fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Интервюта

Миленко Йергович: Ако обичаме своята родина, бихме приели в нея и онези, които са останали без родина

14 мин.
milenko-jergovic-rusanka-lyapova

Миленко Йергович и преводачката Русанка Ляпова. Снимка- Манол Пейков

Да срещнеш лично писател, от чиито книги се възхищаваш, е като сбъдната мечта. Още по-хубаво е, когато откриеш, че се възхищаваш от него като човек не по-малко, отколкото като писател. Интервюто ни е уговорено за умерено сутрешен час сред уюта на книгите в „читАлнЯта“. Макар Миленко Йергович с усмивка да споделя, че сутрин никога не е в настроение, това не личи по внимателните и подробни отговори. Говори със спокойствието и ведростта на човек, преживял много неща. Преводът на Русанка Ляпова е по-скоро един красив трети глас в този разговор – питам на български, той отговаря на хърватски и се разбираме прекрасно. Два езика, които всъщност нямат нужда от превод.

За първи път ли сте в България и какви са Вашите впечатления?

Да, за първи път съм тук. Освен предварителната информация, нещата, които съм чел за България, имах в главата си определени представи, картини, които са свързани с филми и снимки, които съм гледал. Въпреки това съм изненадан. София изглежда много по-красива, отколкото предполагах. Бях чел за красотата и значението на други български градове – Пловдив, Варна, но София в моите представи беше единствено столицата, нищо повече, а сега виждам, че това не е така. Много приятно ме изненада и ми хареса това, че тук виждам много книжарници и жив интерес към четенето. Това е важно, особено в днешното време на всеобщо затъпяване.

Чувствате ли се различно, когато имате срещи с читатели на Запад и в Източна Европа? Имате ли такова очакване, че все пак читателите в Източна Европа са по-близки до темите във Вашите книги и по-лесно биха могли да ги разберат?

Нямам никакви очаквания. Най-добре е човек нищо да не очаква, защото всички предварителни нагласи и очаквания излизат неверни.

Изпълнени сме с различни предразсъдъци спрямо Изтока и Запада, а повечето от тези предразсъдъци са погрешни. От една страна – да, наистина има предпоставка за едно по-голямо разбиране у читателите на Изток, но от друга, на Запад и по-специално в Германия съм срещал толкова сериозни читатели, които знаят повече и от мен за Източна Европа и за моята страна. Така че най-добре да не се очаква и предвижда нищо. В същото време е много интересно да се правят сравнения между страните в Западна и Източна Европа – по какъв начин ни възприемат хората в едната и другата част.

Добре ли е позната балканската литература на Балканите? Познават ли се помежду си балканските народи?

Мисля, че се познават много зле. Много по-често е явлението да познават по-добре американската или западната литература, отколкото тази на съседите си. Това е особено видно в отношението на бившите югославски страни спрямо България. От всички източноевропейски литератури българската открай време е била най-малко позната. Едва в последните няколко години това започна да се поправя, и то не заради някакви големи културни инициативи или заради Министерството на културата, а заради няколко преводачи, по-скоро преводачки. В Сърбия това е Ивана Стоичкова, а в Хърватия – Ксения Банович. За българската литература Ксения Банович е направила повече в Хърватия, отколкото българското посолство в Загреб.

Значи все пак и в литературата има граници с посланици между тях?

Да, има такива граници, а не би трябвало. Тези инициативи не би трябвало да се оставят на преводачите, а да бъдат обект на културна политика.

Чел ли сте нещо от български автори?

milenko_jergovic.peroto

Книгите на Миленко Йергович на български език

Познавам малко български автори. От тези, които познавам, има двама прекрасни писатели – Георги Господинов и Алек Попов. Бих добавил и Емил Андреев, макар че съм чел само една негова книга.

Да се върнем на повода за настоящето Ви посещение. Как се появи идеята „Сараевско Марлборо“ да бъде преиздадена на български език?

Идеята дойде от Русанка [Ляпова].  („По-точно, от Манол [Пейков]“, намесва се тя.)

На мен ми е много приятно, че сборникът излиза отново, защото първото издание беше доста отдавна, а междувременно много от нещата са се променили. Времето, в което тази книга излезе за първи път, беше непосредствено след войната в бивша Югославия. Сега тази война ни изглежда като далечно минало и книгата вече може да се чете като чиста литература, не като отглас на исторически събития.

Като гледате от дистанцията на времето към книгите, които сте писал преди години, харесвате ли си ги?

Понякога ми се струва, че ги е писал някой друг. Този човек ми харесва, нямам проблеми с него. Но ми е много трудно да се идентифицирам с него.

