Българската писателка Йоанна Елми вече е сред авторите, които са представлявани от известната литературна агенция RCW, позиционирана в Лондон и включваща в портфолиото си имена като нобеловите лауреати Казуо Ишигуро и Олга Токарчук. Младата авторка потвърди пред „Аз чета“, че агенцията е придобила права за представителство и сега предстои да открие най-подходящите издатели по света.
Литературните агенти на RCW се гордеят с управлението на кариерите на някои от най-успешните, забележителни и най-продавани автори и писатели от всички жанрове – Дона Тарт, Крис Клийв, Абдулразак Гурна, Хан Канг, Джоан Харис и много други. Агенцията работи и с редица големи филмови и телевизионни агенти както в Обединеното кралство, така и в САЩ, които съдействат за адаптирането на книгите на техните автори.
В интервю за „Аз чета“ тя споделя за ролята на литературния агент, своя път до агенция RCW и подема на преводната литература като тенденция в световен мащаб.
Поздравления за заслуженото признание, Йоанна! Разкажи ни как се стигна до договора с RCW и на какъв етап е съвместната ви работа в момента?
Благодаря, ще си позволя само да кажа, че не е точно признание, по-скоро припознаване, а оттук нататък предстои да видим дали ще има и признания. Между другото, преди няколко дни авторката Силвия Атипова обяви на страницата си, че е станала част от агенцията на Лий Чайлд, Тана Френч, Б. А. Парис, Джон Конъли – използвам случая да я поздравя и тук, няма нищо по-хубаво от това българските автори да намират място в международни литературни семейства.
Оказа се, че с RCW сме се следяли известно време, бях споменала и на няколко близки литературни хора, че търся агент – дължа голямо „благодаря“ на Светлозар Желев, който ми даде увереност в неуверено време и който казал добра дума на друг човек, който пък казал друга добра дума на някой от RCW и това също помогна. Разбира се, не става само с добра дума – изпраща се и преведен откъс, по-голяма част от превод, биография, планове за бъдещи проекти… Големите агенции работят и с хора в съответната страна, които четат книгите и дават отзив. След това агентът разговаря и с други на местна литературна почва, за да добие представа как се приема авторът. Съвместната ни работа вече върви, надявам се скоро да имаме добри новини.
Сподели ни повече за взаимодействието с литературен агент. Каква е неговата/нейната роля в книгоиздателския бранш?
Литературният агент познава картата на издателския бизнес и литературния свят (двете понякога се разминават) и напътства автора през тези територии. Той се застъпва за ръкописа пред издателства, урежда права, намира най-добрия дом за дадена книга спрямо публика, жанр и т.н. и следи дали всичко се изпълнява коректно спрямо автора. За тази си дейност получава процент комисионна от авторския хонорар, тоест неговият успех е обвързан с успеха на автора.
За съжаление не е рядкост злоупотребата с авторите (а и редакторите, преводачите), защото сме в по-уязвимата позиция, ние сме тези, които имат нужда от платформата на издателя. Има случаи например хонорари да не се изплащат навреме и авторът да трябва да си ги търси, да се бавят ръкописи с месеци и години, да не се отделя необходимото внимание на ръкописа що се отнася до редакция и коректура, да не се полага грижа за разпространение, събития, една успешна книга или книга с потенциал да бъде пренебрегвана по една или друга причина… Агентът е Вергилий в деветте кръга на книгоиздаването, съюзник в тези донякъде банални и нормални, донякъде не толкова нормални битки. Освен това той често е и първият човек, който вижда нови ръкописи, с който авторът може да говори за бъдещи проекти. У нас често тази роля играят преводачите, които харесват дадена книга и с огромни и безвъзмездни усилия я предлагат навън. Наскоро Манол Пейков основа литературна агенция „София“, която представлява само български автори на международния пазар. Хубаво е, че тези неща стават, има смисъл от тях.
В предварителния ни разговор ти спомена, че RCW има специален отдел, посветен на преводна литература. Според теб каква е причината да се обръща такова специално внимание на нея?
Интересът към преводна литература расте като цяло в англоезичните страни, а и по света. Все пак преводът на един роман на английски отваря врата не само към англоезичен, а и към световен читател. Мога да говоря основно в контекста на САЩ, защото имам най-много наблюдения, това е и един от най-големите пазари. Освен това Европа не е толкова втренчена в себе си, макар и при нас да има какво да се желае откъм издаване на преводна литература.
