fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Шонда Раймс вдъхва смелост на интровертите с „Годината, в която казвах ДА“

8 мин.

Иде ли ви понякога да изкрещите в нечие лице: „Това не е зоната ми на комфорт, по дяволите! Това е характерът ми“? Ако отговорът ви е положителен, да знаете, че намерих една книга, която страшно ще ви хареса. Без задължително да ви уверява, че сте прави.

„Годината, в която казвах ДА“ (изд. „Прозорец“) с подзаглавие „Как да преодолеем собствените си граници“ може и да звучи като поредния селф хелп, който няма да прочетете, но името на авторката разказва друга история. Кратката версия за по-нетърпеливите от вас: Шонда Раймс е много голяма работа. По-дългата за любознателните: тя е създателка и сценаристка на свърхпопулярните сериали „Анатомията на Грей“, „Скандал“, „Частна практика“ и „Как да ни се размине за убийство“. Основателка е на продуцентската компания „Шондаленд“ и е носителка на куп престижни награди за работата си. Особено уважавана е като една от най-успешните и влиятелни жени в индустрията. ЛГБТ общността пък я боготовори заради застъпничеството ѝ за многообразието сред героите, които гледаме на екрана, много преди то да се превърне в мода, че и стандарт.

На този фен звучи меко казано странно, че Шонда е дълбок интроверт, който се ужасява да бъде център на внимание и бяга панически от всякакви предизвикателства. Спечели ме още с парадоксалното си признание, че:

Когато за първи път се сдобих с рекламен агент, казах както на него, така и на екипа му, че главната причина да имам рекламен агент се свежда до факта, че не желая да се появявам на публични места. Всички мислеха, че се шегувам. Не се шегувам.

Вече знам какво си мислите. „Шонда Раймс е известна и богата, следователно няма реални проблеми. Как смее да се оплаква от съвършения си живот, при положение че хиляди хора биха убили да са на нейно място?“ До някаква степен мога да разбера защо го вярвате, но ако наистина държите да подходите с нагласа тип „Тя ли е седнала да ме поучава?!“, по-добре изобщо не посягайте към книгата. Искреността и вдъхновяващите откровения на авторката ѝ просто ще прелетят над главата ви и ще пропуснете шанса си да извлечето ценното от срещата.

През 2014 г. Шонда Раймс действително има куп постижения, с които да се гордее. Тя се носи стремглаво по релсите на чуждите животи, които е създала, напълно посветена на призванието си да бъде писателка. Докато в един момент по-голямата ѝ сестра не подхвърля небрежно репликата: „Ти никога не казваш да“ и умелата разказвачка на истории не осъзнава, че напълно е загърбила своята собствена.

Нямах никакво обяснение за нещастието си. За първи път разказвачката не разполагаше с история, която да разкаже. Нямам никаква представа защо съм нещастна, нито можех да изтъкна каквато и да било причина. Просто знаех, че е така.
Ако съществува някаква иска, която ни прави  живи и уникални… моята беше изчезнала. Беше открадната като картините върху стената на мозъка ми. Бях загубила блещукащото пламъче, което трябваше да ме осветява отвътре, да ме кара да грея, да ме топли непрекъснато. Моята свещ беше изгасена. Захранването ми беше изключено. Бях уморена. Бях уплашена. Смалена. Смълчана.
Животът на всеки от моите герои беше придобил огромна известност. […] В същото време моят живот беше до такава степен безцветен, че беше станал незабележим за мен.

След като минава през фазите на отричането и депресията, за да стигне до приемането, Шонда сключва със себе си договор, който я смразява до дъното на душата ѝ:

„Да“ на всичи страшни неща.
„Да“ на всичко, което ме изкарва от зоната ми на комфорт.
„Да“ на всичко, което ми се струва налудничаво.
„Да“ на всичко, което ми се струва неестествено.
„Да“ на всичко, което ми се струва глупаво.
„Да“ на всичко.

