За първи път чух за Людмил Станев в мазето на къщата-музей на Петя Дубарова в Бургас. От Алек Попов. Организаторите на конкурса „Петя Дубарова“ инициираха нещо като курс по творческо писане за част от участниците. Казвам „нещо като“, защото вече бяхме твърде 2000 и някоя година, за да използват думата „кръжок“, а все още понятия като „работилници“ и „уъркшопи“ не бяха навлезли в употреба.
Алек Попов вече беше достатъчно известен, повече с „Черната кутия“ и по-малко с тъкмо излезлия „Мисия Лондон“, но мисля, че на въпросния… курс? (да се спрем на тази дума, за по-лесно) беше повече в ролята си на главен редактор на списание „Родна реч“, отколкото на успял български писател. През следващите години в организацията на тези първи лекции по творческо писане се включи и Бойко Ламбовски, последваха стилистични упражнения, експерименти в различни жанрове, а първите публикации на много талантливи млади хора, които познавам, се случиха именно в последните броеве на „Родна реч“.
Но споменът, който отнесох от онези първи събирания, на които май никой нямаше съвсем точна идея какво трябва да прави, е за творбите на Людмил Станев – за Алек Попов, който ни разказва за неговата книга „Няма такава книга“. За това как на път за вкъщи минах през интернет клуба до нас и вместо да вляза в чата, потърсих „Няма такава книга“. Как четох откъсите от нея, които намерих онлайн (не бяха особено много) и как после я търсих в библиотеката. Нямаше я, естествено.
Няколко години по-късно се запознах с Людмил Станев и прочетох цялата „Няма такава книга“. Странно беше.
Представата за това, което сме имали, е неделима. Нещо като атом, което на гръцки значи неделим, но по-късно се разбра, че като се бомбардира ядрото му, се получава ядрена реакция. Не зная нашите представи какъв период на полуразпад имат. Но именно те изграждат нашия неделим свят. Странно, но дори и някак нелогично свързани, емоциите ни не могат да се обединият по някакъв принцип. Те просто имат по-малко общо кратно. По тази причина и болката по загубеното е винаги фантомна.
Днес в ръцете ми е „Рязко“ (изд. „Жанет 45“). И усещането е още по-странно. Май първоначално ме беше страх да я отворя. После – нетърпение. Желанието да погълна цялата книга на един дъх, на една глътка. И вътрешната спирачка – да я чета по малко. Не, това не е книга за четене на един дъх. Защото всяка от историите е като рязък шамар, който те връща в действителността.
Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“. Особено тези от лекарската практика на Станев (прекарал няколко години във варненската спешна помощ) – те ме карат да искам да подаря книгата на всичките си познати лекари. Защото те най-бързо ще усетят емоцията, добре зашифрована в пластовете самоирония и горчива насмешка. В разказите от „Рязко“ има едно небивало, неповторимо уважение и преклонение към Живота, на което са способни само писателите и лекарите.
Няма да нарека „Рязко“ литературен връх. Людмил Станев няма нужда да покорява върхове – дори беглото споменаване на името му в едно изречение със словосъчетанието „нова книга“ отприщва вълна от емоции и нетърпение, с която друг български писател, неизявяващ се по медиите, не може да се похвали.
Станев е автентичен разказвач – от тези, които крият по една история във всеки джоб и още няколко в кутията с цигари. Разказите му може и да не изглеждат твърде впечатляващи на хартия – самата „Рязко“ е малка книга – но номерът е да не ги четеш. А да ги слушаш. Защото това са истории за разказване. Истории, които скоро ще спрат да бъдат разкази от книга. Ще се превърнат в градски легенди, които разказваме на приятели, а те разказват на своите – и авторът ще се загуби някъде по пътя, който добрата история и хубавият разказ си намират. За да продължат да бъдат разказвани и да живеят, дори когато книгата и авторът са забравени.
Писането на истории е занимание самотно. Виж, разказването им е друга работа – сладко и упойващо събитие. Стоят около теб приятелите ти и внимателно те слушат, да не изтърват някоя важна подробност. Ти си им телевизорът, само дето могат да поспорят с теб. В студените зимни вечери, когато навън не е за хора, няма по-приятно изживяване от това. Червеното вино пречупва светлината в чашите по масите и те като някакви църковни кандила придават на полутъмното задимено кръчме нещо мистично и задушевено. Точно в една такава вечер Жоро пръв започва своята история, която всъщност знае от мен…
Темз и Христо също прочетоха „Рязко“ и споделиха мнение за книгата.
