fb
Ревюта

„Орелиен“ – в любовта и войната няма победители

5 мин.

В анотацията на “Орелиен“ (изд. „Colibri“) от Луи Арагон ще откриете твърдението, че е един от най-добрите любовни романи на изминалия век и неизбежно ще ви загложди любопитство дали наистина е така. Аз реших да задоволя това любопитство и се уверих, че освен всичко останало романът е много повече от любовен.

Арагон рисува блестящо бохемското общество в Париж между двете световни войни, като по страниците се срещат Котко, Моцарт, Пикасо, изобщо най-известните имена на художници, писатели и музиканти. Плътно в тази атмосфера са дадаизмът, сюрреализмът, ролята на твореца и всички интересни течения в изкуството, а Монмартр трепти от ексцентричност и гении на всяка крачка.

А нашият Орелиен, чието име само по себе си носи асоцииации за нещо красиво, звучно и възхитително, е млад бохем, скоро завърнал се от войната, готов да се отдаде на развлечения, напук на всички травми, които нощем го преследват от окопите. Самият Арагон е бил санитар на фронта, а докато създава романа, тече окупацията на Франция от Германия, така че темата е изтъкана от преживявания, които е изпитал сам и за които явно има необходимост да пише.

Орелиен няма цел, няма работа, защото се издържа от ренти и наследство, не е привъзран емоционално към никого.

Нито опасностите, нито леките момичета бяха оставили истински следи в сърцето му. Той не бе обичал, не бе живял. Беше оцелял и това все пак беше нещо, но понякога, като поглеждаше дългите си, тънки ръце, стройните си крака, младото си, незасегнато тяло, той потръпваше при спомена за миналото, представяйки си своите осакатени другари – тези, които срещаше по улиците, и тези, които нямаше да се върнат никога вече.

В живота му рядко се появява сестра му с нейното досадно семейство, толкова различно по манталитет и държание от него, както и някоя проситутка от баровете, които посещава. И, разбира се, кръгът от най-важни представители на парижкото общество, към които се числи и негов приятел от войната – Едмон. Двамата обаче не споделят особено силна връзка, а сякаш другаруват просто защото се предполага и защото имат близък социален статут. Съпругата на Едмон – Бланшет, е нервна и ревнива жена, която е нещастна в несполучливия си брак.

Орелиен често им е на гости и точно една на пръв поглед незначителна и необещаваща вечер обръща живота му завинаги. Братовчедката на Едмон – Бенерис, идва на гости от провинцията, за да се полюбува на Париж и на известните и толкова интереси приятели на семейството. Първоначално не прави никакво впечатление на Орелиен – неособено красива, но много открита и естествена, по детски любопитна, със звънлив глас и блясък в очите, напълно опиянена от новия вълнуващ свят, констрастиращ на тихия живот в провинцията и съпруга аптекар без една ръка.

Беренис беше нещо повече от хубава. Беше нещо съвсем друго. Тя притежаваше чар. Ето това беше истината. Той можеше да си представи чертите на лицето й, но тайната на нейния чар му се изплъзваше, както ни се изплъзва някоя дума… знаем как звучи тя или почти знаем… дали има „р“ в средата, от колко срички се състои, намираме и рими или синоними… но истинската дума, думата, която пее…

Интересно е как постепенно се заражда любовта и как Арагон проследява всевъзможните й етапи – очакването, желанието, болката, отчаянието. Орелиен за пръв път се влюбва истински и до полуда, напълно погълнат от извивката на ръката на Бенерис, от нейното искрено смущение, от недостъпността й, но и от нежната й привързаност.

Луи Арагон

Арагон ни представя и много други персонажи. Повечето от тях, като Роуз, Доктора, Бланшет, Едмон, Пол Ден и Замора са плътни, променящи се, неизменна част от най-важната история – тази между Орелиен и Бланшет, от тяхното печално неслучване. Копнежът по това, което ни се изплъзва, е все по-силен в неосъществяването си, защото оставя усещането за нещо изключително, което ни е било отредено и отнето от външни сили.

Затова спокойният по природа Орелиен стъпка по стъпка е напълно обладан от образа на Бланшет, дори мисълта за притварянето на клепачите й го докарва до безумни състояния. Колкото повече се старае да се абстрахира от мъката и терзанията си, толкова повече ги припознава във всичко, което среща, вижда и чува. Съзнанието на влюбения няма механизми за самозащита, то непрестанно се атакува само…

Интересен образ е Бенерис и най-добре я визуализирам, когато чета как я описва художникът Замора малко преди да й нарисува портрет:

Замора обясни, че намира госпожа Морел за много интересна, защото тя има крадени очи, очи, похитени от друго лице, и следователно, когато той я рисува, ще има два модела: този, който вижда, и този, който не вижда; че щял да я нарисува едновременно с отворени и със затворени очи, за да може всеки да види двете същества, които се борят в нейното лице, като трепкане на клепачи.

Луи Арагон пише със размах, мащабно, безкомпромисно. По някакъв начин ми напомня на любими писатели като Ремарк и Мопасан. Действието понякога е бавно, но много напоително, то изгражда дълготрайни персонажи и ситуации, на които читателят не просто вярва, а изживява искрено и всепоглъщащо.

И докато Втората световна война застига Франция, в това число и Орелиен, любовта не го изпуска от мерника си дори за секунда, а врагът винаги държи сърцето му като заложник.

[ + ]