Кой е първият човек, който чете написаното от Вас преди публикуване?

Това е добър въпрос. Първо чете моята жена, която има две роли – тя чете лично за себе си, а тъй като по професия е преподавател по хърватски език, е и мой редактор. Така че тя е абсолютният първи читател.

Критична ли е?

Да, критична е. Понякога това предизвиква у мен положителна, а понякога – отрицателна реакция. [смее се.]

"rod"-milenko-jergovicДа поговорим за автобиографичната Ви книга „Род“, която излезе през 2013 г. Какво остана недоизказано в първата част на „Мама Леоне“, което Ви подтикна да напишете още хиляда страници?

Това е абсолютно различна книга, много малко се докосва до същите теми и е много по-мрачна като настроение. „Мама Леоне“ е хубава, ведра, почти детска книга. „Род“ е мрачна книга за една семейна история, при това част от нея е автобиографична, а другата е фикционална, и понякога дори в едно изречение се преплитат автобиографичното и измисленото. За разлика от „Мама Леоне“ „Род“ е роман – по-точно книга, съставена от четири романа, които могат да бъдат четени поотделно, макар че представляват едно цяло.

В разказа „Дворецът на Забравка“ от „Мама Леоне“ леля Долежал оставя всичко, за което си е спомняла някога, на съседите. Когато пишете, оставяте ли спомените си на читателите, освобождавате ли се по някакъв начин от тях?

Мисля, че не. Чрез писането писателят се обезпечава по-скоро да не забрави. Наскоро препрочетох някои разкази от „Мама Леоне“ и бях изненадан колко много неща съм забравил. Не това, което съм написал, а самите събития, които съм описал. И всъщност ако я нямаше тази книга, щях да съм забравил голяма част от своето детство. Аз не обичам да забравям, страхувам се от забравянето и не бих искал да се разболея от болестта на Алцхаймер.

Темата за паметта и забравата доста често присъства в творчеството Ви. Има ли нещо, което трябва да бъде забравено?

Мисля, че не. Човек няма никаква полза от забравянето. Да речем, ако забравим някое травматично събитие, което много ни е уязвило, няма да се освободим от него. Човек се освобождава само от онова, което успява да рационализира, да му намери рационално обяснение, докато от забравянето няма никаква полза. Защото това, което сме забравили, е дълбоко в нас.

milenko-jergovic v chitalnyata

Миленко Йергович в „читАлнЯта“

Не смятате ли, че балканските народи са твърде потопени в носталгия по миналото и това се отразява на изкуството и по-специално на литературата?

Мисля, че се отнася в същата степен за всички, не само за нас. При всички народи я има идеята за „добрите стари времена“. Хората са носталгични заради един психологически дефект, който се нарича „оптимизъм на спомените“. Когато си спомняме минали събития,  забравяме нещата, които не са били приятни – че ни е болял зъб или че сме били нервни, а си спомняме само хубавите моменти. В емоционален план човек помни само хубавите неща и точно това е източникът на носталгията – тази специфика на човешкия спомен.

Вярвате ли, че в миналото е имало етническа толерантност на Балканите? Не е ли тя някакъв мит?

Мисля, че на Балканите винаги са съществували две течения, два коловоза. По единия коловоз е вървяла толерантността, разбирането помежду ни, а по другия – омразата. Те са съществували винаги паралелно като две русла на една река, само че от време на време омразата прелива.

Като разглеждаме 19-и век, на нас ни се струва, че това е било време на толерантност, защото по онова време нашите градове наистина са били мултикултурни и мултинационални. Градове като Сараево, Солун и Пловдив са имали невероятно разнообразен национален състав в началото на XX век. Това са били градове, в които е нямало национално мнозинство. Различните вери и националности съвсем пълноправно са битували заедно.

Тази мултикултурност е унищожена по време на Втората световна война. Но това не означава, че омразата не е съществувала преди това. Ужасът на XX век се състои в това, че средствата за масово унищожение станаха много по-ефикасни, а  изчезнаха многонационалните империи.

И сега стигаме до един балкански парадокс. От една страна, всички балкански народи обичат да говорят за това как турците са ги поробили, потискали и т.н. От друга страна, всички те обичат да говорят за старите времена на мултикултурност и мултинационалност. И никога не си задават въпроса кога точно са били тези времена. В действителност, по времето на турците. Фактът, че Солун, Сараево и Пловдив са били такива градове, е пряко свързан с факта, че са били под османско владичество.

