Ива Иванова е от онези хора, които трудно се побират в едно определение – и може би затова не обича да се нарича просто „журналист“. Вече десет години е част от екипа на „Аз чета“, където думите са нейна територия, но и поле за търсене и смисъл.
Има бакалавърска и магистърска степен по журналистика от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (СУ) и е работила като журналист за БНР, БНТ и още няколко по-малки медии. Съавтор е на книгата „Пансионът на Мария Г.“ (изд. Потайниче). Пътят ѝ е тясно свързан с Факултета по журналистика и масова комуникация (ФМЖК) на СУ – заемала е различни лидерски роли в студентската общност, била е и водещ на предаването „Да обичаш науката“ в ефира на университетското радио „Алма Матер“. Има опит като координатор проекти в една от най-големите мрежи от граждански организации в България „Форум Гражданско Участие“
Днес тя продължава да изследва комуникацията – като докторант, преподавател и част от изследователски екипи, фокусирани върху ролята на медиите в защитата на демократичните ценности.
Ива е страстен читател, чиито ревюта обожавам – няма книга, за която да е писала и да не ми се е приискало да прочета! Каня ви в книжния ѝ свят.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла?
Много трудно ми е да посоча само една, защото наивно вярвам, че всяка книга, която четем, ни влияе и ни променя поне малко.
Ако трябва да отговоря лично, емоционално и без много колебание, това е „Летният принц“ (изд. „Прозорец“) от Алая Доун Джонсън. Това е и книгата, която вече близо десет години продължава да е моят отговор на въпроса „Коя е любимата ти книга?“, макар че мразя да ми го задават. Обичам я не само заради сюжета, а заради начина, по който събира в себе си политика, власт, изкуство, любов, смърт, амбиция и бунт, без никога да звучи тежко назидателно. Това е книга, която формално може да бъде поставена в YA литературата, но всъщност надскача всякакви удобни етикети. В нея има свят, който е едновременно красив и жесток, герои, които са ярки и противоречиви, и едно усещане, че изкуството не е украса на живота, а начин да го променяш. Мисля, че точно това много силно ми повлия: идеята, че изкуството и словото могат да бъдат и личен израз, и политически жест, и форма на съпротива. Това е книга, която ме накара да мисля много по-сериозно за връзката между естетика, етика и обществена промяна.
А ако трябва да посоча книга, която ми е повлияла най-силно в професионален и интелектуален план, това е „Едно ново структурно изменение на публичността“ (изд. “Критика и хуманизъм“, преводач Стилиян Йотов) от Юрген Хабермас. Тя промени начина, по който гледам на комуникацията, на медиите и на самата публичност като пространство, в което се водят битки за видимост, легитимност и влияние.
И понеже хубавите неща вървят по три, не на последно място поредицата „Аз вещицата“ на Дебора Харкнес, след чието прочитане за първи път си казах, че искам някой ден да работя като изследовател и университетски преподавател и ето ме тук почти 15 години по-късно.
Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
И тук май няма да успея с една книга. Едната отново е антиутопия, така че жанровото ми пристрастие май вече започва да се държи като публична тайна.
Първата е поредицата „Дъгата на косата“ от Нийл Шустърман. Тя много силно ме разтърси с начина, по който мисли смъртта, не като абстракция, а като нещо, което има стил, логика, етика и дори естетика в зависимост от човека, който я причинява. Много ясно си спомням как след втората книга останах особено обсебена от образа на една косачка, която избираше жертвите си сред хора, които среща на улицата и на които им личи, че в този конкретен момент са се предали, че са се отпуснали в някаква вътрешна капитулация, че по една или друга причина вече не искат съвсем да са тук. И тогава си казах нещо, което звучи малко странно, но остана с мен: че никога не искам да вървя по улицата с такова лице към света, с такава походка на човек, който се е отказал, че дори литературен персонаж би ме избрал за следващата си жертва. Не знам дали това е точно житейска промяна в класическия смисъл, но със сигурност беше промяна в начина, по който мисля за собственото си присъствие в света, за това как носиш тялото си, умората си, отчаянието си.
