Дъщеря, парализирана след автомобилна катастрофа и неспособна да движи нищо освен очите си. Тя не може да говори, не може да се движи, може само да си спомня всичко, което се е случило – с него, с нея.
Син, затворен в тяло, което не усеща като свое, в роля, наложена му отвън и различна от тази, която сам би избрал – но готов да понесе неразбирането и най-жестокото отношение на околните, за да може да бъде това, което всъщност е.
Майка, понесла бремето на поколенията, белязани от насилието на патриархата, което ѝ пречи да се движи свободно и да вижда ясно. Израснала потисната и поучавана, научена, че никога няма да е достатъчно добра за един свят, в който няма място за желанията и избора на жените, нейната любов убива, когато се опитва да спаси.
Тези три гласа се преплитат в история, която дава на всеки от тях правото на собствената му истина, болка и стремеж към оцеляване – деца, копнеещи за признанието на родителите си, синове и дъщери, жадуващи приемане, родители, формирани от страха, който по-късно предават на децата си. Романът поставя въпроси за нашето матрилинейно наследство и показва неразривната връзка между личната свобода, човешкото достойнство и социалните обстоятелства – с най-силното си оръжие: емпатията. „Синове, дъщери“ разбива оковите, отключва животи, разкрива скрити семейни отношения и забранени любовни истории.
В „Синове, дъщери“ (изд. „Парадокс“, превод от хърватски: Валентина Седефчева) хърватската писателка Ивана Бодрожич ни приканва да се опитаме да разберем своите любови, своите семейства, за да можем наистина да осъществим тази промяна.
В духа на монументални творби като „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис или произведенията на Маргарет Атууд, силата на „Синове, дъщери“ се крие в способността на истинската литература да преобразява потиснатото, превръщайки го в двигател на лична и колективна промяна. Романът на Ивана Бодрожич разказва история за заключеността — социална, домашна и интимна — през три различни гледни точки.
Прочетете откъс от романа при нас.
Сънувах. Събудиха ме виковете от коридора. Отново се кара със сестрите. Обвинява ги, че са откраднали нощниците ми, че лежа в скъсани и избелели, а те са отмъкнали новите у тях. Винаги, когато идва, е ядосана и сърдита на персонала, но щом се обърне към мен, в очите ѝ проблясва искра радост заради грижите, с които ще ме обгради и които не мога да ѝ откажа. Върнахме се в началото, понеже си мисли, че не усещам допира ѝ, докосва ме, както се докосва пеленаче. Както се докосват безпомощните, на които се помага – внимателно, но и много несъобразително. Както когато бебетата се хващат за скръстените крачета и се повдигат във въздуха, за да им се смени пелената, а те опулват очи. Същата суровост, когато оправя единствената ми нощница. Но за да стигне до мен и да ме оправи, първо трябва да пробие обръча от гняв срещу болничния персонал, според конкретната ситуация, според сполетялата я трагедия. Неподвижна голяма дъщеря, още едно мънисто, най-блестящото, в огърлицата от нещастия, която с гордост носи към всеки тоалет. Затова почти винаги връхлита с кавга и извадена сабя. Високите гласове от коридора се вмъкват в кошмара ми и го изкарват в реалността, на дневна светлина. Откакто съм в това състояние, често сънувам едно и също и това не са сънища за ходене или тичане. Никога не сънувам, че се движа, не се виждам и не чувствам, че помръдвам ръцете си, не се надвесвам над пространството, никога не летя и не докосвам нищо. Сънувам, че не мога да говоря. Някой ми задава въпрос, очаква от мен отговор, припира ме, започва да ми вика, аз отговарям „знам“ и знам, че го знам, но не мога да го произнеса. Отварям уста, звуковете се заклещват в гръкляна ми или като камъни се търкалят в кладенеца на тишината. Ужасена съм от собствената си безпомощност, но в края на този ужас знам, че това е сън, защото е невъзможно просто така да остана без глас. Отказвам се да се боря и оставам да чакам момента, когато ще се събудя, ще извикам, ще прошепна, като песъчинка от безшумното море ще се вмъкна в пространството на звуците. Едва тогава се събуждам. Двойната измама ме връхлита до задушаване.
Преди често мълчах. Можех да говоря, но не исках, не умеех да се обяснявам, не ми се хабяха думите, наказвах с мълчание. Премълчавах и с всяка преглътната дума се отдалечавах с крачка от себе си. Мълчанието ми премина през големи промени. Първото беше почти детинско и продължи най-дълго, но то не се състоеше само от тишина. Когато говорех, си служех умело с думите, манипулирах, с радост изопачавах истината, а когато се засищах с това, млъквах и продължавах нататък заедно със своя глас. Това е обичайното мълчание. Всъщност всички имаме възможност да се включим и изключим, когато си поискаме. Затова и бърборим толкова, със звуците настройваме реалността да изглежда така, както ни се иска, променяме и нагаждаме една и съща история в зависимост от това, на кого я разказваме. Приемаме средата от малки, повтаряме фрази, не мислим, само бълваме звукове, придавайки им каквото си искаме значение.
– Никога не бъди „освен“ – казва баба ми, докато ме тегли за ръката към детската градина, в предучилищната група. На опашката си имам червена панделка от коприна, около тънките ми глезени чорапите ми са се набрали, вървя вдървено в белите ми лачени обувки, старая се да не повредя нещо в изгледа си. Горещ е есенният ден, сърцето ми тупти в гърдите, по нас лае съседският териер, забива се с тялото си в телената ограда.
