fb
Ревюта

Разцъфването на едно „Пустинно цвете“

6 мин.
Pustinno cvete Ueris Diari

Pustinno cvete Ueris DiariЕдно от качествата, на които най-много се възхищавам в живота, е смелостта. Смелостта, подобно на въображението, те вдъхновява да се опълчваш. Да действаш, когато се страхуваш, а не да се парализираш. Да се бориш, изправен пред опасност, вместо да се свиваш на кълбо и да се оставяш да те удрят, с изключение на някой и друг заблуден ритник във въздуха.

Най-голямата проява на смелост обаче е да избереш кой да бъдеш и накъде да поемеш, дори когато изглежда, че някой друг (в случая цяла една култура) вече е начертал собствения ти път вместо теб.

В този смисъл „Пустинно цвете“ е приказка за смелостта. Само че от онези „приказки“, които някой е преживял в действителност и които звучат малко нетрадиционно. И страшно.

Световноизвестният модел Уерис Диъри е роден в африканската държава Сомалия преди неизвестен брой години и на неизвестна дата. В тази част на света времето не е всичко и хората не са роби на часовниците и графиците си, както тук. Многобройното семейство на Уерис се състои от номади, които никога не се застояват някъде за дълго. За да се грижат за стадата си, те трябва постоянно да се местят в търсене на храна и вода. Целият им живот преминава в път и грижа за животните, с които хората имат дълбока, симбиотична връзка. Четейки описанията на сомалийската култура и начин на мислене, които Уерис предава прекрасно, няма как да не се удивиш от мисълта, че в една коренно различна част на света хората водят живот, за теб немислим, толкова далечен и чужд…

В един момент този живот става непоносим дори и за самата Уерис. Бунтовник по природа, тя все по-често се замисля за свободата, която бягството от този начин на живот би могло да й предостави. Само че това са просто детски фантазии. До един момент. Онзи момент, в който, според африканските традиции, момичето трябва да се превърне в жена.

Главите, в които Уерис разказваше за женското обрязване, ми се отразяваха доста тежко. Имах нужда да оставя книгата и да погледам тавана няколко минути. Чела съм много за извращенията на света, в който живеем, само че от безсмислието и жестокостта на тази практика направо ми причерня пред очите.

Женското обрязване или, както се нарича много по-уместно днес, генитално осакатяване на жени (ГОЖ), е преобладаваща практика в двайсет и осем африкански държави. Обединените нации смятат, че негови жертви са станали 130 милиона момичета и жени […] Операцията се изпълнява обикновено в примитивни условия от някоя акушерка или селянка. Не се използват обезболяващи средства. Режат момичето с всичко, което имат под ръка: бръсначи, ножове, ножици, парчета стъкло, остри камъни, а в някои райони – със зъби.

Абсолютно невежество, сляпо суеверие, безсърдечие и чист садизъм, събрани в едно и насочени срещу обичайните FGMзаподозрени – тези лоши, лоши жени, които така накърняват света със съществуването си и женствеността си, че просто си просят изтезанията. В случая дори не можем да говорим за жени, защото Уерис е обрязана на пет години, което е приблизителната възраст за този тип „хирургическа“ намеса, която причинява неописуеми вреди не само върху тялото, но и върху психиката на невръстните момичета.

Ако се чудите защо се случва всичко това, давам ви някои от основателните причини: жената е творение на злото. Тя трябва да бъде почистена от мръсните си части, за да спре да сее поквара със съществуването си. Необрязаната жена никога няма да си намери жених, а това я осъжда на изгнание. Гордият съпруг има правото да е единственият, докоснал се някога до булката, така че тя трябва да бъде зашита (буквално) след процедурата, та да бъде доказано девствена и изконсумирана по надлежния ред.

След като и в живота на Уерис идва моментът да бъде предадена на бъдещия си годеник, тя бяга. Едно дълго бягство, минаващо през сомалийската пустиня, пъстрата столица Могадишу, английското посолство и накрая световния моден подиум. Звучи невероятно и абсолютно невъзможно за осъществяване, ако си го планирал. Уерис обаче е дете на съдбата и любимка на късмета, която неуморно търси щастието си, не се примирява с простата сигурност и като една истинска африканка с номадска кръв продължава да броди, докато не намери своя оазис.

Възхищавам се на Уерис Диъри за много неща. За смелостта да говори искрено и прямо за една тема-табу, въпреки че така Waris Dirieнастройва срещу себе си всеки убеден представител на културата, която го е сътворила. За уважението и невероятната обич, с които разказва за дома си, семейството си и дивия, красив дух на родната си страна, независимо от всичко, което й се е случило там. За разбирането, което проявява към сънародниците си, но и за стоманената твърдост, с която се опълчва срещу нечовешките им практики. За простичкото й упование във вярата, че всичко се случва с причина и има защо да вървиш напред през пустинята, дори когато стъпалата ти кървят и иззад храстите те дебнат гладни лъвове.

Това, което най-много ме впечатли в нея обаче, е ведростта й. Човек, минал през толкова много, има пълното право да бъде подозрителен, недоверчив, дори мизантроп, ако щете. Уерис обаче има невероятна воля за живот. Весела е, забавно инатлива и много жизнерадостна. Въпреки че в това ревю нямаше как да не наблегна на болезнената страна на книгата, „Пустинно цвете“ има още много лица, далеч по-лъчезарни, с които Уерис ще успее да ви спечели не само като читател, но и като приятел.

„Пустинно цвете“ ми напомня за историите на други смели хора, извървели своя удивителен, но много труден път – Малала Юсафзаи в „Аз съм Малала“ и Енаятолах Акбари в „Има ли крокодили в морето“. Моят съвет към всеки любопитен читател е да се запознае с техните разкази, тъй като хора, преживели толкова много, дават гледна точка към един друг свят, за който мнозина от нас имат щастието дори и да не се замислят. А трябва.

По книгата има заснет филм, чийто трейлър можете да гледате тук:

https://www.youtube.com/watch?v=iKgaXGMPJDs

[ + ]