Един въпрос към номинираната за наградата „Астрид Линдгрен“ Юлия Спиридонова по време на дискусията за бъдещето на детските книги в НДК на 21 януари ден по-късно се превърна в кратък диалог за писането и вдъхновението на самата писателка. Поискахме и вие да разберете как се случва това и попитахме Юлка „Как пишеш“. Ето го отговора:
„Как Ви хрумват идеите за книгите и героите?“ Винаги се чудя какво да отвърна. А този въпрос ми задават най-често и се чувствам крайно неловко, когато се опитвам хем да отговоря честно, хем да не звуча като пълно куку. В крайна сметка, с напредване на годините, човек трябва да приеме себе си такъв, какъвто е. Тоест, пълно куку. И вече отговарям честно – не измислям героите си. Те сами идват при мен. Разказват ми историите си и аз ги записвам.
Освен шантаво, звучи доста лесно, нали? Виж я ти, късметлийката! Просто записва и хоп, ето ти готова книга. „За вас романче, за мен хонорарче“, както пише хърватският детски писател Хървое Хитрец. За съжаление, нещата не са толкова прости.
Героите идват и си заминават, когато им скимне. Много често идват в най-неподходящия момент. Точно когато ти се обаждат от телевизията, за да кажат, че сценарият ти не е достатъчно интересен, млякото кипи, бебето, което се мисли за Пикасо, пак е успяло да си смъкне памперса, а братчето му си е защипало пръста с вратичката на шкафа. Докато овладееш положението, героят е изчезнал (сто процента е отишъл при някой друг писател).
Още по-често се случва героят да е дошъл, да е приседнал кротко до теб и да бъбри ли, бъбри, но ти да не разбираш нищичко! Някой подло заглушава сигнала, нещо пращи, пищи, а ти едва улавяш някоя дума. Все едно се опитваш да настроиш радио на върха на планина. От време на време хващаш ясен сигнал, после обаче пак го губиш – а това прави нещата още по-дразнещи!
И понеже съм човек, който много-много не се замисля, ами направо действа (и често си пати заради това), изобретих собствен апарат. Подобрявам го всеки ден. Как? Общувам с деца. С много деца. Слушам внимателно. Подслушвам – винаги и навсякъде. Чета много, ама наистина много! Настройките „любопитство“ и „въображение“ трябва да работят винаги.
И не на последно място, опитвам се да запазя сърцето си чисто и никога да не „поресна“.
Няма по-прекрасен момент от този, в който „хващаш сигнала“. Тогава писането върви само. Докато сигналът изчезне и пак започваш – пишеш, триеш, пишеш, триеш… И чакаш пробив. А когато най-сетне книгата е завършена, с героя си стисвате ръцете и той си заминава завинаги. Тогава усещаш ужасна празнота. Губила съм истински приятели, но никога не съм страдала така, както когато си замина Кронос. С него имахме страхотна връзка и мисля, че това личи в романа. Понякога съм имала страхотна идея, страхотен герой, страхотен сюжет и още по-страхотна среда. Работила съм месеци наред, но не се получва и не се получава! Фалшиво е. Някак нагласено. Не звъни.
Имам няколко такива книги, даже половин ърбън фентъзи роман, който не дописах. Героинята не пожела да говори с мен.
Добре де, как да примамим героя? С мляко и бисквитки? Защо и как една история или един герой си избират при кого да отидат? Ех, само ако знаех…
А колко е вълнуващо, когато някой те избере и дойде при теб! Само си представете, че при вас долети смешно, дебело човече с перка на гърба. Или пък на съседната седалка в метрото седне рошаво момче с очила и белег на челото.
