fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Ревюта

„Лолита“, която всички искат да имат, но никой не си признава…

3 Mins read
Владимир Набоков - Лолита

Владимир Набоков - Лолита За „Лолита“ със сигурност е рисковано да се пише. Точно както едно време е било рисковано да бъде четена. И още по-рисковано да бъде издадена. Владимир Набоков е взел своята доза отхвърляне (всъщност гигантски дози), но от дистанцията на времето и няколко сексуални революции по-късно поне да бъде четена (или в моя случай – слушана) е значително по-безопасно за всички.

Но да навлезем направо надълбоко (всички игри на думи са нарочни) – „Лолита“ на Набоков е толкова далеко от порнографията, колкото нюансираните опити за любовни романи от последните години са далеко от високата литературата. Но пък книгата е истинска наслада.

„Нимфетките“, или поне по-възрастните им превъплъщения – „миньончетата“, са част от мокрите сънища на много мъже и това едва ли е тайна. Ето защо и малката Лолита е чудесната изкупителна жертва на сексуалната фантазия на редица поколения мъже на средна възраст. Въпреки че Набоков дава да разберем, че никак не е сигурно коя е жертвата – увлечението на Хумберт е силно базирано на афекта от неизживяната детска любов и реално е по-мощно от всичко рационално. Самият европейски интелектуалец, разбира се, си дава сметка за това – поради тази причина през цялото време се извинява на четящото „съдебно жури“ и опитва да докаже колко много той, като ценител, е различен от един обикновен педофил.

Смелостта на Набоков е много важна. В литературата не трябва да има табута, казва ни той, и в същото време успява да опази романа си от опасностите на булевардната литература. Ето защо и сексуалните сцени в „Лолита“ остават някъде в началото, бавно избутвани към забравата от внимателното описване на Америка от средата на XX век, езиковите приключения и мъчителните терзания на Хумберт Хумберт.

Обожавам самоиронията, а нивото ѝ се вдига с всяка следваща глава. Не само заради достойното за съжаление минало на скъпия ни главен герой, с което малко по малко се запознаваме, но и заради нелепото самоосъзнаване, в крайна сметка достигащо бедния Хумберт. Той е искан от редица жени и крои хитри планове, но се оказва измамен от една все още неразцъфтяла дванайсетгодишна. Решава да избяга от монотонния живот на континентална Европа, а попада в капана на вечно бързащата Америка. Нашият капан обаче е плетеницата от думи, която Набоков използва отново и отново, за да нарича по десетки, стотици начини увлечението на очевидно повече от талантливия френски литератор.

Както вече подсказах, слушах романа в неговия аудиовариант. Все още не съм сигурен дали гласът на Стоян Алексиев подчертава устрема на потока на мисълта на Хум, или четенето му е прекалено класическо, но динамизирането във важните моменти определено е на ниво.

В интерес на истината, двата послеслова в края на книгата са в известен литературен смисъл дори по-ценни от самия роман. Първият, към американско издание на „Лолита“, действа малко като „(не)нужно пояснение“, докато този към руския превод, публикуван извън Съветския съюз, е майсторска сатира, отправена към консервативния издателски сектор от средата на века. Наистина брилянтен завършек с гениални каламбури, които отиват чудесно на иронията с цялия успех на този дълго време забраняван роман.