fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Шпионски игри в “Отдел И” от Петър Тушков

4 мин.

otdel_i_book_coverПонякога попадаш на книга, за която искаш да говориш на всички – такива книги или са много хубави, или ужасно лоши. За щастие, “Отдел И” (изд. „Ерго“) от Петър Тушков е от първите. Жанрово неопределима и предизвикателна, тази история предлага нещо различно, любопитно и изненадващо.

“Отдел И” носи атмосферата на най-доброто от шпионските романи за Студената война, използва и се подиграва жестоко с клишетата на соцреализма, дразни възприятията на заклетия почитател на научната фантастика и предизвиква обичайния читател на съвременна българска литература.

Петър Тушков провокира – романът му има заявката за висока литература, в същото време сюжетът му прекрачва границите на жанр, набеден за масов. Изключително смело и рисковано писателско решение за дебютиращ автор. Е, риск печели…

Честно казано, не знам колко и какво да напиша за тази книга. “Отдел И” определено е роман, който трябва да прочетеш няколко пъти, за да схванеш всички ходове, двойни игри и задкулисни сделки. Сюжетът се разгръща плавно и винаги успява да изненада читателя. Често, докато четях “Отдел И”, си мислех за “Никога не ме оставяй” на Казуо Ишигуро – и при двата романа има антиутопични елементи, хитроумно скрити в разговорите на героите, в мислите им, в обстановката. Развитието на тези елементи изненадва неподготвения, невнимателен читател.

В “Отдел И” Тушков създава една алтернативна версия на София, “каквато да стане, тя не успя”, на България, на света след Втората световна война. Без да прави исторически преглед на събитията, само с детайли от ежедневието на големия град, той обрисува във въображението на читателя представата за една различна Европа, разкъсвана от заплаха, по-страшна от всичко познато, по-страшна от нацистите, концлагерите и атомните бомби. Тази Европа е все така разединена, все така подмолна, все така играеща задкулисни игрички и свикваща мирни конференции, арена на двойни и тройни игри, чийто единствен изход са жестоки среднощни кланета.

И сред цялата тази каша е нашия герой, лейтенант Руслан Кригер. За първи път го срещаме, когато гази из добруджанската киша и кал, за да шпионира братската съветска армия, провеждаща бойни учения за секретен полигон. Кригер е класически разузнавач (ако като малки не сте чели достатъчно юношески соц романи – разузнавачите са добрите българи и руснаци, а шпионите са лошите) – умен, саркастичен, очарователен, с връзки.

Първото и най-важно правило е никога да не се размотавате в зона на военни учения. Второ, особено в моята професия, можете да се направите, че не сте чували за първото правило, но е препоръчително военните учения да не са секретни и да не ги провеждат съветските войски. Разбира се, може да пренебрегнете и второто правило, ако шефът на отдел с кодово название „И“ от Министерството на туризма си умира да разбере защо руснаците са дали ход на операция „Мата Хари“ на българска територия, без да проявят минималната учтивост да го уведомят за ситуацията.
И най-накрая, трите правила не са в сила, ако срещу вас е насочена едрокалибрена танкова картечница. Тогава прибягвате до стария номер с позоваването на българо-съветската дружба.

Развитието на неговия образ е едно от най-изненадващите за мен – харесвам го, но имаше моменти, в които действията му ме ме смразиха. Кригер не е лошото момче, което ще наруши правилата, за да направи каквото трябва – още едно жанрово клише, с което Тушков се подиграва изключително фино. Той не преживява катарзис, не отхвърля партийната пропаганда, не минава на странта на “добрите”. Защото добри няма, не и когато играта се нарича политика.

В “Отдел И” често става дума за чудовища, създадени – случайно или не – от човешка ръка и употребени като фигури в някаква голяма, метафорична игра на шах. По-страшни от чудовищата в заскрежената пустош обаче са чудовищата вътре в нас. Онези с приятни, остроумни и очарователни маски, успешно имитиращи човечност.

Купих си “Отдел И” абослютно импулсивно и с огромна доза любопитство. Повече от доволна съм – книгата е един от най-добрите български романи, които съм чела през последните години. Тя има потенциала да надскочи рамките и ограниченията на българската литература и език. Петър Тушков притежава оригинален стил, език и идеи, които го отличават. Съчетани със смелостта да пише различно, необичайно и решително, те са гаранция за едно светло литературно бъдеще.

Отзиви за книгата може да намерите в „Книголандия“,  „Shadowdance“ (тук и тук), “Първи впечатления от последно прочетеното”,  “Darkstories” и при Мира Балдаранова.

[ + ]