fb
БиблиотекаЗа книгите в книгите

Откъс: „Четецът от влака в 6.27“ от Жан-Пол Дидиелоран

7 мин.

198899_bМного увлекателна, „Четецът от влака в 6.27“ е по френски едновременно с мрачно-хумористична и жизнерадостно-цинична. Един страстен читател работи като оператор на машина, която преработва стари, залежали книги в пулпа за нова хартия. Всяка нощ, докато уж почиства машината, отмъква по няколко страници, спасява ги и на другата сутрин ги чете във влака, на глас, на всички пътници. Не цяла книга, дори не една и съща книга. Просто случайни страници. „Четецът от влака в 6:27” е вселена, пълна с топлота и поезия, в която героите са ексцентрично чудати и необикновено човечни, а книгите са лекарство срещу ежедневната монотонност. Избрахме за вас откъс, който за истинските читатели граничи с история от жанра на ужасите, но именно благодарение на този образ, посланието на Дидиелоран става още по-силно. Свеж, жизнерадостен, очарователен и трогателен, този роман е модерна приказка за сродяващата близост на четенето и магията, скрита зад наглед сивия живот. Но най-вече за вдъхновяващата сила на книгите и доброто, което ни носят.

На Гилен му беше противно да вдига капака на контролното табло на „Церщор 500“. Както обикновено, изпита неприятното усещане, че ламарината вибрира под пръстите му, макар че нищо не можеше да го обясни, сякаш Нещото бе живо и тръпнеше от нетърпение при мисълта, че ще започне деня си. В такива моменти се оставяше на автоматизма на жестовете. Ограничаваше се до ролята си на главен оператор, за която любезно му плащаха хиляда осемстотин и четиресет евро на месец, включително парите за храна.

Изреждаше на глас всяка позиция от списъка за проверка, докато Брюнер преминаваше от една контролна точка до друга, като се завърташе към всяка посочена част. Преди да отключи капака, който затваряше улея, Гилен хвърли последен поглед в зейналата уста, за да се увери, че никое животно не е имало лошата идея да се прави на безстрашно. Плъховете се превръщаха в истински проблем. Миризмата ги подлудяваше. Улеят ги привличаше, както ароматната фуния на месоядно растение привлича мушиците. Затова не бе необичайно да открие някой по-лаком от събратята си, заклещен в дупката. Намереше ли някой, Гилен вземаше рибарското сакче, което държаха в съблекалнята, и спасяваше зверчето от капана, където се беше набутало. Те никога не се помайваха, а веднага припваха към дъното на цеха, за да изчезнат от погледа. Гилен не харесваше особено гризачите. Мотивираше го предимно желанието да лиши „Церщор“ от парче месо. Машината се наслаждаваше, той бе сигурен, на тези пищящи и гърчещи се телца, които сдъвкваше като вулгарни предястия, когато успееше да лапне някое. Както бе убеден и че няма да чака да я молят, а ще отхапе ръцете му до китките, ако ѝ се предостави възможност. След инцидента с Джузепе Гилен бе разбрал, че месото от плъх не винаги е достатъчно за Нещото.

 След като задейства помпата и премести превключвателите на позиция „Включено“, той смачка с пръст зеления бутон, който Брюнер мечтаеше да натисне един ден. Гилен преброи до пет и след това прекрати натиска. Винаги трябваше да брои до пет, нито повече, нито по-малко. Ако натиснеше твърде кратко, не тръгваше, ако беше твърде дълго, щеше да залее всичко. Адът трябваше да се заслужи. От своя капитански мостик на презокеански кораб Ковалски не пропускаше нито троха от неговите жестове и действия. Бутонът примигва десетина секунди, преди да светне ярко. Отначало не се случи нищо. Само някакво потръпване от земята, когато Нещото издаде първото си протестно изхълцване. Пробуждането винаги беше мъчително. Машината се оригваше, покашляше, сякаш се дърпаше да потегли, но след първата глътка гориво се задвижваше. Най-напред изпод земята се надигна глухо боботене, веднага последвано от първите вибрации, които атакуваха краката на Гилен, преди да преминат през цялото му тяло. Скоро хангарът започна да се тресе от пода до тавана в ритъма на буталата на мощния дизелов двигател. Шумопотискащите слушалки, обхванали плътно ушите му, се бореха да филтрират адския трясък, който настана. Долу в корема на „Церщор“ чуковете се задействаха и се сблъскаха, желязо в желязо, и затрещяха сякаш бе дошъл краят на света. По-нататък ножовете се завъртяха яростно, бляскащи с всичките си остриета в мрачните дълбини. Пронизителен писък прозвуча от дупката, когато от дюзите изригнаха водните струи, почти веднага последван от стълб от пара, която се издигна и погали покрива на цеха. От ямата лъхна миризма на мухлясала хартия. Нещото беше гладно.