Втората е първият том на „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Тази книга има почти митологично място в личната ми читателска биография, включително и защото съм я използвала за самозащита, което вероятно не е най-типичната употреба на литературната критика. Но извън тази история, тя наистина промени нещо много важно в мен: върна ми любовта към литературната критика. Напомни ми, че писането за книги не е длъжно да бъде стерилно, отдалечено и престорено безплътно, за да бъде сериозно. Напротив, може да бъде лично, есеистично, чувствително, мислещо и едновременно с това много точно. Мисля, че именно тази книга ми даде смелостта да пиша за литература така, както винаги съм искала, но дълго време ми се е струвало, че не бива: с личен глас, с отношение, с памет за преживяното в четенето, а не само с дисциплина на анализа.
Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Идеята изобщо не ме ужасява, макар че ужасява немалко хора около мен. За мен книгата, която е моя, има право да се превърне и в терен на разговор, не само в предмет за почит от разстояние. Разбира се, никога не бих си позволила това с книга, която е взета назаем или от библиотека, но когато е лично мое копие, много често чета с молив, химикалка, маркери и с ясното намерение да оставя следи.
Най-изстрадалото от този мой навик сигурно е копието ми на „Аз съм в другото такси“ от Добромир Банев. То сякаш има собствен живот и при всяко препрочитане магически се сдобива с нови подчертавания, удивителни, бележки в полетата и кратки реплики към самия текст. Има дори места, на които буквално споря със собствените си мисли с друга химикалка и малко по-различен почерк години след първото отбелязване. Между страниците му се крият молив, няколко различни химикалки, маркери в поне два цвята и дори малки рисунки с химикал.
Харесва ми мисълта, че по една книга може да се види не само какво съм чела, но и как съм се променяла, докато съм я чела отново. Понякога бележките в полетата са почти толкова интересни, колкото и самият текст. Те са архив на различните ми версии като читател.
Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Това за мен е почти жесток въпрос, защото обожавам цитатите. В различни периоди различни изречения се загнездват в главата ми по начина, по който в главите на други хора живеят песни. Понякога дори не просто си ги спомням, а ги нося със себе си с дни, седмици, понякога и с години.
Напоследък все по-често се връщам към думите на Мартен Калеев, които прочетох преди прекалено много години в първото издание на Алманах „Огоста“ от 2012 г. Дори не помня вече как точно съм се сдобила с него, но в спомените ми книгата е неразделно свързана с Художествена галерия „Кутловица“ в Монтана. Съжалявам, че повече хора не четат Калеев, защото в писането му има нещо едновременно земно, тъжно и странно красиво.
Ще си позволя да дам не един, а два цитата от текста „В града на спомените“. Единият е от самото начало, другият от самия край, и може би точно затова заедно ми звучат като рамка на едно и също вътрешно състояние.
„Монтана. Площад Жеравица, по залез. Тук се пресичат хилядолетията. Тук тъгата идва привечер, а създаваното слово, като всяка живинка, след дълги скиталчества търси погледи, в които да се сгуши и отпочине. Тук по заник сенките магически се удължават, а после дълго ти нашепват, че праволинейните пътища на историята някак си накуцват и се препъват. Именно тук. Където моето единствено хоби е животът!“
И финалът:
„Привечер е. По залез слънце. Душата ми се смалява. Залива ме вечерта на тежките мълчания, през които сърцето ми бие и дори проскърцва със зъби. Отново оставам. В града, в който дори спомените си оспорват своята значимост.“
Харесвам ги, защото в тях има нещо много рядко: едновременно конкретно място и съвсем универсална тъга. Те не просто описват град, а онова особено усещане да принадлежиш и да не принадлежиш на място, което те е създало и наранило едновременно.
Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
И двете, и то съвсем искрено, а не от учтивост към въпроса. Не е само защото се занимавам с наука и няма как да мина без четенето на научна литература, която, колкото и да ми се иска понякога, не може да мине за художествена. Просто наистина чета и от двата типа книги с еднакво любопитство, макар и по различен начин.
Има периоди, в които много ми се чете точно определено нещо, и почти веднага след това ми се приисква неговата пълна противоположност. Мога след книга за публичността, медиите или политическото въображение да посегна към романтика или дебел фентъзи том без никакво чувство за жанрова вина. При мен четенето по-скоро следва вътрешен ритъм, отколкото някаква стройна библиотечна логика.