Според мен има три причини. Първата е литературната криза в англоезичния свят, за която различните хора имат различни обяснения. Моето е, че превръщането на литературата в пазар до крайност, без изобщо да се взима предвид креативният процес, а само да се търси финален продукт, води до свръхпроизводство на едни и същи книги; до напъхване на страшно талантливи автори в калъпи, които бързо се изхабяват; до предъвкване на едни и същи теми; до силно жанрово разделение. Литературата страда и от обезценяването на хуманитаристиката в XXI в., орязването на финансиране и намаляването на студентите във филологическите и литературни факултети в САЩ. В Европа хуманитаристиката все още не е така грозно натикана в ъгъла, мисля, че и по други места не е толкова крайно. И чуждестранните автори често са имали шанс да виреят и да работят в по-добра среда, със спокойствието на едно по-свързано, емпатично, социално съществуване и това си личи в работата им. Литературата се нуждае от въздух и време, за да узрее добре.
Втората причина е осъзнаването, че не е нужно да следваме и повтаряме един модел на мислене, дори трябва да поставим под въпрос онова, което приемаме за даденост (например т.нар. класически литературен канон). Че се нуждаем от разговори за света през други призми, повече от една традиция, култура и рамка. И тук идва литературата от Суринам, България, Алжир, Аржентина, Южна Корея, Украйна и т.н. Интересно е и че немалка част от успешните автори, които пишат за Америка днес – сещам се например за Оушън Вонг, Виет Тан Нгуен – имат имигрантски корени, тоест пак имаме една по-отстранена гледна точка, превод през друга култура и опит.
И накрая – неслучайно в англоезичните държави преводна литература четат младите хора. Поколението ни има общ жаргон и дори хумор с хора от цял свят, заради дигиталната ни агора. Изправени сме пред общи предизвикателства – климатът, войните и пандемиите не признават граници, преживяваме ги еднакво навсякъде и така те стават универсален език. Неразривно свързани сме и във физическата реалност: войната в Украйна означава, че хлябът и горивото на другия край на света поскъпват, а бедствията на едно място — че поредна вълна мигранти ще дойде откъм границата с друго. За да осмислим тези връзки и да се справим с всичко това, е нужно да влезем в други светове, да прекрачим бариери като националност и религиозна принадлежност и да се обърнем към човешкото, защото всъщност то е под заплаха. В крайна сметка условието, за да има държави, граници, религии и други неща, през които да си внушаваме, че сме по-специални и просветени от „другите”, е на планетата първо да останат някакви хора. Та, литературата е най-лесният начин да бъдеш на друго място, в друго време, в друга история, да преживееш другия и така да станеш човек. И понеже хората все повече имат нужда да бъдат хора – не партия и идеология, не производствени единици, не човешки ресурс, не аватари и хендъли, не идентичности и категории, а хора – преводната литература ще ги спасява и свързва все повече.
С какво според теб „Направени от вина“ би била интересна на небългарския читател – с общочовешките послания или с нишката за житейските съдби, предопределени от епохата на Прехода? А може би с друго?
Когато пиша, винаги пиша за двама читатели – един Източен и един Западен, което е доста ограничено от една страна, от друга не е. Обяснявам си го с това, че съм изтърсак от отломките на Студената война и съм пораснала в това бинарно мислене, а и до някаква степен го живея между България и Щатите. С оглед на случващото се в Украйна, може би не съм закъсняла за времето си толкова, колкото понякога ми се струва, за съжаление. На този етап виждам „Направени от вина“ като някакъв портал, който свързва моя Изток и Запад. Какво ще види читателят, преминавайки през него, не зависи само от моите намерения като автор. А и те често нямат значение, така или иначе. Важното е както и да влизаме в книгите, да излизаме по-добри от другата страна. Това би ми стигало.
Според теб успехът на Георги Господинов и Анджела Родел ще проправи ли път за интереса на международните читатели към българската литература?
Най-хубавото би било този успех да даде увереност на българския писател. Още сме като че ли или стреснати в света, или сърдити на света, но рядко спокойни в него. Без спокойствието на Георги и Анджела да бъдат българи, много хора нямаше да чуят за България, независимо колко талант има в нея. Последващ и продължителен интерес от световния читател ще има, ако България прави съвременна литература със самочувствие и свобода. Защото тогава надскачаме българската и изобщо националната литература, и влизаме в голямата литература, от която сме направени всички. А там има предостатъчно място за България.
Йоанна Елми е журналистка и писателка, позната на читателите с книгата „Направени от вина“, изд. „Жанет 45“. Завършила е международни отношения и английска филология в Новата Сорбона, Париж, и магистратура по политически комуникации в Амстердамския университет. През 2018/2019 печели националната стипендия „С усилия към звездите“, към фондация „Културни перспективи“, в рамките на която поставя пиесата „Нарцис и Ехо“. Родена в София, днес живее между България и САЩ.
Ревюто за „Направени от вина“ на Мартина можете да прочетете тук. Потърсете книгата в Ozone.bg.
