fb
Интервюта

Силвия Чолева: Бъдещето е на поезията, човек има нужда от нея

15 мин.
Silvia Choleva

Силвия Чолева е познато име в средите на литературната критика, журналистика, поезия.Често може да я срещнете при представянето на нова книга в ролята на модератор. Отговорен редактор е на редакция „Култура“ на програма „Христо Ботев“ на БНР и водеща на предаването „Артефир“ в същата; автор на ежемесечните обзори на нови книги в списанията „Хайфлайтс“ и „Его“, главен редактор на сп. „алтера“ (до март 2009, когато списанието е закрито). От края на 90-те до закриването му през 2003 г. Силвия Чолева съосновава и води заедно с Иван Теофилов сп. „Сезон“. Преподавала е курс „Писане на есе“ в НБУ. Силвия Чолева е и сценарист на „Майка ми“, късометражен филм на режисьорката Светла Цоцоркова (2005).

Известна е с безмилостния си вкус и директност. В последната една година все по-често я свързвам с издателството за поезия „ДА“. Отдавна търся повод да направим сериозен разговор с нея, като личност, която години наред следи културното и литературното ни пространство и е признат авторитет. В Седмицата на поезията разговарям с нея в ролята й на издател.

 

ИздаIzdatelstvo za poezia "DA"телство за поезия „Да” все по-често се чува и бавно се превръща в играч на „пазара на поезията”. Какви подбуди стоят зад създаването му? От колко време го замисляте? И защо сега, а не преди години? По-добри ли са условията?

Създаването на издателство със сигурност е важен обмислен акт, но при нас се получи малко внезапно, без да сме планирали. При един разговор с Калоян Игнатовски за поезията – колко малко се чете, колко малко от нея стига до хората, как по принцип издателите избягват да публикуват стихосбирки, защото са непечеливши и колко въобще в днешния свят поезията е загубила своето място след литературните жанрове не сама по себе си, а поради затихващия интерес. Такива неща си говорихме на чаша вино във „Вкусното кебапче” един следобед… И почти едновременно всеки от нас сподели, че си е мислил за издателство само за поезия, нещо малко, но качествено, почти на инат на всичко казано… Така че нито го замисляхме, нито го планирахме, а стана спонтанно. Поканихме Иглика Василева като уважаван преводач и човек с издателски опит и ето, както на смях се изрази Митко Новков за нас – Белчо и Сивушка на нивата на поезията. Вече имахме и Боне Крайненеца. Естествено беше да поканя за художник Надежда Олег Ляхова, с която съм работила по моите книги, с която правихме заедно списание „алтера”, което и до този момент не е надминато като оформление, а смея да кажа и като съдържание. Кръстихме го на името на стихосбирката на Иван Теофилов. За да кажем „ДА” на поезията! След като мина първата година на регистрация (никой от нас тримата не е особено добър в администрирането), на кандидатстване, на откази, на разочарования, но и на малки победи, на одобрени проекти, се замислих защо не направих по-рано това издателство. И отговорът беше – жалко, че не го направих. Щяхме да сме издали ехее… Подсъзнателно обаче (сега си мисля) съм се уповавала и на това, че ето на, съществуваше издателство „Стигмати” на Малина Томова и там можеха да се появяват най-общо казано „непечеливши” книги… Условията съвсем не са по-добри днес от преди. Просто ако човек иска да прави нещо, смята, че е важно и има принос, носи духовна (ох, как се е изпразнила от съдържание тази дума!) стойност, ако е здрав и има сили и нерви да преодолява, нещата се получават. Нищо, че печалба няма, а често се налага преводачите ни – най-горещо им се извинявам – да си чакат хонорара, нещо, което те не заслужават, тъй като поезията е най-трудното нещо за превод. Често даваме пари от джоба си, за да можем да покрием разходите. Българските автори не получават хонорар, а книги, за което също съжалявам. Но сме сигурни, че бавно и полека нещата ни се получават, че набираме авторитет, че сме разпознаваеми на пазара и най-важното – че усилията си заслужават. Заради поезията.

Има ли необходимост от издателство само за поезия? С какво новото издателство би накарало хората да четат повече поезия?

Не съм сигурна, че бих посъветвала някого да направи издателство само за поезия, но искам да покажа, че тя е важна за човека. Крайните жестове – като нашето издателство – идват да покажат, че нещо става, че повече така не може, някакъв „спасителен” пояс трябва… Е, не знам дали хората ще започнат заради нас да четат повече поезия, но се надявам да разширяваме полека-лека кръга… Търсим и формите за това, защото издаването е само началото. Но толкова много работа има преди това, че като излезе книгата, вече сме почти гроги… Та – работим по въпроса.

Когато се решихте да направите почти бутиково издателство, мислихте ли до какви читатели искате да достигате и как?