 

Гилен подкани с ръка първия камион да подложи задник пред рампата за разтоварване. Трийсет и осем тонният камион маневрира, като пришпори всичките си коне, и изсипа каросерията си. Лавината от книги се стовари върху бетонния под в сив облак прах. Седналият зад командните лостове на булдозера Брюнер, който кипеше от нетърпение, веднага се впусна в действие. Зад мръсното предно стъкло очите му блестяха от възбуда. Огромното гребло подхвана планината от томове, за да ги избута в бездната. Неръждаемата стомана на преливника изчезна под потоп от книги. Първите хапки винаги бяха деликатни. „Церщор“ беше страшилище, което изпадаше в различни настроения. Случвало се бе да се задави, станало жертва на собствената си лакомия. Тогава блокираше глупаво насред дъвченето, с уста, пълна до ръба. Отнемаше почти час да се изпразни улеят, да се освободят цилиндрите от твърде многото книги, заседнали вече между чуковете, да се прочистят един по един всички барабани, преди да се рестартира помпата. Един час за Гилен да се гърчи във вонящите вътрешности, да се поти до пълно изцеждане на водата от тялото си и да понася проклятията на Ковалски, който се разбесняваше повече от всякога в такива моменти. Тази сутрин Нещото налапа и погълна първата си дажба книги, без да изхълца. Чуковете, щастливи да захапят нещо различно от въздуха, задъвкаха весело. Дори и най-благородните обложки, най-здравите корици бяха раздробени за секунди. Хиляди томове изчезнаха в стомаха на Нещото. Парещите струи, изстрелвани безспир от дюзите от двете страни на отвора, изблъскваха надолу към дъното малкото хвърчащи листове, които се опитваха да се измъкнат. По-нататък ги поемаха шестстотинте ножа. Техните наточени остриета превръщаха онова, което оставаше от листовете хартия, в тънки лентички. Четирите огромни рамена на миксера довършваха процеса, като разбъркваха всичко в гъста меласа. Не остана никаква следа от книгите, които само преди няколко минути се трупаха на пода на хангара. Вече нямаше нищо освен сивата маса, която Нещото отделяше под себе си във формата на големи димящи говна, падащи в контейнерите със зловещ влажен плясък. Тази груба хартиена каша щеше да послужи скоро за производството на други книги, някои от които несъмнено щяха да свършат отново тук, между челюстите на „Церщор 500“. Нещото бе абсурдно творение, поглъщащо с отвратителна лакомия собствените си лайна. Често при вида на гъстата тиня, точеща се неспирно от машината, Гилен си припомняше онази фраза, която старият Джузепе изрече от висотата на своите три промила в кръвта само няколко дни преди трагедията: „Никога не забравяй, малкият: за книгоиздаването ние сме онова, което е дупката в задника за храносмилането, нищо друго!“.

Вече втори камион идваше да разтовари каросерията си. Нещото изпусна няколко разяждащи оригвания от зейналата си паст и захапа празнотата с всичките си чукове. Последните останки от предишната порция, няколко разкъсани, напоени с вода страници се полюшваха по барабаните подобно на късове кожа. Като натискаше с все сили акселератора, Брюнер се хвърли в яростната атака срещу новите хълмове книги с език, подаващ се от ъгъла на устните.

[ + ]