„Досега Пасанг винаги е бил този, който се покланя, налива чай, отваря врати, носи чанти. Това се очаква от хората, наречени шерпи – тяхното задължение е да слугуват. Хотел „Де Л’Анапурна”, най-луксозното място, на което е бил, му разкрива съвсем различен живот. Да, решава Пасанг, баща ми е прав. К2 е златна възможност”
Манията ми по литература, свързана не просто с планини, а с гиганти и техните изкачвания, продължава. Поглъщам книга след книга, разширявам кръга на търсене, дискутиране, памет за имена, събития, години, вид на осемхилядниците. Количеството и качеството на въпросите също се променя. От фундаменталните „Защо тези мъже мръзнат, пуфтят, драскат, драпат покрай пропасти с „наквасени дрехи, които студът вкочанява като броня” (Гастон Ребюфа), катерят или минават по места, необозрими за обикновеното човешко око”, на които успявам да намеря удовлетворителен отговор, до новите: как се променяш след изкачване по „тези места”, как реагира тялото ти, достигаш ли наистина границата си, или само я отместваш. Дали… представяте ли си, дали аз лично, моето същество и крехкост, биха се справили при ледникови условия, когато и до тоалетна ходиш с котки.
Оставям други въпроси настрани и се впускам в книгата, която е препятствие с избора си да разказва дълго и детайлно за шерпите: „Погребани в небесата” на Питър Зукерман и Аманда Падоан (изд. „Вакон”).
Гигантът, който ще изпитва читателските ми навици, е К2 (8611 м), един от върховете в Каракорум (открит през 1856 година). По-нисък от Еверест (8848 м), технически по-опасен. Географското му разположение и климатични условия, както и особености на политическата обстановка, не позволяват комерсиализацията му. Ако се следват описаните в книгата местна митология и легенди, вероятно богините, които са се попиляли по масива на Каракорум, го предпазват от алчността на туристите. От гледна точка на българската история на алпинизма, К2 е изкачен за първи път от Боян Петров през 2014 година, което той прави без шерпи, без кислород и, както журналистите обичат да подчертават – с диабета си.
За сюжета и събитията в „Погребани в небесата” нямам предварителна информация. Каква трагедия е станала през август 2008 година? Как така никой не коментира? Подзаглавието на книгата твърди, че ще разкаже „Удивителната история на хималайските шерпи в най-страшния ден от изкачването на К2”. Какво се е случило, и то толкова втрисащо, колкото трагедията на Еверест през 1996 година, описана „В разредения въздух” на Джон Кракауер?
Асоциацията ми с Кракауер не изниква случайно. Не само заради коментаритe за нашумелия в моментa филм „Еверест”. Преди всичко Питър Зукерман и Аманда Падоан използват неговия модел за структуриране на книгата. В пролога се разказва за двама шерпи, които, вързани един за друг, слизат от К2. Не става веднага ясно оцеляват или не. Въведен си в историята и в амбициите директно и мистериозно.
К2. Вече няколко десетилетия планината изпълва съзнанието на шерпа, покорил Еверест десет пъти. Далеч по-труден от Еверест, К2 е сред на-престижните награди във високопланинския алпинизъм. Чиринг е тръгнал въпреки сълзите на жена си. Въпреки че експедицията струва повече, отколкото баща му е заработил за четирийсет години. Въпреки предупреждението на неговия будистки лама, че богинята на К2 няма да бъде благосклонна към изкачването.“
Книгата „Погребани в небесата” е разделена на три части с по няколко глави. Въвеждат се главните герои шерпи, личната им история и как са станали планински водачи. Изборът по правило е финансово детерминиран, дори когато не се одобрява от семействата. Но не е само това, разкриват авторите. Чиринг, Шашийн, Пасанг са шерпите, чрез които се изгражда лицето на непознатия и подценяван народ. Митовете, легендите и суеверията са в изобилие. Основното от тях е вярата им в духа на върховете, че богините са ненаситни за човешка плът, че те управляват времето. Ритуалите, които извършват по време на експедициите, независимо на кои клиенти са водачи, целят умилостивяване на Такар Долсангма – най-малката сестра от пет сестри от Ролвалинг (селото на Чиринг), най-трудната и най-непокорната.