Не бързайте да сравнявате експеримента ѝ с онази комедия с Джим Кери. Шонда не казва „да“ само на конкретни покани, като например да изнесе лекция пред завършващия випуск на колежа „Дартмут“ или да гостува на шоуто на Джими Кимъл. Ако историята ѝ се изчерпваше дотам, едва ли щеше да ме впечатли толкова. Всъщност най-големите и важни промени в живота ѝ настъпват тогава, когато се съгласява да каже така необходимото „не“ на себе си и другите или се отказва от вредните „да“, които я теглят към „килера“.

За мен магнетизма на „Годината, в която казвах ДА“ произтича от начина, по който Шонда говори на читателя. Тя е невероятно успял човек и безспорен работохолик, който се отнася със самочувствие към таланта си. Същевременно е толкова приземена, непосредствена и забавна, опре ли до личните ѝ преживявания. Няма преграда, която да ти попречи да я изслушаш, да се смееш, страхуваш и осмеляваш заедно с нея, и да ѝ повярваш, когато ти заяви:

С отговора „да“ вие давате разрешение на себе си да преместите фокуса по отношение на основната си цел от това, което смятате за правилно, към това, което ви кара да се чувствате добре.

Шонда Раймс (снимка: Goodreads)

Шонда Раймс далеч не говори само за интровертната си природа, макар тя да се отразява значително на всяка друга тема, която засяга. Сценаристката разказва за проблемите си с килограмите, за майчинството и отказа си да пренебрегва кариерата си заради него, за токсичните приятелства, маскирани като подкрепа, за неспособността на успелите жени да приемат комплименти и да бъдат непукисти, за нежеланието да се омъжва, за неприязънта си към хората, съумели да се измъкнат от блатото, продиктувана от собственото ѝ нещастие, за срама от себе си…

„Годината, в която казвах ДА“ е страхотна книга, която ще даде толкова много на читателите, сблъскали се със страховете и препятствията на Шонда. Почти се уплаших каква голяма част от себе си откривам във всичко, което тя споделя. Ако и вие усещате тази връзка, отправям ви гореща препоръка. Имайте предвид обаче, че това е по-скоро биография на чувствата, отколкото на живота ѝ. В отделни глави Шонда разказва повече за детството, семейството и професионалния си път, но заглавието не лъже какъв е основният фокус на историята ѝ. В случай че търсите по-стандартен неин мемоар с подробно описание на кариерата ѝ, може да останете неудовлетворени.

Като единствен повод за раздразнение виждам склонността ѝ да бърбори. Да, прави го по доста чаровен, хумористичен и самоироничен начин, но не бих се изненадала, ако в някакъв момент постоянното натъртване на едно и също ви изнерви и започнете да ѝ се молите наум най-сетне да стигне до важното. Простено да ѝ е след всичко казано дотук. Повече ме озадачиха няколко леко изкривени транскрипции на известни имена, както и че сериалите на Шонда постоянно бяха наричани „филми“. Възможно е да съм невежа и в телевизионната индустрия това да не е грешка, но чисто като редови читател ми се набиваше на очи.

Иска ми се да завърша с един от любимите ми цитати в книгата. Самата Шонда изпраща читателя с тези окуражаващи думи, които затвърждават финално стойността на историята ѝ:

Прекарваме живота си, следвайки един и същи път, едни и същи правила.
Мислим си, че щастието се състои в спазването на едни и същи списъци от правила.
В това да сме като всички останали.
И грешим.
Не съществуват никакви списъци от правила.
Съществува едно-единствено правило.
Правилото е следното: не съществуват никакви правила.
Щастието произтича от това да живееш така, както смяташ за нужно, така, както искаш да живееш. Така, както ти диктува вътрешният ти глас. Щастието произтича от това да бъде такъв, какъвто си, а не такъв, какъвто се предполага, че трябва да бъдеш.
[…] Не се извинявайте. Не давайте обяснения. Никога не бива да се упреквате, че не сте такива, каквито се предполага, че трябва да бъдете.
Ако смятате за нужно да се извинявате или да давате обяснения за това, което сте, бъдете сигурни, че историята, която ви разказва гласът в главата ви, е погрешна. Изтрийте я. И я напишете отново.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!