над актуалния стандарт. По двеста евро. Това е приятелски жест. Саймън се надяваше приятелският жест да бъде компенсация за редуцирането на наградата на Литературния клуб от половин милион евро на година до нула. Това съкращение беше първото му решение като председател на Борда. Мярката спечели широка подкрепа. Коментаторите в интернет и слушателите, които се обаждаха на Жива линия, по всичко личи, вярваха, че на Ирландия ѝ трябва фашистки диктатор, за да реши всичките ѝ проблеми, и съжаляваха, че Саймън не е в политиката, защото притежавал в излишък лидерските качества, толкова липсващи на правителството. Секретарят на една политическа партия му беше звъннал с покана да помисли дали не би искал да се кандидатира за президент – предложение, което той отклони с увереността, че разполага с повече мощ из-от центъра на културния живот на Ирландия. Както всеки знаеше, единственият незасегнат от дългове или заеми актив, който Ирландия все още притежаваше, беше креативността. Финансово Ирландия беше банкрутирала, но в духовните ѝ ковчежета милион културни кюлчета гарантираха действителния суверенитет на нацията. Саймън обичаше да се вижда като управител на Банката на ирландското въображение.

Стаята, в която се бяха събрали, подобно на всички в Дъблинския литературен клуб, беше много красива. Но също така и много студена. Зимният дъжд биеше по черчеветата на прозорците.

– Виктория търси електрическа духалка – обяви Саймън ободряващо. Виктория беше секретарката му. – Скоро ще се стоплим като във фурна. Просто не си сваляйте още палтата.

Саймън беше заменил Алън като председател след трагичната кончина на Алън непосредствено след Общото събрание през 2007-а, последната среща преди Банковата гаранция.* Алън бе убит от един недоволен романист, Франси Брайоуди, чиято кандидатура за награда беше отхвърлена в година, в която десетки автори, кой от кой по-нищожни според Франси, бяха получили гърнета с пари. Разбираемо разочарован, той бе хвърлил вината върху Алън и го беше застрелял. Ала в известен смисъл Франси беше дарил Алън със своевременен отдих, мислеше си Пам, член на борда и стара приятелка на Франси. Алън никога не би оцелял в ерата на строгите мерки, като се има предвид аристократичната му склонност да проявява абсурдна щедрост към домогналите се до одобрението му членове на артистичната общност и да черпи с отлежали вина и изискана храна практически всеки.

– Няма да ви задържам дълго – усмихна се Саймън. Той никога никого не задържаше задълго. Онова, което допълваше разкошната му решителност, способна да гилотинира местно драматично общество или да осъди начеващ поет на оцеляване чрез чиклит или чрез барманство в Австралия, беше умението да действа бързо. Саймън бе в състояние да проведе обичайна сбирка за трийсет минути и годишна за по-малко от час. За него като председател се наблюдаваше голямо търсене.

– Къде е Виктория? Няма значение. Предполагам, вече сте прочели и приели точките от миналия път?

Правилно предполагаше. Всички бяха прочели точките, събрани на по-малко от половин страничка. Кореспонденцията също беше надлежно разкостена, в който момент се върна Виктория.

– Не можели да намерят духалката – прошепна тя. – Щели да заемат една от китайската храна за вкъщи отсреща.

– Въпрос към председателя – вдигна ръка Пам.

Саймън я изгледа свирепо.

– Вероятно сте получили писмо от Франсис Брайоуди?

– Да, Памела – усмихна се Саймън. – И то ще бъде разгледано като точка пета от дневния ред. Това устройва ли те?

Памела смирено кимна. От Алън беше научила, преди той да умре, че ключът към оцеляването е винаги да се съгласяваш с човека, седящ най-високо.