Детайлно, като в класически роман, е проследен изборът на всеки един от участниците да стане планински носач, а в резултат на усилия, умения и доверие от страна на клиентите – и планински водач. Разликите между двете нива в йерархията на шерпите са значителни. Разказва се за кастите, за етносът знаменитост, но също и се представят факти за Каракорум, опити за изкачвания, конкретни случки, политически размирици в Пакистан, предотвратяването им от шпиони и т.н. Основната теза е, че за първи път излиза книга, чийто фокус са шерпите. Пасанг например е бхоте и се бори за названието „шерп”. Друг момент е отношението на клиентите към тях и как шерпите са финансово зависими в решенията си, готови да заплатят дори с цената на живота си безопасността на клиента.
…Пасанг също е готов да тръгне. Вече е грабнал два цилиндъра с кислород, сменил е батериите на радиото и е напълнил няколко бутилки с гореща вода. Нито Големия Пасанг, нито Церинг оспорват решението на господин Ким. „Беше си платил – спомня си Церинг. – И ние действахме така, все едно разполагаше с живота ни.“
Алпинистите-клиенти пък се оказват не просто зависими, а длъжници на спонсорите си – Зукерман и Падоан не пропускат да разкрият тази жестока истина, както и намесата и манипулациите на медиите след завръщането на оцелелите.
Книгата изобилства от информация за географията на района, историята на изкачванията, успешни и неуспешни експедиции. Вътре може да се намери описан случая с Компаньони, отбор А за атакуване на К2 през 1954 година ( в свръзка с Лино Лачедели правят първото качване на върха), който премества палатката си и оставя само бележка за кислорода, носен от друг италианец – Валтер Бонати и шерпата Амир Мехди. Конкуренция, завист, надменност – Зукерман и Падоан не спестяват човешките пороци, в пълна сила разиграващи се в битката за първо качване на върха, независимо от височина и планина. Посланието е да внимаваме с идеологизацията на човешките ценности в планината. Тя само оголва хищническата ни природа, казано по друг начин, демонстрира успешната ни цивилизованост.
Сравнението с „В разредения въздух” неизбежно върви в паметта ми. Следователно се открояват разлики и прилики. Кракауер е участник в експедицията от 1996 година, която описва. Докато Питър Зукерман е журналист и изследовател, а Аманда Падоан (негова братовчедка) се занимава с писане за екстремни спортове. Двамата обаче провеждат множество интервюта и разговори с близки на загиналите, с оцелелите, със свидетели и правят възстановка на събитията. Помощниците им в проучванията са изредени на три страници в края на книгата, та в един момент на раздразнение се питах: те ли са писали книгата, или всички посочени специалисти.
След преодоляване на натрапващите се съпоставки с Кракауер страница след страница (понякога едва успявах по 5 да прочета), се отдадох и повярвах на авторите на „Погребани в небесата”. Ставах ту Чиринг, ту Пасанг, ту Шашийн, ту г-н Кен, ту Уилко. Ако има протагонист сред катерачите, то той се оказва Джер. (Загива при слизането в опит окаже помощ на трима катерачи, оплетени във въже и висящи, кой без обувка, кой с главата надолу. Удря го парче падащ лед.) Действието от средата на книгата нататък се развива като на кинолента. Чакането на „прозорец” (подходящи атмосферни условия за атакуване на върха), кой как се справя с чакането, разкриването на характерите, плана за действие, разпределението на задачите между водачите-шерпи от различните експедиции, пропуските. В самия ден на атаката на върха ставаме свидетели на Вавилонската кула. Всеки шерп говори на своя диалект и няма кой да превежда. Безупречната организация и разбирателството се пречупват в непреводимостта на езиците и опита. Изкачването на К2 е успешно. Слизането – драматично… По-силно от фантастика, от холивудска сладникавост и фикцията на трилърите. Остава екотът от гласа на Чиринг: „За щастие К2 първо те предупреждава, после те убива”.
От „Погребани в небесата” може да научиш много. Приложени са карти, схеми, исторически факти, имена на участници, снимков материал. Често объркваш жанра и се луташ между художествена и документална литература, между историческо и митологично четиво. С рационалните анализи, с точните преценки, с влизането в биографията на шерпите, величието и вътрешните им конфликти, възприятието им за върховете, но и клиентите, животът им в планината, града, селото. Отношението на другите към тях. Семействата им, чувствата им след трагедията. Медийните нагласи и отзиви. Нищо не е спестено на читателя. Той има последна дума на коя страна ще застане.
Прочетете още едно ревю за книгата от Лора Филипова тук.