Advertorial
Коледният панаир на книгата традиционно е времето, когато всички издателства пускат най-силните си книги в борбата за читателско внимание. Ние в издателство „Еднорог“ не правим изключение, но тази година избрахме да фокусираме вниманието си в тази статия не върху всички акценти от нашия зимен каталог, а върху конкретен автор, една от големите съвременни звезди на американската литература – лауреата на „Пулицър“ Майкъл Шейбон. Маестро, музика!
1. Allegro
Навярно се чудите на музикалните темпа в началото на всеки абзац, избрани да бележат всяка част от настоящото писание? Това са частите от струнния квартет на Шуберт „Смъртта и момичето“, защото музиката на този виенски романтик ми напомня най-много за стила и произведенията на Майкъл Шейбон – същата привидна лекота, същата невероятна красота на изразите, същите ту бавни и замечтани темпа, ту стремглави прескоци на лъковете и пръстите по струните, същата драма, която а-ха да направи крачка към сълзливостта и се спира, стиснала те здраво за гърлото и нашепваща ти „Наслади се!“. Няма го онзи насилствен стремеж да бъде сериозен, (не че същата тази сериозност липсва), за да ти предаде мъдростта на вековете, да ти каже колко страшни и сериозни са нещата от настоящето, колко трябва да се замислиш, сбърченото чело не е самоцел, то идва със самоиронията, а тя е продукт на жанровата литература, която Шейбон тъй умело използва, за да ни забавлява, защото няма нищо лошо в забавлението, а и то не означава само лекота, а преди всичко „ескейпизъм“… Именно този квартет звучеше в ушите ми, когато четях „Лунно сияние“ на Шейбон – трескав, лиричен, тъжен, изненадващ, с реверанс към миналото – семейното, а чрез него и това на част от човечеството, към което принадлежим – с обич към хората, на които дължим появата си на този свят, с намигване към горчивините и с галопиращ ритъм към свободата, далеч от оковите.
2. Andante con motto
Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)
Първата ми „среща“ с Майкъл Шейбон се случи преди почти двадесет години, когато гледах филма „Вундеркинди“, чийто сценарист бе той. Така начена едно задочно общуване, в което имах удоволствието да се наслаждавам, смея, подсмихвам на иронията и самоиронията, да се дразня, ядосвам и дори трия подгизнали очи, когато чета редовете, писани от него в романите, разказите или текстовете му в пресата. От тогава изтече доста време, той все така продължава да бъде невероятен виртуоз на фразата, да реди своите метафори и да ме пренася в един свят, където думите имат своя толкова многопластов живот, без да бъдат изкормени, където препратките ме карат, подобно на тайна на Кашчей – „остров насред океана, на острова дъб, под дъба заровен сандък, в сандъка – заек, в заека – патица, в патицата – яйце“ и т.н. – да прескачам от едно място на друго, където миналото не е нещо, по което можеш само да тъжиш. Както казва самият той в текста си за „Ню Йоркър“ от март 2017 година:
За мен носталгията не е чувството, последвало копнежа по нещо изгубено, нещо, което изначално не си притежавал, нещо, което всъщност никога не е съществувало… Тя е чувството, което те покорява, когато някоя дребна и изчезнала красота в света за миг се върне към живот, благодарение на изкуството или случайната магия на нарисуваната реклама за „Сен-Сен“, останала скрита с десетилетия и разкрита изведнъж, докато събарят тухлената стена на съседната къща.
3. Allegro molto
Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)
„Всъщност реализмът не е само труден, той е безнадежден.“ Така пише Шейбон в свой текст за „Ню Йоркър“ от 2008 година, май по този начин мисли и неименуваният му дядо в „Лунно сияние“, чиито житейски приключения са предмет на последния му роман, дегизиран, подобно на любимия на автора Шерлок Холмс, като спомени. Подобно на всеки представител на Великото поколение – родените по време на Голямата депресия – и дядото се сблъсква с Втората световна война, с последвалата космическа надпревара, в която неговият архивраг, (но дали?), Вернер фон Браун има своята важна роля, появяват се Бил Донован, създателят на днешното ЦРУ, картите Таро, мистериозен първоначално унищожител на домашни любимци, много ракети и совалки. Както и другите членове от семейството, в това число и Сами Шейбон, чиято съдба много прилича на тази на Анапол Ашкенази от „Невероятните приключения на Кавалиър & Клей“. Има взривове, кучета, крави, коне, котараци, катерици, мотоциклети, монахини и съдби, човешки, обикновени, привидно незначими, защото нямат отредената им от историята поименна чест, но променили по един или друг начин пътеката, по която вървят всички останали… Има я онази носталгия, за която споменах във втората част, но тя не е захаросана, а многоцветна и поклащаща глава с леко повдигнати ъгълчета на устните. Има я и грозотата на насилието, както у дядото, който вечно се бори със своята ярост, така и у бабата, има го и насилието в цялата му ужасяваща краткотрайност, заради отредените му страници и вечност, заради прокобната роля, която като хора му даваме, защото в крайна сметка само ние убиваме, защото можем.
4. Presto
Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)
Шубертовият квартет завършва с тарантела, а според легендите, тя била лек срещу лудостта, донесена от ухапването на тарантулата в Таранто, Апулия. Дали мятанията и прескоците на нашето въображение ще намерят утеха или своя красив миг в тези спомени, предадени от Майкъл Шейбон, няма никакво съмнение, защото извървеният път е онова, което те кара със съжаление да затвориш последната страница. Съжаление, защото неминуемо ти се иска да можеш толкова умело и красиво да предадеш обичта и благодарността си към хората, които са ти дали толкова много, а уви, малцина са онези, които могат да го направят толкова недостижимо. Но и с усмивка, защото ти се ще да се заровиш в своето минало, за да откриеш онези красиви мигове на носталгия, които все пак те карат да грейнеш, когато чуеш отново името, с което са те наричали в безоблачното детство, или всички белѝ, които си правил, в моя случай думите на моя дядо, който ме гледа иззад пердето, стаен, за да не ме стресне, тъй като съм на покрива на къщата, при това с гипсирана ръка и думите му „Ето кой ще ме вкара в гроба!“ Слава Богу, аз не изиграх подобна роля и той доживя до половината от своите деветдесет години, но именно той ме научи да чета на пет години, за да мога сега да разлиствам с лека усмивка и навлажнени очи страниците, сътворени с такова невероятно майсторство от Майкъл Шейбон. Така че нека се впуснем в този бесен танц…
Автор: Ясен Азманов
Снимка на публиакцията: Бенджамин Тайс Смит
