„Краткият разказ трябва да звучи така, сякаш е писан пет минути преди края на света.”
Това са думи на Миленко Йергович, изречени по време на посещението му в България. Струва ми се, че не бих могла да дам по-точно определение на разказите от сборника “Сараевско Марлборо” (изд. „Жанет 45“). Пропадам между тях като в разтеглена пауза между две вдишвания и следва мълчание, защото от единия разказ до другия нищо повече не може да бъде казано.
Писани по време на обсадата на Сараево, това не са точно разкази за войната, а по-скоро за живота, който упорито вирее и в най-необичайни обстоятелства.
Когато цялото ти съществуване е извадено извън равновесие и поставено в безтегловността на войната, незначителните дреболии, предмети, навици и нелепите на пръв поглед мисли придобиват особен смисъл. В багажа, в който трябва да събереш целия си живот, изведнъж се оказват безкрайно ценни именно второстепенните вещи, които иначе никога не напускат дома.
В живота трябва да се пазим от детайлите. И от нищо друго.
“Кактусът”
Трудно е да се опазиш от плътността на тези разкази. Те едновременно нараняват и лекуват. Болката и отчаянието са лукс по време на война. Когато никой вече „не се подготвя за умирането“, защото то престава да е новина и се случва постоянно, на сантиметри от теб, именно баналните, ежедневните неща те удържат в коловозите на нормалността.
Има някаква странна лекота в битието на хора, които са се освободили от големите въпроси. Отказали са се и от отговорите. Елена и Злая прекарват седмици в търсене на най-хубавия съд, в който да възкресят неповторимия вкус на босненския гювеч, за да го зарежат като непотребна вещ дни след това. Всичко се обезценява, освен чувството, че си жив, което усилва многократно всяка емоция:
Никога в живота си не съм се смял така, както през шестнадесетте месеца, които прекарах в обсадено Сараево.
из предговора
И в най-голямата трагедия онова дребното, делничното избуява като жизнерадостен плевел, около който се увива умът и търси спасение от неизразимото, от пълното унищожение („Човек не може да е нещастен постоянно“).
Когато падат бомбите, сигурно е по-леко да мислиш кое първо ще пострада – къщата или колата. Защото и без това знаеш, че първият може да си ти.
Нареждам този сборник сред скъпите на сърцето ми – заради личната среща с автора, заради обяснението в любов към един град, изчезващ пред очите му, и заради тихото геройство да съхраниш за поколенията живота такъв, какъвто никога вече няма да бъде.
Новото издание на „Сараевско Марлборо“ е обогатено с предговор, писан специално от автора, енигматична корица на Люба Халева – винаги загатваща за нещо, убягнало ни в прочита, преработен превод на чудесната Русанка Ляпова и много бележки под линия, които ни дават възможност да усетим по-добре духа и атмосферата на града в онези години.
Интервюта с Миленко Йергович можете да прочете в „Аз чета“ и в блога на преводача Стефан Русинов. Още едно мнение за сборника има в “ На по книга, две….“.
