fb
Ревюта

Тишината, в която да чуеш себе си

3 мин.

tishina-prez-oktomvriОбичам тихите книги, които оставят пространство за мислите да се разгръщат. Книгите, в които чуваш тишината около думите. Тишината на отсъствието, на настъпилата празнота, в която сякаш въздухът е запазил очертанията на любимия, но него самия го няма.

“Тишина през октомври” (изд. „Colibri“) е от онези романи, с които се “разбирам” още от самото начало. На 336 страници тече монолог, който нито за миг не доскучава. Вътрешен глас, оставил се на “потока на съзнанието”, ни води със забележително изящество и простота през сложния лабиринт на личните избори и себепознанието.

Един съпруг разглежда снимката на жена си Астрид, заминала внезапно в обикновена делнична  сутрин – необяснима постъпка, която поставя в различна светлина досегашния им съвместен живот. Особеното състояние на безтегловност, когато ти се изплъзва смисълът на обичайните неща, отхвърля удобните обяснения. „На четиресет и четири години съм и знам по-малко от всякога“, признава той  пред себе си.

В акта на напускането е краят на нишката от кълбото, започнато с почти случайно съжителство, с избора, който тогава е изглеждал логичен и правилен. В началото на разказа картината на семейното щастие е солидна и ясна, но постепенно образите се изкривяват, добиват други очертания. Като крехка постройка, крепяща се на една-единствена опора, тя започва да се рони под унищожителната сила на съмнението.

Щастлив ли съм? Обичам ли наистина? Как се озовах с този човек до себе си?

В романа няма изводи и присъди, няма окончателни решения. Героят не стига до драматичното прозрение, че животът му е протекъл по погрешен начин. Има само внимателно взиране, търсене на онези мигновени приплъзвания на времето, когато нещо те кара да вземеш определено решение и съдбата ти поема в друга посока. Дори не можем да сме сигурни във валидността на преценката на разказвача, тъй като ни е представена само неговата гледна точка. Трябва ли да подлагаме щастието на дисекция? Необходимо ли е непрестанно да се съмняваме в автентичността на миговете, в които го изпитваме? Не се ли съдържа неговата ценност именно в мига на самото преживяване?

Щастието ми не бе тъй театрално, беше по-търпеливо, по-дискретно. Беше радост, която можеше да устои на дневна светлина и нямаше значение, че бе малко лекьосана, малко посмачкана. Беше движението и посоката на течението, не мимолетните вълнички и отражения на повърхността [….]

„Тишина през октомври“ за мен е една от най-прекрасните книги, излезли на български през 2016 г. Преводът на Ева Кънева е забележителен с поетичното предаване на богато нюансирания език на Йенс Грьондал. Далече от клишетата за „кризата на средната възраст“, романът разказва за тихите сривове в съвместния живот, за самотата, в която изначално протича нашето битие, за променената динамика на брака, когато децата пораснат и останем сами. Краят остава отворен – така и не узнаваме дали Астрид ще се върне вкъщи. Защото точно в крехкостта и неустойчивостта на съществуването ни се крие неговата красота.

[ + ]