„Каменната сграда и други разкази“ (изд. „Парадокс“, превод от турски: Азиз Шакир-Таш, 2010) е смятан за най-важният текст в творчеството на изключителната турска писателка Аслъ Ердоган (1967), нареждана от от френското списание „Лир“ сред 50-те най-обещаващи автори на 21 век. Книгата съдържа една новела и три взаимосвързани разказа, които съставят симфонично композиран роман, изграден от личните истории на жени, чиито животи са били преобърнати от външни сили. Изгнание, тежко заболяване или затвор за любимия човек – това е разказ за съдбата, която не може да бъде пренаписана, но може да бъде изстрадана с достойнство, сила и тиха ярост.
Историите кулминират в експериментална полифонична новела, чиято „каменна сграда“ служи като мощна метафора за различните потиснически институции – затвори, полицейски управления, болници и психиатрични клиники – които доминират живота на персонажите. В тази мрачна алегория, белязана от усещането за отчуждение, безпомощност и безсилен гняв, Ердоган предугажда и собственото си затворническо преживяване – като дългогодишна колумнистка на спрения кюрдски вестник „Йозгюр Гюндем“ през 2016 г. тя е арестувана и хвърлена в затвора за период от четири месеца по обвинения в подбуждане към тероризъм.
„Какво ли търсех там? Та от моя аз не бе останала и следа“ – пита се един от героите. Друг бива освободен, но случилото се зад стените остава неизказуемо и той постепенно се поддава на безумието. Със своята тъмногласна поетика, която прави нейната проза физически осезаема и едновременно с това ефирна и недосегаема, Аслъ Ердоган проследява дълбоките белези, които оставя срещата с „каменната сграда“ – както в телата, така и в съзнанието. Това е своеобразна литературна дестилация на вътрешния опит на изгнание и затвор – физически и психически – представена чрез въздействаща поредица от алегорични портрети на животи, попаднали в клещите на властовите структури.
Прочетете откъс при нас.
Групата, която се бе събрала пред градинската порта, се състоеше от шест жени. Филиз моментално ги класифицира: „Три чужденки, три немкини, три болни от туберкулоза, три от астма.“ „Немкините всички страдат от туберкулоза, а ние, представителите на третия свят − от астма. Всъщност би трябвало да се очаква обратното.“ Марта и Герда: две руси, стройни немкини, които бяха успели да запазят силата и жилавостта си въпреки туберкулозата. (Всъщност Герда не бе кой знае колко висока, не можеше да се каже, че е и руса, но очите на Филиз, нечувствителни към индивидуални подробности, ги бяха отчели като еднакви и в малката група им беше определено да представят работническата класа.) Филиз малко се стряскаше от телесната енергия на тези жени, от грубостта им, от настървеността, с която защитаваха интересите си, но в същото време искрено им завиждаше. Третата немкиня бе тънката като пръчица двадесетгодишна Беатрис, самовглъбена бивша наркоманка с хлътнали бузи. Това момиче с късо подстригана кестенява коса натъжаваше Филиз с унилите си очи, които винаги гледаха тъй, сякаш търсеха нещо изгубено, и с юношеското си тяло, приличащо на изсъхнало дърво. Игривата рижава лисица Диана, която излизаше изпод всеки камък. На нея за нищо не ѝ пукаше, не се и ядосваше на нищо. Освен на това, да бъде наричана югославянка вместо хърватка. И аржентинката Грациела…
Грациела бе единствената пациентка в санаториума, която бе изолирана като Филиз, дори и повече от нея. Да видиш тази добре устроена, привилегирована от рождение жена, която единодушно биваше описвана като „елитна, грациозна, културна“, сред пациентите с белодробни заболявания, дори това беше пример за безвкусното шегаджийство на живота. Ръстът ѝ бе към метър и петдесет и осем (по-ниска дори от Филиз), бе крехка, дребничка. С правата си коса с бретон, с веждите си в стил Марлене Дитрих, които дори и в болницата продължаваше да оформя абсолютно редовно, с бадемовите си очи, които гледаха едновременно и топло, и ледено студено, тя бе заслужила прякора „Евита“. Бе любимката на лекарите и медицинските сестри; с нея се държаха така, сякаш бе чуплива, уникална ваза с антикварна стойност. По принцип винаги оставяше такова впечатление, сякаш целият свят трябваше да се отнася към нея с прецизност и внимание. Но Филиз бе усетила коравостта в идеалните черти на лицето ѝ, наподобяващо лика на порцеланова статуетка. В усмивката на Грациела имаше нещо, което плашеше хората. На Филиз ѝ напомняше за началната ѝ учителка: сладка госпожица, всеки ден с шал на врата, истинска дама, но веднъж влезеше ли в класната стая, се превръщаше в първокласен мъчител.