Всъщност жанровете, които не чета, са съвсем малко. Мисля, че с хоръра и мангата списъкът горе-долу се изчерпва. И затова профилът ми в Goodreads изглежда почти тревожно еклектичен: до Хабермас стои Али Хейзълууд, а до Ювал Ноа Харари, съвсем невъзмутимо, Брандън Сандерсън. На мен това ми се струва не литературен хаос, а много честен читателски автопортрет.
Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Преди пет години отговорът ми на този въпрос щеше да бъде съвсем различен. Най-вероятно щях да кажа, че почти не чета поезия, а белия стих го избягвам с особен ентусиазъм. Явно човек никога не бива да е прекалено самоуверен в читателските си присъди, защото после животът много обича да му се подсмихва от рафта.
Съвременната поезия открих постепенно и някак съвсем човешки, почти от ръка на ръка. Първо през стената във Facebook на Стефани Калчева, после започнах да следя Яна Кременска, след това дойде и вайбър каналът „Поезия на крак“. Тоест поезията не влезе в живота ми с гръм и трясък, а по-скоро тихо, настойчиво и с онова особено чувство, че дълго си стоял далеч от нещо, което всъщност е трябвало да откриеш по-рано.
Истинските, физически стихосбирки започнах да си купувам едва миналата година, което вероятно е късно признание за човек, който иначе обича книгите почти професионално. Но пък оттогава наваксвам с такава отдаденост, че мястото за поезия на рафта вече категорично не ми стига. Поезията за мен дойде в момент, в който вече имах нужда от по-кондензиран, по-остър и по-уязвим език.
Тя заема много особено място в живота ми, защото е може би най-емоционалният начин, по който литературата успява да те достигне. Тъкмо затова ми е трудно да имам една универсално любима стихосбирка. По-скоро има поети и книги, към които се връщам според това коя своя версия нося в момента.
Всичко на Албена Тодорова има специално място в сърцето ми. Много силно се наслаждавам и на поезията на Иван Ланджев и Яна Кременска. А ако трябва да посоча конкретни стихосбирки, които са се запечатали в мен, това са „Не“ от Александър Христов и „Ето го разкаяният победител“ от Никола Петров.
Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
По принцип не обичам да екранизират любимите ми книги, защото почти никога не се получава достатъчно добре. Винаги нещо ми липсва: или вътрешният свят на героите, или атмосферата, или точно онзи нюанс, заради който книгата е станала любима. Затова обикновено подхождам към екранизациите с известна доза подозрение и с готовност тихо да си мърморя, че в книгата е по-добре.
Но ако не отговоря „Хари Потър“, това вероятно ще бъде лъжа към самата мен. Филмите са толкова дълбоко вплетени в живота ми, че и до днес поне по два пъти годишно си правя маратон на цялата поредица. Гледала съм ги толкова много пъти, че от години вече мога да им суфлирам репликите и на български, и на английски. Това вече не е просто гледане, а някакъв почти сезонен ритуал.
Много се наслаждавам и на екранизациите на поредицата „Скъпоценните камъни“ на Керстин Гир, както и на сериала „Бриджъртън“, който, дори когато си позволява да се отдалечава от книгите, много добре разбира какво прави с удоволствието от гледането. И за тях обаче важи същото уточнение, което държа да остане записано за историята: книгите са по-добри.
С книга по филм или пиеса съм много по-предпазлива, защото там често имам усещането, че текстът идва втори в собствената си вселена. Аз обикновено предпочитам обратния маршрут: първо книгата, после всичко останало.
С кой писател би се запознал на живо?
Почти не смея да отговоря на този въпрос, защото все пак съм журналист и ако писателят е жив, веднага над мен надвисва много неудобното: „Добре де, а ти какво чакаш?“. Истината е, че имам огромното щастие през годините да срещна немалко любими писатели и да сбъдна някои съвсем истински читателски мечти.
Но ако все пак трябва да посоча имена, от чуждестранните това със сигурност е Алая Доун Джонсън. „Летният принц“ е книга, която има почти митичен статут в личната ми читателска биография, така че среща с нея би била от онези ситуации, в които вероятно едновременно ще имам много какво да кажа и напълно ще забравя как се образуват изречения.
От българските бих избрала Веселина Седларска. В писането ѝ има нещо, което много силно ме привлича: едновременно човешка топлота, наблюдателност и онзи фин усет към историите, които иначе лесно биха останали незабелязани. Струва ми се, че разговор с нея би бил от редките истински хубави разговори, в които не просто задаваш въпроси, а излизаш малко по-умен и малко по-чувствителен към света.
Електронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
И трите, но ако трябва да ги подредя по честота на употреба в момента, редът е: аудио, хартиени, електронни. Не защото обичам хартиените книги по-малко, а защото все по-рядко ми остава онова хубаво, спокойно, физическо време за четене, в което можеш наистина да седнеш с книга в ръка и да изчезнеш в нея. В този смисъл аудиокнигите са моето голямо спасение. Аз съм верен потребител на Storytel още от съвсем ранните му месеци в България, ако не от първия, то поне от втория.
С аудиокнигите имам и една любима лична история. Аз чета много бързо, но и говоря много бързо, а както може би вече се досещате, слушам аудиокниги на по-висока скорост. Като студент по журналистика, профилирал в радио, имах дисциплина с великолепното име „Говор пред микрофон“. Само че аз и моят скороговор тогава не бяхме особено радиофонични и трябваше да се вземат мерки. Преподавателят ми препоръча да слушам аудиокниги, което аз и без това вече правех. После ме попита на каква скорост ги слушам. Аз съвсем невинно отговорих: х2.2. Ужасът, който се изписа в очите му, беше съвършено истински. Наложи се да ми даде почти терапевтично домашно: да започна да ги слушам на по-нормална скорост, което не ми подейства никак терапевтично, а напротив. Към днешна дата съм постигнала известен цивилизационен напредък и съм стигнала до х1.75 за книги на български и х1.5 за книги на английски.
С електронните книги също имам много скъпа на сърцето си история. Преди да започна да чета електронно основно в Storytel или в научни бази данни, четях на телефона си в едно приложение, което отваряше какви ли не файлови формати. Имах навик вечер преди заспиване да чета по една-две глави за отмора. Една вечер отворих приложението, зареди ми се последният файл и аз съвсем спокойно започнах да чета. След пет-шест минути се хванах да се чудя: „Абе как се казваше главният герой в тази книга?“. И тогава осъзнах, че не чета роман, а поредния член от Законопроект за изменение и допълнение на Закона за развитие на академичния състав в Република България. Главен герой, както се оказа, нямаше. Тогава прецених, че е време просто да си легна.
Така че да, и трите. Просто всяка форма си има своя момент: аудиокнигите ме спасяват в движение, хартиените книги си остават най-голямото удоволствие, а електронните понякога водят до доста неочаквани срещи с нормативната уредба.
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
При художествената литература държа поне да стигна до края на главата, а понякога, ако напрежението е станало достатъчно голямо, това много бързо прераства в „само още малко“ и завършва с цялата книга. Много трудно понасям да оставя история точно в момент, в който нещо се разпада, разкрива или предстои да се случи. Имам нужда поне от минимално усещане за завършеност, иначе книгата продължава да стои отворена някъде в главата ми и да ме дърпа обратно.
При нехудожествената литература съм много по-дисциплинирано безмилостна. Там мога да спра по всяко време, особено ако текстът е свързан с концепции, за които в конкретния момент просто нямам достатъчно буден мозък. Научният или теоретичният текст не прощава умората: ако съм прекалено изтощена, няма смисъл да се преструвам, че чета, при положение че само премествам поглед от ред на ред.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Ако само един от героите ме дразни, книгата все още има шанс. Понякога дори това не е недостатък, защото дразнещият персонаж може да е добре написан, а не просто неприятен. Но ако всички герои ме дразнят, вече съм напълно способна да се разделя с книгата без особени угризения. Нямам навика да се самонаказвам читателски в името на някаква абстрактна дисциплина.
По-трудно обаче ми е да простя неща от съвсем друг порядък. Много по-малък е шансът сред любимите ми да попадне книга, пълна с правописни и печатни грешки, с лош превод или с онзи тип страниране и оформление, които те карат да четеш сякаш наказателно. Знам, че това звучи малко маниакално, но за мен книгата е и текст, и обект, и когато едното куца, другото също страда.
Случвало ми се е съвсем съзнателно да не си купя книга от любим автор само заради начина, по който е издадена. Напоследък дори се улавям, че избягвам конкретни издателства или редактори, ако вече са ме разочаровали. Така че, да, дразнещ герой мога да преживея. Дразнеща редакторска небрежност много по-трудно.