Ейлиш ни Гуивна

Една от многото иронии в живота е, че нощта винаги е най-тъмна точно преди зазоряване. Убийството на председателя на Борда на творческия фонд Артпари и прочее превърна Брайоуди в знаменитостта, която той бе мечтал да бъде, докато пишеше дълги експериментални романи на кухненската си маса и трупаше стотици писма с откази. Франси прекара първите шест години от рецесията в затвора. За времена на строги ограничения там не беше никак лошо. Според неговия съкилийник Марти, наркобарон, свързван с убийството на повече хора от числото, до което можеше да брои: Бум или срив – зад решетките е все тая. Порционът не се променял, нито пък условията в килиите – и без това нито едното, нито другото ставали за нещо. Единствената разлика била, че преди имало по-малко курсове поради съкращения в бюджета. Преди беше отврат. По цяла нощ стоиш буден да пишеш пиеси и мемоари, и Господ знае какво. Имахме един младок, който ỳмреше за сонети. Сонети, шибани сонети, нямаше насита. Това, заяви Марти, било най-лошото. Той се позамисли за миг, докато тършуваше из матрака за един от мобилните си телефони: Ако не се броят секстините. Да не би и ти да си падаш по секстини?!

Франси го увери, че не си падал. Аз съм писател на проза, отрони той.

А, добре, каза Марти.

Поради липсата на неуместен натиск от страна на преподавателите по творческо писане и изкуство, Франси разполагаше с предостатъчно време да прави каквото си иска, а именно да пише дълги експериментални романи. В рамките на седмица след пристигането си зад решетките Марти, чиято изобретателност не знаеше предели, а контактите му извън стените на затвора бяха безчет, го уреди с хубав малък лаптоп. Единственото, което искаше в замяна, беше неговото ново другарче да засили доставките на любимата му субстанция, като накара всичките си посетители да носят по малко при всяко свиждане. (Майка му, сестра му, близката му приятелка Пам и пет от бившите му гаджета идваха редовно. Франси беше доста хубав.)

– За какво става дума? – Франси се зачуди коя от тях би имала най-добри шансове да се докопа до хероин. Вероятно дори майка му би успяла да осигури малко хашиш, помисли си, можеше да купи от дилърите около гарата, но се съмняваше на Марти това да му е достатъчно.

Шоколад Фрай. Марти не можеше да му се насити. Никога не бе докосвал наркотици, а бира пиеше само на рождения си ден и по Коледа. Редовно приемаше свето причастие и по време на броженията около аборта** основа съответната група в мъжкия затвор (наречена Затворът в името на живота, но инициативата не постигна успех. Веднага след като на групата беше отказан ден отпуск, за да участва в Богородична молитвена демонстрация в защита на живота пред Лейнстър Хаус,*** повечето членове престанаха да посещават сбирките.).

Сега обаче Марти имаше ново хоби. Литературата. Освен че снабди своя съкилийник с компютър, той предложи на Франси услугите си като читател и редактор. Всеки романист следва да има нарочен приятел, на чиято литературна преценка се доверява безрезервно, обясни Марти. Тъй като в годините на своята кариера на покаяние беше посещавал десетина курса по творческо писане, тези неща ги разбираше. Франси никога не беше посещавал писателска работилница – прекалено зает със себе си – и не знаеше дори най-елементарните трикове на занаята. В условията на принудително съжителство в споделена килия идеята за добронамерен първи читател добиваше смисъл. Марти не беше добронамереният първи читател, когото Франси би си избрал, но нямаше много избор. Нолън, пазачът, не изглеждаше да си пада по литература. Лугс Биг от съседната килия не можеше нито да чете, нито да пише – още след първия си учебен ден започнал да бяга от училище, тъй като от четиригодишна възраст вече чиракувал при един наркодилър. Той може да текства, обясни Марти. Изпращането на съобщения било ключово умение в наркобизнеса, както разбра Франси. Обаче иначе не умее да пише. Жалко. Умът му сече като бръснач.

Самият Марти навремето също не бил голям читател. Както веднага си призна, бил работохолик и в малкото си свободно време си позволявал насладата да гледа футболни мачове или телевизионни сериали. Но през последните десетина години ту влизал, ту излизал от затвора, по правило натикан в килия, лишена не само от тоалетна, но и от телевизор. В този период развил привързаност към скандинавската криминална проза. Хенинг Манкел му бил любимец.