Ако човек тръгне така – да мисли ще се купуват ли книгите, как да имаме повече читатели, няма да прави издателство само за поезия, а примерно за криминални романи. Естествено, радваме се на всеки новоприсъединил се към клуба на четящите поезия, но не страдаме от илюзии, че ще придобием кой знае колко много нови читатели. Поезията все пак не е за широкия кръг. Тя изисква други сетива, култура…

Какво би накарало един поет да издаде стихосбирката си при вас, а не при издателство с утвърдено име?

Не знам. Ако е любител на крайните самоубийствени жестове като нас. Вярно, че предлагаме безкомпромисна редакция и чудесно оформление, но и други такива издателства има… Всъщност питайте тях, авторите…

Как се съчетава поезията с бизнеса, хуманитарната и бизнес логиката?

Не се съчетава. Ако мислим логично, практическата полза (както мисли бизнесът) не е кой знае каква. За тези, които гледат отстрани. Според нас практическата полза е голяма, само че в перспектива. Тоест става много бавно, гледано от рамките на човешкото време. Така де, работим за вечността. Пък и каква култура бихме били без преводна поезия, без собствената си поезия най-вече, без поезия изобщо… какви хора бихме били… Бизнесът има други закони. Затова и нямаме печалба. Печалбата ни е друга по-точно, не в пари.

Струва ми се, че най-подходящо е да свържем двете логики: бизнес и хуманитарната и да се случи нещо трето, представител на която се явява издаването и разпространението на поезията. Промяна на статута на поезията, на поетичната книга. Как виждате Вие нещата?

На мен ми се струва, че ще се получи някакво особено животно… Както и да го въртим, от поезия пари не се изкарват. Промяна на статута на поезията може да стане през обществото. То да има нужда от поезията и от поетите. А нашето мисли само са пари. Поезията е за него някаква излишна работа, за хора не съвсем в ред, а също общата представа за поезия за съжаление е на ниво естрада. Тъй че не съм голям оптимист. Но все пък съм някакъв, щом три години се занимавам чрез издателството да провокирам обществото поне да си задава въпроса – що им е на тези да издават само поезия? После ще дойдат и отговорите. Ако доживея.

В интервю за в. „Капитал” казвате: „У нас всеки се смята за гениален, а ние искаме издателство не за поезия, а за добра поезия“. Като дългогодишен критик и журналист, и поет, какъв е критерият за „добра”, „качествена” поезия? Постоянен ли е или се изменя и от какво зависи това?

Критериите се основават на ценностите. В хаоса в момента някак лесно наизскknigi na "DA"ачаха посредственостите, те бързо се пригаждат. И някак се оказа, че тъкмо те станаха критерий за „добро” писане. Обаче се лъжат. Постепенно става ясно кой кой е и какво може. Разбира се има и моди. Но модата минава. Гледаме да не се влияем от нея. Имаше поети, за които се говореше постоянно до преди десетина години, пък и повече, а днес някои даже не ги помним. Литературата, изкуството въобще има качеството да се самоизчиства от излишното, от слабото. Тук е мястото да повторя пак – има хора, които смятат за добра поезия естрадата. Тяхна си работа. Ние имаме по-високи изисквания.

Какъв критерий приложихте при селектирането на първите издадени от „Да” български поети?

Критерият е един – качество. Никакъв друг. Това възприех като принцип от работата си с Иван Теофилов в сп. „Сезон”. У нас, понеже всички се познават, някак става неудобно да отказваш. Но съм отказвала. Не казвам, че съм непогрешима и единствено права, но имам изисквания, от които няма да отстъпя, дори да ми се сърдят, дори спрямо приятели. Така се създава ниво. А не на принципа наши-ваши, който тук най-често работи. Ако и читателите са припознали като любими авторите ни – това ми е наградата. Пак казвам – взискателните читатели. Може да са малко, но ги има.

Как се формира вкус за качествена поезия, особено в ситуация на „конкуренция” с множеството фейсбук стихоплетстване?

Кой му обръща внимание? Фейсбук е странна работа – всеки гледа да се покаже – един със снимка, друг със стихотворение и т.н. Интернет сайтовете за поезия също са място най-вече за „изява” на авторите, нещо като изпускане на парата. Може и да има тук-там нещо добро, но като цяло това място – мрежата – предполага други неща. Една книга вече е друго нещо. Там освен автора, отговорност, така да се каже, са поели и редакторът, и издателството, всички, свързани с книгата… Колкото до формирането на вкус – все пак не от мрежата. Не всичко е в интернет, бе, хора! Новите поколения разчитат прекалено много на него. А той е само средство. Може би във фб ставаш бързо популярен, но вкусът не предполага като първо качество популярността. Тя може да дойде после, по-късно, даже и да не дойде… Ето например, колко души знаят именатa на поети като Кирил Василев или Златозар Петров? От това тяхната поезия не става по-слаба. Напротив, те са едни от най-добрите! Та нека „да дойдат” библиотеките, като става дума за формиране на вкус. Да се чете повече, отколкото се пише. И да се чете с ум, с подбор.