– Чиба – вика му баба, минавайки край него, а после със същия висок тон и на мене, – Разбра ли?
Кимам с глава, в която кънти „освен“. Тогава още не знам, че това е предлог, който означава изключване, не го знае и баба ми, която е завършила четвърти клас в основното училище, а после на десетгодишна възраст е отишла да слугува, но и двете знаем добре какво означава това.
Трябва да вървя там, където ходят всички, трябва да слушам какво ми говорят и да не задавам въпроси, трябва да изглеждам като другите, да мисля и мечтая като всички останали деца. Не ми е трудно да не бъда „освен“, хубаво и любезно момиче съм, обичам грис с какао, мога да ям и спанак, животът ми в този смисъл тече безпрепятствено. В основното училище дори се отдръпвах от Селма, която седеше на стълбите, докато останалите ходехме на вероучение, не я удрях с торбата с гуменките по гърба, понякога скришом ѝ се усмихвах, но не исках да съм „освен“. Не бъди нито първа, нито последна, стой по средата. Единствено непрекъснато се отдръпвах от брат ми, той не спираше да ме предизвиква и нарушаваше съществуването ми в синхрон със света; когато и да беше край мен, стараеше се да ме разплаче. На него баба никога не му каза да бъде „освен“, защото за момчетата това е добре, така се учат да се преборват. Дори когато я ритна по крака толкова силно, че баба високо изохка на двора, толкова, че съседът излезе, а вечерта, когато ме завиваше с пухената завивка, ми каза:
– Не казвай на никого. Не казвай на майка ти, такива са мъжете.
Пълно е с мълчание, ако не искаш да бъдеш „освен“, но за това мълчание на никого не му пука, то е характерно за живота по средата, оформя ни така, че добре да му паснем. Освен в случаите, когато нямаме избор, когато твоето фундаментално съществуване „освен“, когато борбата да се впишеш в някаква среда започва със силуета на първото ти отражение в огледалото.
Ти най-добре умееше да мълчиш за тези неща. Подтиквах те към разговор, кръжах край тебе, но нищо не се получаваше. Сякаш не съществуваше език за тях. Когато се приближавах, просто затваряше вратата и завърташе ключа. Бях ревнива към вторниците и Ирена.
– Всичко ще ти върнат, до последната нощница, не се притеснявай. Днес ми изглеждаш добре – говори, докато се надвесва над мен, а аз мълча, не защото не мога да говоря, в този случай това би било заблуда, мълча, защото не знам какво да кажа.
Представям си как между шестгодишните ти пръсти капе сладолед, докато седиш на пластмасовата маса, втренчен в прогизналата фунийка, а децата от плажа те зяпат, единни в учудването си, обединени в присъдата и подигравките си, най-здравото лепило за всяко човешко общество. Тук започва твоето мълчание. Страхуваш се да се огледаш наоколо, срамът се вкоренява в душата ти; въпреки че не знаеш нищо, понеже си само на шест, вече всичко ти е ясно. Аз, за разлика от теб, едва сега виждам хората, гнилите им души, сега, когато нищо не чувствам и не говоря, гледам я как ме милва по неподвижната ми ръка, докато вади пакетите с мокри кърпички и ми ги прибутва в полезрението. Днес ми изглежда по-добре, много по-добре от миналата седмица, несравнимо по-добре от миналия месец. Разви стратегия за грижа към това, което се разлива в леглото, почти си тананика, докато подрежда кутиите, кремовете, новите калъфки. Непрестанно ме докосва, тялото ми, което най-накрая я слуша, а не мен, тялото – най-страшния ад.
Ивана Бодрожич, родена във Вуковар през 1982 г., е писателка и поетеса, една от впечатляващите личности в модерната култура и литература на Хърватия. Произведенията ѝ са преведени на английски, немски, френски, чешки, датски, словенски, унгарски, македонски, испански и италиански – а вече и на български. Бодрожич е на 9 години, когато баща ѝ е убит от сръбски паравоенни формирования във Вуковарското клане от 20 ноември 1991 г. При все това – или по-скоро тъкмо заради това тя е сред подписниците на Декларацията за общ език от 2017 г., инициирана от над 200 интелектуалци от Хърватия, Босна, Черна гора и Сърбия.
Бодрожич завършва философия и хърватска филология в Загреб, а през 2005 г. издава първата си стихосбирка Prvi korak u tamu („Първата стъпка в мрака“), която е отличена с наградите „Горан за млади поети“ и „Квирин“. Нейни стихове са включени в редица хърватски и международни списания и антологии за съвременна поезия. Първият ѝ роман „Хотел Тито“ (2010) получава високи оценки както от критиците, така и от публиката, и се превръща в безспорен хърватски бестселър. Книгата е отличена с множество престижни награди в Хърватия и на Балканите, както и с Prix Ulysse за най-добър дебютен роман във Франция (2013). През 2017 г. романът е филмиран от известната босненска режисьорка Ясмила Жбанич, носителка на „Златна мечка“ (2006), а сценарият е на Жбанич и Бодрожич.
„Синове, дъщери“ (2020) е третият и засега последен роман на Ивана Бодрожич, която е автор и на три стихосбирки, сборник с разкази, детска книжка, както и на една публицистична и една епистоларна сбирки. Творбите ѝ са отличени със седем национални и международни награди.