– Манкел винаги използва прости изречения – каза Марти замислено, след като беше привършил с четенето на първата глава от романа на Франси. – И винаги разбираш какво се опитва да ти каже. – Като забеляза помръкналия поглед на Франси, додаде: – Частта за мухата върху мюслито е… пълна с въображение.

Франси се усмихна стеснително. Това беше един от любимите му пасажи: бе посветил две страници задълбочено описание на полета на домашна муха от ръба на кана с мляко до средата на неговата купа с мюсли за закуска, където – след още шест страници – споменатото насекомо накрая намираше смъртта си чрез удавяне.

– Ама е много дълга! – Марти показваше злощастна склонност да е искрен, необичайно свойство за професионален престъпник. – Двайсет страници за мушморок, който нагъва купа с мюсли, е твърде много. – По бузата на Франси се търкулна сълза. Марти начаса му подаде парченце шоколад Фрай: – Някак тъй ми се струва, но тъй де, всъщност какво знам аз за… ъъъъм… за литературната проза?

– Джойс отделя много време на закуската на Блум – защити се Франси. – А после и на закуската на Стивън.

Вежливо повдигнатите рамене бяха цялото признание, което това наблюдение получи.

С погнусата на автентичен познавач, принуден да погълне литературен бълвоч, Франси се съгласи да опита да зачете любимия роман на Марти, Хрътките на Рига. За негова изненада остана буден цяла нощ и чете на светлината на фенерче, с каквито неговият съкилийник беше снабдил всички затворници (срещу две шоколадчета Фрай за фенерче).

Саймън стигна до главната точка от дневния ред: ПАРИТЕ. Електрическата духалка все още не беше налична. Памела се сгуши в палтото си и се запита дали би било проява на лош вкус да си сложи и ръкавици.

– Скоро ще се изнесем оттук – изгледа я Саймън неодобрително.

Виктория – бледо девойче, което се спотайваше зад огромни кръгли очила подобно на заек, надничащ от дупка – побутна една камара листове към него.

– Приятно ми е да отбележа, че фондът ни се намира в отлично здраве – засмя се Саймън. – Тази година получихме рекорден брой молби за подкрепа и награди. Десет хиляди сто петдесет и седем, за да бъдем точни.

Бордът изръкопляска. После, установили, че движението помага на кръвообращението им, членовете продължиха с аплаузите.

– Има ли повтарящи се модели в текстовете? – попита Памела.

Саймън погледна към Виктория. Споразумението от Хадингтън Роуд**** предвиждаше тя да е прочела всичките десет хиляди молби в добавка към нормалния си работен ден като служителка.

– Направих разбивка.

Изглеждаше доволна да сподели разбивката си с Борда. Колко е хубаво да я види човек въодушевена за нещо, помисли си Пам. Виктория винаги изглеждаше тъжна и изнурена, каквато и беше, тъй като всеки ден пътуваше от Портарлингтън до Килдеър Стрийт.***** Тя беше сред онези млади хора, които се бяха закачили на държавна работа в последния момент – дни, преди да спрат всякакви назначения. Собствената дъщеря на Пам, Сърша Ейн, нямаше този шанс. Само няколко години по-млада от Виктория, тя благославяше късмета си да си намери нискоквалифицирана работа на загробващ договор в една уранова мина близо до Калгари. (Въпреки че имаше бакалавърска степен по строително инженерство.)

Виктория четеше доклада си с апломб: Двайсет процента са мемоари за детството, петнайсет процента се отнасят до ракови заболявания, двайсет процента са исторически романи, третиращи Големия глад или Първата световна война, и двайсет процента са първолични наративи, разказани от слабоумни люде със смешни диалектни особености.

Бордът отново шумно изръкопляска, а някои дори затропаха с крака. Лора сбърчи вежди. Пам знаеше, че тя сумира процентите, за да провери дали правят сто.

– Нещо около рецесията?

– Един-два текста.

– Странно.

– Твърде сме близо до нея. – Лора имаше мнение за всичко. Нейният леко монахински англоирландски акцент я правеше да изглежда дори по-веща, отколкото беше. – Писателите имат нужда от дистанция от определено събитие, за да достигнат истината за него.