Влияете ли се от конкурсите за поезия? Може ли да се открие връзка между тях и издателство само за поезия?

Конкурсите у нас клонят към 90% конюнктурност. Затова не се влияем от тях. Да се открие добър поет в гмежта от средни автори не е чак толкова трудно. Пък и нали има „Литературен вестник”? Там публикуват почти всички млади поети. Може да се види кой какво пише.

Благодарение на издаването Ви на полската поетеса Ева Липска („Скъпа госпожо Шуберт…”) се срещнах и с нея, и с поезията й, както и с илюстратора Себастиан Кудас. Въпросът ми тук е за начина, по който подбирате кои чужди поети да представите на българската публика?

Tomaj ShalamunЕва Липска е световна поетеса, високо качество! И е обичана от ценителите у нас. Благодарна съм на Вера Деянова за превода. Сега ще издадем още един световен полски поет – Адам Загаевски, преведен от Силвия Борисова. Преводите на хърватина Иван Херцег, словенците Алеш Дебеляк и Томаж Шаламун например, са дело на Людмила Миндова, турчинът Енис Батур преведе Хюсеин Мевсим, а Боряна Кацарска току-що приключи с поезията на Херман де Конинк от нидерландски… Работим с преводачите. Ние също следим различни автори. Харесваме някой и решаваме да го издадем, ако естествено има подходящ преводач. Това е много важно! Така избираме. За съжаление зависим от финансиращи организации в съответните страни, а субсидиите са много малки и по правило са предназначени за преводачите. Много е трудно от тази гледна точка. Имаме готова прекрасна книга на английската поетеса Линда Франс в качествен превод на Надежда Радулова, за която все не намираме финансиране вече три години… За българските автори нещата се улесниха, защото освен в Министерството на културата, както беше досега, вече можем да кандидатстваме и в Националния център за книгата в НДК.

Как бихте убедили един млад (и не само) човек, който ви носи ръкопис, че има да работи още, за да стане поет?

Конкретно, стих по стих. И пак не мога да кажа, че ще стане поет. Може да стане книга, но поет… Това друг решава…

Уникалното за издадените поетични книги от вас е речникът в края, съставен от отговори на поетите по няколко въпроси. Как ви хрумна, на кого от вас тримата основатели и какво влагате в този избор?

Речникът го предложи преводачката Анюта Качева, когато правихме първата си книга „Таралежово слънце” на Ларш Собю Кристенсен в неин превод. Тогава се чудихме как да покажем повече от характера и мисленето на автора без да правим интервюта и тя предложи това страхотно решение. Идеята ни хареса и ето. Интервю (ако има такова) слагаме при положение, че авторът не е между живите, както стана за голямо съжаление с Томаж Шаламун, който много искаше да дойде тук за представянето.

Концепцията за развитие на издателство за поезия „Да” по-нататък?

Качествени автори, добра поезия, хубави книги. Както виждате, издаваме автори от по-малки езици, но добри автори. Отворени сме за поети от целия свят, стига да има качествени преводачи от съответния език. Това е критерият. Сега се надявам да ни одобрят за един румънски поет и за един норвежки. Предстои издаването на фламандски, сръбски, полски автор…

Има ли добри чужди практики в издаването и разпространението на поезия, от които да черпите опит?

Доколкото съм запозната, навсякъде поезия се издава трудно, със субсидиране. Нещата са сходни. Е, има държави като Полша, в които се купува повече поезия, но там има традиция в отношението към литературата въобще…

Планирате ли да преодолеете вътрешните граници в износа на поезия: София и другите градове? Как би могло да се случи това? Как ще достигнете читатели извън големите градове?

Принципът ни е да продаваме (силна дума!) в малки книжарници, а не в големите вериги, където поезията се губи в многотията. Опитваме с книжарница „Приятели” в Стара Загора и „Параграф 22”във Варна. В Пловдив дори нямаме разпространение, защото няма малка книжарница! Много е трудно. Надявах се да купуват по интернет чрез софийската „Български книжици”, но засега няма желаещи. Предполагам, че бавно-бавно и това ще стане. Освен с тях, в София работим и с „Нисим” и „Бук”. Това е положението.

Мислили ли сте интересни и разкрепостяващи практики за представяне на нови книги?

Искам да правя четения – в София първо, а после и в други градове, но това изисква време, ресурс. Та ние сме трима за всичко! Дори нямаме собствени коли. Но не се отчайваме. Не се даваме! Бъдещето е на поезията, вярвам в това, както и да изглежда отстрани. Човекът има нужда от поезия.

 

Прочетете и другите интервюта от Седмица на поезията тук.

[ + ]