По никакъв начин не идеализирам Османската империя, но по онова време тя е изпълнявала ролята, която днес имат Съединените американски щати – един вид „melting pot“. В този смисъл това време от нашата история е било щастливо време, и когато си мисля за тези неща, на мен ми е много по-лесно да приема турските золуми и изстъпления, отколкото балканския национализъм днес. Защото днешният национализъм е много по-лош от всякакви турски изстъпления.

В това време на дивашки национализъм и издигане на нови граници къде да търсим истинското значение на думата патриотизъм?

Мисля, че в нашите езици тази дума вече няма никакъв смисъл.Трябва да забравим за положителното й значение. Ако съществуваше патриотизъм, бихме приели сирийските бежанци от патриотични подбуди. Това би трябвало да е патриотизмът. Защото ако обичаме своята родина, ние бихме приели в нея и онези, които са останали без родина. Много е просто.

Виждате ли някакъв изход от кризата с бежанците в момента?

Мисля, че тази криза е най-голямото световно събитие след Втората световна война. И се надявам Германия последователно да изпълнява положителна роля в него, защото ако Европа обърне гръб на сирийските бежанци, тя ще изгуби основание да съществува. Европа е създадена като общност на солидарни народи, тя е основана върху морални ценности, а не върху банкови интереси или национализъм. Ако това нещо изчезне, изчезва и идеята за обединена Европа.

Как може да бъде преодолян езикът на омразата? Разбрах, че сте забранили коментарите под журналистическата Ви колонка.

Аз пиша текстовете си със своето име и фамилия и ако някой иска да реагира на тях, той трябва да го направи също със своето име и фамилия. Анонимните коментари са като надписите в мъжките обществени тоалетни.

Трябва ли да се поставят граници на езика в общественото пространство?

Мисля, че е абсолютно достатъчно да се прекрати анонимното излагане на някаква позиция. Защото ако живеем в демокрация, трябва да съществува свобода на словото. При демокрацията няма цензура, но няма и анонимно говорене. Анонимно се говори само във фашистките общества и при комунизма. Тъй като не живеем в такива общества, трябва да заставаме с лицето и името си.

А ако един политик излиза с името си и насажда омраза у хората към другите?

Тогава за този политик трябва открито да се заяви кой е и какъв е. Например Виктор Орбан. Мисля, че за него открито и без никаква свенливост в подбора на думите трябва да се заяви кой е, какво върши, и към какво води този тип политика. Да речем вчера той обвини Ангела Меркел в морален империализъм. Това е най-идиотското обвинение и формулировка, която съм чувал някога. Защото за мен много по-ценен е чийто и да е морален империализъм пред аморалността.

В българския предговор на „Мама Леоне“ пишете, че държавата, в която сте се родили, вече я няма. Чувствате ли се у дома си в Загреб?

Не, в Загреб живея като чужденец и съм доволен от този факт. Не бих искал да се случи нещо с мен и да се променя, така че да започна да се чувствам като у дома си. За писателя, а и за всеки човек, е много добре никъде да не се чувства у дома си. Защото когато човек не се чувства у дома си, той има съвършената гледна точка на наблюдател, а това е идеалната позиция за един писател. Също и във всекидневния живот е много добра гледна точка. Просто е интересно да наблюдаваш света с широко отворени очи, а само чужденците гледат света по този начин. Когато човек е у дома си, той започва да ходи със затворени очи.

Преди 2 месеца посетих за първи път Киев и бях много впечатлен. Киев въздейства на моето съзнание много по-силно, отколкото Лондон или Париж. Това наистина е поглед отстрани. Хората, които срещнах в Киев, ме гледаха много странно и се чудеха какво съм глътнал. Затова трябва  човек да пътува, да отива на неочаквани места, защото онова, което туристическите агенции препоръчват, е много скучно.

Връщате ли се понякога в Сараево?

В последно време ходя много рядко в Сараево. Може би причината е, че прекалено добре познавам този град и ходенето в него всеки път ми напомня на надничане в собствената утроба, а това не е особено естетическо преживяване.

Коя е най-голямата сила и най-голямата слабост на литературата?

Може би най-голямата слабост на литературата е, че тя може да въздейства само на четящите хора.

Миленко Йергович гостува в България по покана на издателствата „Жанет45“, „Летера“ и „Панорама“.  Днес от 18.30ч. в студио 1 на Радио Пловдив е последната му среща с българските читатели, на която от името на ВУАРР ще му бъде връчен почетен знак за принос към миротворчеството и световната култура.

Вижте видео от срещата на Миленко Йергович в литературен клуб „Перото“.

Снимки: Павлина Радославова