Когато я видя за пръв път, си помисли, че е посетителка, попаднала по погрешка в столовата на пациентите. Седеше до прозореца на единична маса. Грациела бе облякла тясна пола от черно кадифе и светла блуза с пищни копчета, разкопчани до линията на гърдите. Между привлекателните ѝ гърди блестеше колие с формата на сърце. Обувките „танго“ с токички и високи токове и найлоновите чорапи довършваха тоалета ѝ. Сред болните жени с мазни коси, обикалящи в анцузи и сандали, тя изглеждаше ексцентрично като рядко срещано тропическо цвете. Но един ден Диана, редакторът на болничния клюкарски вестник, изтрополи в стаята ѝ и ѝ издаде една тайна:
„Знаеш ли какво, тази, аржентинката, Евита, и тя била като тебе.“
„Какво значи ‘като тебе’?“
„Политически емигрант, имам предвид. Затвор, изтезания и т.н… Така впрочем фалирали дробовете ѝ. Бившият ѝ мъж бил дипломат, и двамата са били от богати семейства от сой, имали влиятелни приятели. Но виждаш ли, мъжът настъпил нечия опашка, и издали заповед за арестуването му. Изпарил се за два часа, изоставяйки жена си. Два месеца се опитвали да накарат Грациела да говори, но не успели да я накарат да каже къде е мъжът ѝ. Може да не е и знаела. Можеш ли да си представиш, тази крехка женица! Не трябва да се залъгваме от външния вид.“
За Филиз това бе съкрушителен удар. Сякаш се бяха подиграли с най-дълбоката ѝ болка, сякаш Филиз К. бе загубила смисъла си заедно с личността и миналото си. В съзнанието си бе създала от себе си един митически герой и можеше да продължи живота си единствено вярвайки в него. Споменът за страшното ѝ минало, който ѝ бе нужен като доказателство за съществуването ѝ, бе заел свещено място в духа ѝ. А тази кокона бе плюла в лицето на кумирите ѝ. С какво право можеше тя да споделя една и съща трагедия със силната, смела, принципна Филиз (така описваше себе си), която бе платила скъпо за убежденията си. При това в името на любовта си към един дебелак, подлец с две любовници.
Групата от болни жени се движеше като жълтеникава змия по асфалтовия път, който се виеше към долината Т. Още в самото начало на пътешествието се бе осъществило едно митозно делене. Водещата група, състояща се от Диана и двете едри немкини, се бе впуснала в тривиален разговор. Подскачащ от клон на клон съботен разговор, състоящ се от теми, които въобще не интересуваха Филиз. Подробно клюкарстване по адрес на лекарите − лекарките биваха одумвани с ревност, а симпатичните лекари биваха облагодетелствани, безпощадна критика към яденето и кафето в стола, обсъждане на телевизионни програми, съпоставка между Бандерас и Пит и т.н. Докато немкините подкрепяха Бандерас, Диана, като симпатизантка на арийската раса, подкрепяше Пит. Няколко спомена от доболничния период… Във фабриката, където Марта бе работила преди четири години, една от работничките била намерена чисто гола, с разрязано гърло. И в архива на Герда имаше няколко криминални истории; тя извади една от тях от фризера, за да я подгрее и сервира. А Диана, чието семейство живееше в Босна, въобще не заговори за насилие, скри се зад растяща като лавина тишина.
Беатрис, която така и не успя да реши към коя група принадлежи, вървеше сама. Беше сама със себе си, затворена в душевния си мир. Опитваше се да преглъща капка по капка изключителния септемврийски следобед, смарагдово зелената долина пред очите ѝ, двучасовата свобода, без да прахоса нито една капчица. Изглеждаше щастлива и радостта, изписана върху разсипаното ѝ младо лице, кой знае защо, бе по-затрогваща дори от едно пълно с болка изражение.
Аслъ Ердоган е родена през 1967 г. в Истанбул – на границата между Изтока и Запада, както обича да казва. Завършва информатика и физика в Босфорския университет, известен в миналото като Робърт колеж, после прави магистратурата си в ЦЕРН. През 1994 г. започва докторат по физика в Рио де Жанейро, от който се отказва година по-късно, за да се посвети на литературата. През същата година излиза първият ѝ роман „Мъжът Рапан“ („Парадокс“, 2010 г.), а две години по-късно, отново в Турция, Ердоган публикува „Чудният мандарин“. Големият ѝ пробив в международен мащаб идва с романа „Градът в алена пелерина“ (1998), посветен на годините в Рио и преведен на над десет езика.
Нареждана от сп. „Лир“ сред 50-те най-обещаващи автори на 21 век, Аслъ Ердоган е отличена с множество национални и международни награди, сред които наградата на „Дойче веле“ за разказа „Дървени птици“ (1997) , част от настоящата книга и най-престижната турска литературна награда „Саит Фаик“ за романа „Каменната сграда“ (2010).
Дългогодишната борба на писателката за правата на жените и застъпничеството ѝ по кюрдския въпрос като колумнистка на спрения кюрдски вестник „Йозгюр Гюндем“ носят на Ердоган цяла плеяда от отличия за мир и човешки права („Курт Тухолски“, 2016 г., „Ерих Мария Ремарк“, 2017 г., „Награда за свободата и бъдещето на медиите“, 2017 г.). След размириците през 2016 г. съименничката на турския президент Реджеп Ердоган е арестувана и затворена по обвинение в подбуждане към тероризъм. Четиримесечният престой в затвора нанася тежък удар върху психическото ѝ здраве и налага серия от животоспасяващи операции на вътрешни органи. Днес Аслъ Ердоган живее в изгнание в Берлин.
