fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

4Gрадски историиСпециални

Иван Шишиев с наградата за фоторазказ от конкурса на Мтел „4Gрадски“

5 мин.

IvanShishiev1-759x500Фотографът Иван Шишиев, който беше автор на страхотните галерии в „Аз чета“ от Пролетния базар на книгата през май, спечели в категорията за фоторазказ в конкурса на Мтел за градски истории „4Gрадски“. Шишиев е на 24 години и е създател на специализирана Facebook страница за фотография, озаглавена „Етюд-и-те на София“.

„Градът е филм. Скоростна лента, в която всички ние участваме с усмивки и любов. Ние изживяваме, творим, чувстваме, бързаме, излизаме и се прибираме обратно в нашия дом. Това сме ние – градски скоростни ленти“, казва младият фотограф за своята история, озаглавена „Градски скоростни ленти“.

Любими автори на Шишиев са К. С. Луис, Никос Казандзакис, Дж. Р. Р. Толкин, Тери Пратчет и много други. Трудно може да прецени и да каже със сигурност кой е фаворитът му сред тях. Той имаше нелеката задача в три кадъра да разкаже история, „включвайки“ в снимките си град, скорост, <3 и :).

Общо четирима души бяха отличените в конкурса „4Gрадски“, като само в категорията за видео не бе излъчен победител:

  • Йоана Мирчева – за разказа „Най-добрият кум в града“
  • Антония Симова – за разказа „Пак в София <3″
  • Свилен Димитров – за разказа „Политика за живот“
  • Иван Шишиев – фоторазказ.

 

Предлагаме ви да прочетете и разказа на Антония Симова:

Пак в София <3 Този път срещите бяха на Сердика. Добре, че горе има пейки – колкото и да се стараех, винаги закъснявах. Усмихва се, когато ме вижда. Очите му са дълбоки, черни. Видели не много, но разбиращи. Усмивката му е искрена, независимо, че е чакал поне 30 минути отгоре. Понякога и час.

Обожавах слънцето над фонтана пред Народния или гледката от Витошка, но най-много обичах, когато изведнъж започваше да вали. Веднага събличаше якето си и ми го даваше.  Нито ми беше по мярка, още по-малко ми отиваше, но го чувствах сякаш е точно за мен. Именно затова винаги настоявах да се разхождаме, дори и гръмотевиците вече да присветкваха в небето. Разбира се, че той не можеше да излезе на глава с мен. Пускаше неговата си усмивка, помагаше ми да облека якето му и тръгвахме през трамвайните линии на Графа. Присветкваше, някъде наблизо изгърмяваше заедно с първитe капки, но независимо от всичко километърът разстояние от началото до края на Графа беше огласян от нашия смях. Бях на седмото небе, а мисля, че и той. Въпреки, че целите бяхме подгизнали. :)

Летните бури са кратки и ето ни след малко в Борисовата, където аз свалям якето, а той го облича на голо, изстисквайки междувременно тениската си. Купувахме си кутия сладолед и я споделяхме на някоя пейка или направо на поляната, ако вече е изсъхнало. Харесваше ми да лежа върху гърдите му ида гледам залеза, все едно  сме  само двамата в целия парк, а после  да се радваме на кокершпаньолите и уличните превъзходни, които ни пресичаха пътя обратно към метрото на Орлов мост.

Беше отвратително с колко голяма скорост се движеше метрото и как разстоянието между две станции се превръщаше само в един миг. Отвратителна беше и жената от високоговорителя, която постоянно ми напомняше, че трябва да слизам. Един от тези пъти се разделихме. Не помня точно защо, но повече просто не му се обадих, нито пък той на мен. Ако сега ме попитате, наистина не мога да ви кажа каква беше причината.

Важното е, че три години по-късно отново се поглеждаме на Сердика и четем в очите си желание, привързаност, грижа и много уют. За три години се разминавахме умълчани, после ядосани един на друг, сетне осъждащи. Градът ни беше тесен. Прегръщахме и целувахме други. И май разбрахме, че не е същото. Не е това, което искаме за себе си. И отново започнахме да споделяме кутия сладолед илибутилка сайдер в Градската градина, впечатления от последната прочетена книга, разходки по Графа или пейка в Борисовата и малко по малко забравихме нощите, в които съвестта ни се е обаждала, в които сме рисували десетки нови несбъднати пътища и същевременно сме се чудили защо нищо вече не може да ни развълнува отвътре както преди.

Малко по малко сред една слънчева, дъждовна, прашна, красива, тиха, шумна, наша София, ние отново се търсим из тълпата и когато се намерим, се хващаме за ръка, за да не се разминем отново. Леката промяна е, че сега той е започнал да закъснява и в момента аз съм тази, която го чака на Сердика. А какво мога да правя освен да мисля за него, докато дойде. И да го напиша. :)

Още от историите победители можете да прочетете в блога на Мтел.