– Така ще да е – размишляваше Пол. – Все пак човек би предположил, че за тях ще е по-лесно да си представят какво е да живееш в условия на рецесия, отколкото по времето на Големия глад. Или на Първата световна война.

– Всичко това е много забавно, приятели, но да не се отклоняваме.

Единственото, което Бордът никога не дискутираше, беше литературата.

– Имаме десет хиляди молби. Лошата новина е, че можем да дадем само две субсидии.

Бордът въздъхна угрижено.

– Естествено, ще прехвърлим вината на Тройката.****** – Саймън пое дъх: – Предлагам първата субсидия да дадем на Франси И. Брайоуди.

Настана тишина, единственото разумно обяснение за която беше стъписването.

– Но Франси Брайоуди уби нашия предишен председател.

– Това не е аргумент. Франси Брайоуди си излежа присъдата. Написал е роман, който получи много високи оценки. Вече спечели три награди. – Саймън надникна в молбата. – А една глава беше публикувана миналия месец в Ню Йоркър.

– Тогава за какво му е субсидия от нас? – отново се обади Лора.

Беше време Памела да изкупи предишното си малодушие в защита на каузата на Франси.

– Франси Брайоуди копнее за нашата подкрепа. Това е тринайсетата му молба за субсидия. Знаем колко разочарован беше последния път, когато го отхвърлихме. – Тя им даде време да помислят върху думите ѝ. – Догадките относно финансовото му състояние не бива да влияят върху нашето решение. Следва да преценяваме според литературните му достойнства.

Винаги беше удачно да включиш думата достойнства по време на сбирки.

– Значи подкрепяш предложението?

Памела кимна.

– Отлично. И също така предлагам да дадем втората ни субсидия на поета Майкъл Д. Хигинс.

– На президента? – Лора, кой друг. – На Ирландия?

– Виктория?

Тя огледа внимателно формуляра.

– Не пише.

– Има ли адрес?

– Честърфийлд Авеню №1, Дъблин 7.

– Значи той си е.

– Той въобще има ли право да кандидатства за субсидия?

– Виктория? Има ли правило, според което президентът на страната не може да кандидатства?

Виктория поклати категорично глава.

– В такъв случай предлагам да му дадем субсидията. Той е голям поет. – Бордът го гледаше. – Някой подкрепя ли ме?

Лора възвърна гласа си, който никога не губеше задълго.

– Ами ако някоя журналистическа напаст реши да раздуха историята? Синдо? Или Винсънт Браун, или Финтън О’Тул?

Саймън имаше решение. Както винаги. Ще помолят президента да използва псевдоним. Майкъл Д. Йейтс или Шеймъс Бигинс. Все едно какъв. Виктория ще измисли нещо.

– Впрочем недей да записваш всичко това – обърна се към нея Саймън.

Тя остави писалката си.

– Добре, срещата се разпуска – обяви Саймън. – Благодаря ви за добре свършената работа – поусмихна се той напрегнато. – А сега мога ли да ви поканя на лека почерпка? Виктория? Би ли предложила деликатесните сандвичи?

Виктория затрополи надолу по стълбите. Беше будувала цяла нощ да прави сандвичи в съгласие с изискванията на споразумението от Хадингтън Роуд.

– Помните ли, когато ходехме в L’Ecrivain!

– И в Първа глава!

– И в Драматурга!

– Но тези сандвичи ще са специални – облиза шумно устни Саймън, при все че знаеше прекрасно какво има в тях. Някои бяха с шунка, други – с домат, а трети – с домат и шунка. – И съм донесъл хубаво винце тук, да ги преглътнем. Почерпка от мен, разбира се. Виктория, отбележи това в протокола. Къде е тя?

– Помните ли Алън и отлежалите му вина!

– Това е Бароло – каза Саймън. – Не по-лошо от всяко друго бароло, което съм опитвал. Памела?

