fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

10, които...Специални

Неизвестните женски имена на българската поезия

4 мин.
libvar.bg

По повод Седмицата на поезията, реших да отворя прашния скрин на позабравените български поетеси, които не само че не се изучават в училище, но и не се преиздават, не се говори за тях, сякаш никога не ги е имало. 
И изобщо за колко известни жени поетеси ще се сетите на първо число? Освен съвременните, назад във времето, учебниците ни напомнят за Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Дора Габе, Петя Дубарова, Леда Милева и горе-долу всичко приключва дотук.
Ще ви представя три лирични дами, които са писали стихотворения така, както са и живели – естествено, ритмично и опияняващо.

Ludmila Isaeva

http://literaturensviat.com/

Людмила Исаева е редактор, автор на десет стихосбирки, сътрудник на „Радио София“. Последната й стихосбирка е „Сбогом на слънцето“ и излиза малко след самоубийството й през 1991 година, 4 месеца след смъртта на съпруга й Младен Исаев.

Арестувайте моите мисли! –
Недостойните, плахите, низките…
Отчаяните и страхливите.
Малодушните, тъжно-горчивите…
Арестувайте моите мисли!
Арестувайте ги! – Без милост и без пощада,
по луна изведете ги на площада
като бойци, недостойни за боя,
като войници, напуснали строя…

В едно от стихотворенията в тази книга тя сякаш описва това, което ще извърши: „Тогава какво ми остава, Господи? Преди да кажа „сбогом“ на слънцето – като висша твоя милост – да изпия до дъно горчивата чаша, след която няма събуждане. Сега, след като всичко разбрах, осъзнах, проумях…“.

Редакторът й Иван Методиев пише: „Това е последната авторска книга на Людмила Исаева. Последното дело, което е бързала да завърши, преди да се приобщи към плеядата трагично напуснали ни поети. Работата на редактора в случая се свежда само до това да не се допусне промяната дори на една запетайка от текста така, както ни е оставен. Дано очите и ушите на идващите поколения бъдат повече отворени за доброто, отколкото са нашите очи и уши“.

Yana Yazova

http://www.otizvora.com/

Яна Язова е поетесата, към която имам най-силни и очевидни пристрастия. По-позната може би като историк и романист, тя е и автор на три стихосбирки, две драми и немалко преводи от немски и украински. Псевдонимът й е измислен от професор Александър Балабанов, с когото имат дълга и скандална за онова време връзка. Яна Язова има толкова интересен живот и мистериозна смърт, че заслужава внимание в отделен материал.
За поезията й Цвета Трифонова казва, че поетесата прониква в психиката на социалните низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Както в лириката, така и в прозата си тя проявява влечение към психологичното. Стиховете й са наситени с екстатични изживявания, с разпокъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност.

В най-добрите й творби върху психологическия мотив се наслагват имажинистки елементи – рустикални пейзажи и образи на атавистичното и дивото, които сгъстяват драматизма на емоционалното и смисловото внушение.

Вървят те — нечовеци бедни.
Вървят — тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи…
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи…
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг…
Но в сънен креп мълчат вратите —
И всеки дом е саркофаг.

Blenika

http://old.duma.bg

Бленика (име на биле, което унася, замайва главата с блянове) е псевдоним на Пенка Денева Цанева. Дебютира през 1919 със стихове във в. „Равенство“. Точно това е времето, в което за пръв път започва ясно да се чува женския глас в българската поезия, и то да се чува наравно с мъжа.

Пръв читател на стиховете на Бленика е съпругът й Георги Цанев, който е признат литературен критик. Запознанствата й с ярките женски имена като Магда Петканова, Фани Попова-Мутафова, Ана Каменова оформят стила й на писане завинаги, както и ключовите теми – женската участ, като специално място е отделено на майчинството, на родния край, на скъпата Добруджа, в която е изживяла най-радостните си мигове, и която оставя в душата й незаличими следи.

Макар и писани преди почти 100 години и днес стиховете й звучат нежно и откровено:

И ето – растнеш ти като видение,
застинало над сребърната шир –
дошло с нощта от звездните селения
душата ми за миг да утеши
и своето трептящо отражение
да хване в огледалните вълни.