fb
Ревюта

„Уил Грейсън, Уил Грейсън“ – по-различният роман на Джон Грийн

4 мин.
Will Grayson - John Green

Will Grayson - John GreenЗаглавието услужливо подсказва, че главните герои в най-новия роман на Джон Грийн, издаден на български език (изд. „Егмонт България“), са цели двама. Два броя Уил Грейсън-овци, чиито животи в началото на историята се развиват независимо един от друг. Това е до време, разбира се, защото скоро нишките на повествованието се заплитат и се заформя единствената история на Джон Грийн, която не е белязана от депресарски финал – факт, който не мога да не отбележа.

Съавторството между най-четения съвременен тийн писател и Дейвид Левитан внася нещо свежо след тревожната сюжетна повторяемост в „Хартиени градове„, „Къде си, Аляска?“ и „Вината в нашите звезди„. Това обаче е за сметка на една от най-ценните придобивки в творчеството на Джон Грийн – силната емоционалност, която те впримчва и те прави съпричастен на страдащите герои до самия край. Тук тя е на много по-ниско ниво и те прави донякъде пасивен наблюдател.

Ето, за пореден път са налице цял сноп от неизбежните теми с марка „Грийн“: приятелството, дружбата между момчета и момичета, смотаният главен герой, който няма грам самочувствие и гледа да остане незабелязан (а този път са дори двама), докато супер-яката мацка (пич) не преобръща живота му изцяло. На път съм да си призная, че предвидимостта започва да ми идва в повече и все по-трудно задържам интереса си върху тези романи.

Новото тук е хомосексуалността – непознат мотив в творчеството на Джон Грийн. Най-добрият приятел на Уил Грейсън (да го наречем Уил Първи) се казва Тайни Купър – огромен, весел, привидно безгрижен и чувствителен гей, който се влюбва по около два пъти дневно и държи рекорд за най-краткотрайни връзки. Въпреки това неуморно продължава с опитите да открие щастието и любовта. Тайни е може би най-симпатичният ми герой от „Уил Грейсън, Уил Грейсън“ – забавен, странен и всеотдаен. И освен това автор на един изключително смел мюзикъл, в който май само той вярва.

Уил Втори подозира, че е гей, но не притежава смелост да го заяви – на себе си и на околните. Мрачен и песиместичен герой, който живее само с майка си, редовно пие хапчета против депресия и общува единствено с онлайн приятеля си Айзък. За него всичко е неприятно, скучно, изнервящо и с предначертан песимистичен край. Докато една странна и случайна среща ще се опита да освети с ярък прожектор мрачния живот, който той грижливо поддържа.

Джон Грийн пише историята на Уил Грейсън Първи, а Дейвид Левитан – на Уил Втори. Главите на романа се редуват за двамата герои и този литературен експеримент за мен беше най-ценното в тази книга. Стилът на двамата е коренно различен, но въпреки това в един момент гледните точки се пресичат и става интересно за наблюдение. Като цяло обаче „Уил Грейсън, Уил Грейсън“ не успя нито да ме разчувства, нито да ме завладее и няма да я помня дълго.

Има няколко размисли за приятелството, хомосексуалността и социализацията, които ми бяха интересни, но за съжаление, въобще не бяха достатъчни, за да препоръчам горещо тази книга. Нещо, което правех с огромно удоволствие за предишните романи на Джон Грийн. Може би вече съм се преситил на творчеството му и една добра почивка ще се отрази добре и на двама ни.

Не пропускайте да прочетете още ревютата на Габи за книгите на Джон Грийн „Вината в нашите звезди“ , „Къде си, Аляска?„ , „Хартиени градове„, и “ Множество „Катрини“ , на Митко за „Вината в нашите звезди“ , „Къде си, Аляска?„ и „Хартиени градове“, както и на Бела за „Вината в нашите звезди„.

[ + ]