Виното, кестен и кехлибар, се поклащаше нежно в чашата ѝ. Тя отиде до прозореца. Вече не валеше. Голите дървета протягаха клони настрани като ръце на тъжни балерини или като нарисувани просяци. Нататък километри покриви и кулички се издигаха на фона на Дъблинските планини в някак унилото лилаво на линеещата светлина. Колко спокойно изглеждаше всичко! Векове наред – така ще да е било – хората са стояли пред този прозорец в падащия мрак и са съзерцавали града, изтегнат пред тях като потънало в сладък сън дете.

Градът сънуваше. Хората в него сънуваха, както и неговите поети, романисти и драматурзи. Стотици писатели. Винаги е било така, а сега имаше повече писатели откогато и да било. В ателиетата покрай реката, в крайградските къщи, в самоделните дървени вили, прогниващи под спада на продажната си цена, и в светлите апартаменти по протежение на каналите, купени с неизплатими заеми, писателите седяха пред своите лаптопи, фантазираха и анализираха, умуваха и пъшкаха. Документираха настоящето и си представяха миналото и бъдещето. Някои гонеха бърза печалба, други ковяха невъзпятата съвест на своите братя по перо или описваха красотата на отделната личност сред кошмара на историята. Всички се опитваха, подобно на бедния Франси или на самата Памела, да оставят своята мастилена следа върху търпеливото набръчкано лице на града.

Сенките се сгъстяваха в Градината на възпоменанията. Един от каменните лебеди, прокудените деца на Лир, захвана да бие с криле. Тя ги чу, огромните му крила, които припляскваха меко, меко, шепот в сумрака. И после резенчето на луната, тънко като паяжина, се изплъзна от облаците и лебедът отново беше каменен.

Аз дете съм на земята и на звездните простори.********

Тя се върна при масата да си вземе сандвич, преди да са свършили. Отпи от виното си. Кадифено като планините в далечината. Plus ça change. (Тя често мислеше на френски, когато пиеше червено вино. Дори когато виното беше италианско.) Беше баролото, което се купува от Лидл. Не е la même chose като баролото от избите на изтънчените ресторанти, които посещаваха в добрите години, когато почерпката беше петстепенно меню в петзвезден ресторант, а не сандвичи с шунка, приготвени от изтерзана държавна служителка. И все пак си беше бароло. Много неща се бяха променили от нощта на Банковата гаранция. Но някои не чак дотам.

Няма да се усетят и ще дойде Коледа. А тогава тя ще лети до Канада на гости на Сърша Ейн.

––––-

* Става дума за тежката финансова криза в Ирландия след 2008 г., при която почти всички местни финансови институции се оказват неплатежоспособни поради задлъжнялост. В резултат държавата прибягва до спасителни заеми от няколко европейски финансови институции. Б. пр.

** Обществен дебат относно промяна на законодателството, което понастоящем забранява аборта в Ирландия. Б. пр.

*** Сградата на Ирландския парламент. Б. пр.

**** Споразумение от 2013-а, уреждащо новите условия на заплащане и задължения на държавните служители в ситуация на финансова строгост и ограничения. Б. пр.

***** Разстоянието от града във вътрешността на Ирландия до централната улица в Дъблин, на която са разположени главните държавни институции и която свързва Тринити Колидж с градината Свети Стивън, се взема за час и половина с бърз влак. Б. пр.

****** Европейската комисия, Европейската централна банка и Международният валутен фонд, които одобряват плана на Ирландското правителство за финансово възстановяване, включващ строги мерки на бюджетна дисциплина. Б. пр.

******* Знаменит цитат от т.нар. паспорти на мъртвите, най-популярни измежду които са орфическите златни таблички. Тези изписани плочки, поставяни редом до трупа, са свързани с погребални ритуали в орфическата, дионисовата, египетската и семитската религиозна традиция. Б. пр.

Превод от английски: Димитър Камбуров

Снимка а публикацията: Irish Times

Запознайте се с Ейлиш ни Гуивна на представянето на книгата на 15 март от 18:00 ч. в зала „Виктория“ на Столична библиотека! Междувременно ревю за сборника ще отриете тук.