Питали ли сте се какво се случва с писмата, които никога не пристигат, които се изгубват някъде по пътя и никога не се връщат обратно? Събират ли се някъде, или просто се съхраняват за определено време и после отиват за луксозна рециклирана хартия, на която, ако не писма (защото днес все по-рядко пишем истински писма), пишем разни други ежедневни бележки?
Сигурно точно това място, където се загубват и намират неполучените писма, може да се нарече „никъде“. „Никъде“ по The Beatles, „никъде“-то в Nowhere Man** или просто писмата на Джон Ленън, събрани 32 години след убийството му и издадени в книга с луксозни бели корици.
„Джон Ленън. Писма“ (изд. Ciela) е странна книга, даваща различна гледна точка към биографията на един човек, който преди 50 години променя не само музиката, но и модерната култура, променя дори поколенията, които са родени след 1980 г. и продължават да намират вдъхновение в думите и музиката.
Събрани на едно място, писмата на Ленън са един много личен и емоционален поглед върху живота му, който иначе е разнищван многократно в книги, филми, интервюта и др. В този ред на мисли, книгата е прекалено лична и трудно би могла да се разбере без редакторските коментари за всяко едно писмо от страна на автора Хънтър Дейвис, както и без брилянтния превод на български от Невена Дишлиева-Кръстева и Надежда Розова. Защото Ленън не е подреден, не е логичен, не пише четливо, подредено и ясно, а използва „стил с елементи на поток на съзнанието, каламбури, истории, шеги, диалози и пародиране на Шекспиров език“, на диалекти и местни говори.
Хънтър Дейвид предава достатъчно ясно и без излишни подробности контекста на всяко писмо, бележка и списък, подрежда ги в своеобразни хронологични или тематични кръгове и разказва историята на Ленън с усета и опита на добър разказвач и писател в сянка, но и с емоцията и близостта на добър приятел и съвременник на Ленън и бийтълсите. Всичко това придава нужната цялост на иначе прекалено разпокъсаните като теми, получатели и хронология писма, картички, работни бележки, отворени писма до вестници и списания, списъци със задачи, бележки и драскулки. Защото „Джон Ленън. Писма“ събира всичко, което е било написано от Ленън до някого и е било съхранено през годините, без значение дали се вписва стриктно в епистоларния жанр.
Джон Ленън (снимка: Today in Beatles History)
Изданието само по себе си е много красиво, силно и сякаш е създадено преди всичко за фенове на The Beatles и Ленън, за хора, които обожават своите идоли и имат необходимите знания за живота и творчеството на групата и всеки един неин член след разпадането й. Мисля си обаче, че именно красотата на това издание може да има силата да провокира и просто любопитните читатели да преоткрият музиката на Ленън и компания, защото все пак, четейки книгите за тези хора, тършувайки из писмата им и всичко останало след тях, не е хубаво да забравяме основното, което ги е направило толкова велики, и причината, заради която ги обичаме толкова много.
Защото биографиите (на членовете на) The Beatles, и в частност тази на Ленън, наистина съдържат онази магическа история за пътя на успеха, за шанса да покориш и промениш света. История, която толкова време след своя „Голям взрив“ продължава да ни вълнува, да влияе на поколения и да провокира всевъзможни интереси – от вдъхновение и сякаш религиозно преклонение (и тук се сещаме за прословутия цитат от Ленън, че The Beatles са по-популярни от Христос) до печалбарството и възможността за кратка слава и успех от страна на всеки, докоснал се дори за минутка до някой от Ливърпулската четворка. Самият Хънтър Дейвис, макар и много бегло, говори и за всичко това – за възможността всяка драсканица, непотребна бележка и списък да се превърнат в банкноти, които аукционните къщи продават за милиони, за продажбата на „писмата“ с цел преживяване или просто закупуване на пералня.
Вероятно едното не може без другото и жаждата ни за истории е толкова силна, че желанието ни да бъдем част от тях, дори и след техния край, е като утоляване на вътрешното чувство за лична значимост. Историите обаче са ценни само в контекста на нашето гледище за бъдещето. Те са символната основа, уроците, върху които можем да градим своя собствен „Голям взрив“, да търсим пътя от „никъде“ (Nowhere) към „представи си“ (Imagine***).
* „Няма друго място като никъде“, Писмо 266: Подпис в бордовия дневник на „Меган Джей“, 11 юни 1980 г. (Ленън използва думите на Тайлър Коуни, капитана на яхтата, с която плават в Атлантическия океан.)
** Nowhere Man е песен на The Beatles от албума Rubber Soul (3 декември 1965), текстът е на Ленън. Смята се, че това е първата песен на групата, която не е свързана с темата за любовта. Nowhere Boy (2009) е името на биографичен филм за Джон Ленън за годините му преди популярността на The Beatles.
*** Imagine e най-популярната песен на Джон Ленън като солов изпълнител.