Какво четеш и/или слушаш в момента?
На пресекулки чета „Катабазис“ от Р. Ф. Куанг в оригинал на английски. Оказа се едновременно точно толкова хубава, колкото очаквах, и точно толкова трудна за четене, колкото тайно съм се опасявала, но в добрия смисъл. Това не е книга, която ми се иска просто да „изчета“, а такава, която искам да осмисля и на едно малко по-философско и научно ниво, а не само през сюжета.
Паралелно с това си подарявам по някоя рецензия от втория том на „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Чета ги почти пестеливо, защото ми се иска да ми стигнат за повече време и за повече от онези моменти, в които имам нужда някой да ми върне вдъхновението, вкуса към доброто писане и вярата в литературата.
А за слушане в момента съм с „Направени от вина“ от Йоанна Елми, прочетена от Петя Абаджиева, която е един от любимите ми гласове в Storytel. За мен при аудиокнигите гласът има огромно значение, а когато попадне точният, цялото преживяване става още по-плътно. Тук точно това ми се случва.
Коя е последната книга, която си купи?
„Катабазис“ от Р. Ф. Куанг в луксозно издание на английски. По принцип рядко посягам към такива издания, защото обикновено съм по-прагматичен читател, но този път изкушението се оказа напълно непреодолимо. Купих я от летището в Лисабон и честно казано това беше едно от най-добрите импулсивни книжни решения, които съм вземала. Оказа се отлична компания за полета, а и има нещо много приятно в това да свържеш една книга с конкретно пътуване, сякаш още от самото начало ѝ подаряваш отделен спомен.
С коя книга би казал „обичам те“?
С „Аз съм в другото такси“ от Добромир Банев, и то не с който и да е екземпляр, а точно с моя. Не само защото много я обичам и тя говори за любовта, а защото в това конкретно копие са останали разпилени твърде много късчета от душата ми. Между страниците му има подчертавания, бележки, следи от различни мои версии, стари реакции, нови възражения, думи, които съм искала да задържа, и други, които са ме наранявали достатъчно, за да ги оградя.
Мисля, че понякога „обичам те“ не се казва с една съвършена фраза, а с книга, в която вече си оставил толкова много от себе си, че тя почти започва да говори вместо теб.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Мога да чета по няколко наведнъж, но само ако са достатъчно различни една от друга. Трябва да са в различни жанрове, с различен ритъм и да изискват различен тип внимание, иначе в един момент започват да си пречат в главата ми като твърде шумни съседи.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Напоследък ги организирам по доста практичен, макар и не особено библиотекарски величествен принцип: по жанр, по височина и според това къде изобщо има място да бъде пъхната поредната книга. В един идеален свят сигурно щях да имам стройна и елегантна система, но в реалния живот библиотеката ми все повече прилича на жив организъм, който непрекъснато преговаря с пространството.
Имах и един кратък, много амбициозен период, в който книгите бяха подредени по цвят. Изглеждаха чудесно. Беше красиво, инстаграмъбъл и напълно обречено. Този период продължи приблизително десетина минути преди етажерката физически да се счупи и всички книги да се изсипят на земята с драматизма на литературен апокалипсис. След този епизод реших, че естетиката е прекрасна, но оцеляването на рафтовете също има своите силни аргументи.
Така че днес системата ми е нещо между жанрова логика, пространствена импровизация и чиста надежда, че рафтът ще издържи.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Веселина Седларска с „България за начинаещи“. Това е от онези книги, които препоръчвам почти рефлексно, защото ми се струва, че в тях има по нещо важно за много различни хора.
Препоръчвам я заради смеха, защото е от книгите, които умеят да бъдат умни и смешни едновременно. Препоръчвам я заради човещината, защото в нея има много живо усещане за хората, с всичките им слабости, абсурди, тъги и чар. Препоръчвам я заради сблъсъка на културите, заради онзи особен поглед, който едновременно вижда България отвътре и отстрани. И я препоръчвам и заради уроците по история, които не звучат като урок, а като разказ, през който изведнъж започваш да разбираш повече и за страната, и за себе си.
И изобщо, препоръчвам я заради още толкова много неща, че това е от онези книги, за които ми е по-лесно да кажа „просто я прочети“, отколкото да се опитам да изчерпя всичко, което нося от нея.
Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.
Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.
