Едно от сладките удоволствия на книжното блогърство е възможността да стигнеш до дългоочаквано заглавие, преди още да се е появило по книжарниците. Признавам се за виновна в това изкушение и си давам сметка, че явно всеки роман от поредицата за инспектор Гамаш ме кара да съм още по-нетърпелива за следващия.
Луиз Пени не предлага просто поредния криминален сюжет, а грижливо “отглежда” малкия свят на героите си. Всяка отделна история е част от житейския им път; криза, която осветява една или друга страна на характера им, вътрешните им битки и страхове. Можем да ги наблюдаваме в развитие, като дори отношението ни към тях търпи промяна – в някои от книгите може да са ни много симпатични, в други – не толкова.
“Камъкът на смъртта” (изд. „Софтпрес“) ни предлага малко да се отдалечим от познатото ни вече селце Трите бора и ни пренася на брега на самотно езеро в хижата “Маноар Белшас”, където инспектор Гамаш се наслаждава на летния отпуск заедно със съпругата си. По същото време членовете на стара заможна фамилия – семейство Фини, са си организирали семейно събиране и будят любопитството на останалите посетители със странното си поведение. В началото ни се струва, че хижата е пълна с нови лица, но във фамилната среща неочаквано се оказват забъркани и познати личности.
Горещото лято предразполага към пълна почивка и безгрижие, дори инспектор Гамаш е в нетипично за него ваканционно безделие, но не задълго. Силна лятна буря променя както времето, така и ежедневието на всички обитатели на хижа “Маноар Белшас”. Голямата дъщеря на семейство Фини, Джулия Мартин, е намерена убита по странен начин. Персоналът и всички летовници се превръщат в заподозрени, а инспекторът е принуден отново да влезе в обичайната си роля.
Арман Гамаш трябва да навлезе в най-трудната и недостъпна зона на семейните тайни и внимателно да изследва фината мрежа от натрупали се огорчения, жестове, детски обиди и родителска студенина. Семейство Фини никак не е склонно да му съдейства – членовете му могат с удоволствие да се нараняват взаимно, но срещу натрапника в интимния им свят реагират като единен организъм.
За да стигне до мотивите на убиеца, инспекторът трябва да опознае неговите чувства.
Това, което убива хората, не е куршум, острие, юмрук в лицето. А чувство. Оставено да вирее прекалено дълго. Понякога замръзнало в студа. Понякога погребано и зловонно. Понякога на брега на езеро, в самота. Оставено да расте и да се изроди.
Чувствата на околните отекват в теб като ехо и на свой ред будят други чувства. Невъзможно е да опознаеш хората, без същевременно да опознаеш и себе си. А когато си имаш работа със злосторници, неизбежно се натъкваш на лошата си страна. Или не точно лоша, а по-скоро дълго оставена без светлина.
Тази черта харесвам особено много у инспектор Гамаш – способността му да упражнява правото на справедливостта, като се пази от изкушението да заема позицията на силния, на съдника. Всяко разследване го среща с личните му слабости и недостатъци и му помага по-добре да опознае себе си. Защото „трябва да погледнеш в очите собствените си чудовища, преди да бъдеш в състояние да разпознаеш чуждите“.
„Камъкът на смъртта“ е книга за тайните, заключени в детската ни стая, за особеното свойство на детството да влияе върху целия ни живот като възрастни, без дори да подозираме за това. За кривите огледала, в които се оглеждаме заедно с родителите си и често пъти не виждаме тях самите, а чувствата, които думите и постъпките им са предизвикали у нас. Но и за избора как да възприемаме живота си – като проклятие или като благословия.
Всеки ден върху нас се сипят дарове и разочарования, главен инспектор – изрече. – И всеки ден правим своята равносметка. Въпросът е какво броим.
„Камъкът на смъртта“ вече е по книжарниците. Щафетата на превода е поела Росица Тодорова – запален фен на инспектор Гамаш. Ще се убедите в чудесната й работа, а корицата на Радослав Донев отново е страхотна и се превръща в ясно различима марка на поредицата.
Прочетете и ревютата ни за предишните книги от поредицата – „Убийството на художника“, „Убийствено студена“, „Жестокият месец“(на Митко Аврамов и Милена Златарова).
