Книжни пътувания: Сараевската Виечница – спомен за една библиотека

“Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах”
Миленко Йергович, “Сараевско Марлборо”

Сараево е град, пълен с история. Всъщност по-точно е да се каже град, пълен с истории. От онези най-истинските и хубави – лични и човешки, невероятни в своя суров реализъм и искреност. Истории, които не са подсладени, макар да са често придружени от прочутото босненско кафе, сервирано с две бучки бяла захар и локум. Тези истории те откриват още преди да си стигнал физически до града – през всичко, което си слушал, чел, гледал, през всички автобуси, които си сменил, пътищата и границите, които си изминал, за да стигнеш до един от най-магичните градове на Европа. Този текст обаче не е за Сараево. Той е за Виечница. Една от историите на града, от които можем да научим много – за красотата и човешката култура, но и за безмилостното разрушение на войната.

За първи път чух за Виечница в сборника с разкази “Сараевско Марлборо” на Миленко Йергович. Приятелите ми знаят колко много съм им говорила за тази книга и за конкретния разказ, в който се говори за нея. Няма да е лъжа, ако кажа, че тази година именно Миленко Йергович и всички останали босненски автори, които четох, ме отведоха два пъти до Босна, два пъти до Сараево. Та моето книжно пътуване до Виечница започна именно от книгите. От една история, пред която няма как да останеш безразличен, особено когато книгите и библиотеките са важна част от живота и светоусещането ти.

Виечница е прочутата красива сараевска библиотека. Разположена до река Миляцка, впечатляващата сградата е една от най-представителните и мащабни постройки в Сараево от времето, когато градът е част от Австро-унгарската империя. Първоначално работа по проекта започва чешкият архитект Карл Пажик, но след разногласия с един от министрите на империята работата е възложена на Александър Витек. Сградата обаче завършва трети архитект – Цирил Ивекович след смъртта на Витек през 1894. Работата по сградата, която трябва да помещава кметството на Сараево е завършена и открита през 1896 и оттогава се превръща в един от най-разпознаваемите символи на босненската столица.

Интересно е, че за разлика от повечето сгради, строени по същото време в империята, Виечница се отличава с много по-силно изразен ориенталски стил. От своето построяване сградата функционира като кметство на града. Именно това е и мястото, което престолонаследникът на Австро-унгарската имеприя Франц Ферниданд посещава минути преди да бъде убит до Латинския мост в Сараево, атентатът който поставя началото на Първата световна война.

През следващите години до 1947 година сградата продължава да помещава кметството, а за кратко и сесии на парламента. В края на 40-те години на ХХ век обаче Виеченца става дом и на Народната и университетска библиотека на Босна. Между стените с красиви декорации намират място едни от най-ценните колекции в Югоизточна Европа от ръкописи, стари книги, архивен материал и друг вид документация от Средновековието до ХХ век.

В нощта на 25 срещу 26 август 1992 година библиотеката се превръща в пепел. След целенасочен обстрел със снаряди сградата е подпалена. Огънят напълно унищожава покрива и дървените подове на сградата. Запазен е единствено покрива на подземният етаж, но той е изцяло покрит с отломки на по-горните слоеве. Щетите по сградата са огромни – засегнати са носещи конструкции, част от стените са напълно разрушени, големи поражения има и по всички интериорни елементи и декорацията на сградата.

По-сериозните, неизмерими и невъзстановими щети обаче са колекциите на библиотеката. Функционирайки като национален и университетски книжен център Виечница събира, съхранява и изследва най-богатият в страната фонд на разнообразни документи, книги и архиви. Културното наследство на поколения босненци, предавано и запазено във времето, изчезва в пламъците за една нощ и един ден.

“Изгорелите домашни библиотеки в Сараево не могат да бъдат изброени или запомнени. А и няма за кого. Но като пламък над пламъците и като огън над огньовете, като окончателна митична пепел и прах се помни съдбата на университетската библиотека в Сараево, прочутата Виечница, чиито книги горяха цял ден и цяла нощ. Това се случи след поредното свистене и последвалата експлозия точно преди една година. Може би на същата дата, на която четеш този текст.”

През 1996 година с края на войната в Босна и Херцеговина започва и възстановяването на Виечница. Планирано на три етапа, извършено с финансови дарения от Австрия и други държави, реконструкцията на тази изключителна сграда продължава до 2014 година.

Днес, 120 години след създаването й, 24 години след безумното й разрушаване, Виечница e отворена за посетители – безумно красива и нова. Отворена е за търсещите, за всички, които искат да научат повече не само за сградата и нейната история, но и за града, за хората, за войната. Виечница е толкова впечатляваща сграда, че докато обикалях по коридорите си мислех колко ясно се вижда многото работа, енергия и старание вложени в нейното възстановяване, като своеобразно разкаяние, опит за оправдание на всичката чернилка и жестокост. Защото след пожара, след събирането на всички отломки, идват изводите, от които всички трябва да се учим и да не повтаряме грешките.

“След тези случайни и нарочни огньове се появиха хора, които, осъзнали горчивата истина за нещата, са готови утре да наблюдават с безразличние горящия Лувър, без дори да посегнат за чаша вода. Безсмислено е да се брани от огъня онова, което е унищожено от човешкото равнодушие. Красотата на Париж или Лондон е просто алиби за престъпниците, заради които вече не съществуват Варшава, Дрезден, Вуковар и Сараево. А и да съществуват, в тях живеят хора, които във време на най-дълбок мир се стягат за евакуация, вече готови да се отрекат от своите книги”

Всички използвани цитати са от разказа „Библиотеката“, част от сборника „Сараевско Марлборо“ на Миленко Йергович (Изд. Жанет 45, Кратки разкази завинаги), превод Русанка Ляпова.

Прочетете още ревютата на Милена и Павлина за „Сараевско Марлборо“, както и интервюто с Миленко Йергович в Аз чета.