Преди години имах щастието да посетя Истанбул и да усетя неповторимата атмосфера на този древен град. И до днес, когато чета Елиф Шафак, спомените ми все ме връщат там по някакъв начин. Авторката ми е любима още по ред други причини. Ето защо гледам да не пропускам неин роман.
„Трите дъщери на Ева“ (изд. „Егмонт“) излезе съвсем наскоро на българския пазар (при това с чудесно оформление и твърди корици) и нямаше как да не я прочета веднага, защото сега, като че ли повече от всякога, имаме нужда да чуваме гласа на Шафак не само като писател, но и като политически коментатор…
Още в първите десетина страници турската писателка описва така безпощадно столицата Истанбул и порядките на социалния живот там, че читателят веднага си дава сметка защо мнозона хич не обичат Шафак и романите й. Нейните истини за обществото и психологията в Турция направо прогарят душата със своята болезнена откровеност:
Жената не трябваше да гледа право в очите, а само навътре, към себе си, сякаш се взира в далечни спомени. Когато и където се налагаше, трябваше да свежда глава, за да създава недвосмислено впечатление за скромност. Това не беше никак лесно сред опасностите на градския живот, да не говорим за нежеланото мъжко внимание и сексуални подмятания. Женската бдителност беше задължителна навсякъде и по всяко време.
Главната героиня в най-новата й творба е Пери – млада туркиня, израснала в сложни семейни отношения с двама по-големи братя, крайно религиозна майка и доста по-свободомислещ баща. Самата тя не може да се определи и остава раздвоена дали да вярва в Бог, или не, но редовно вписва свои мисли в господодневника, подарен от баща й.
Шафак решава да се спре на така познатия похват със сюжет, прескачащ между миналото и настоящето, за да ни разкаже през какви емоционални борби преминава Пери – като започнем от детството й, минем през студентските й години в Оксфорд и се върнем до днешен Истанбул и една официална вечеря, на която е принудена да присъства като добра турска съпруга.
В миналото Пери беше ходила на безброй вечери, на които консервативните мюсюлмани най-спокойно общуваха с либералните невъздържатели и любезно вдигаха наздравици с чаша вода. Религията в тази част на света беше колаж. Ако си пийвал през цялата година, но имаш угризения, разкайваш се в нощта на Кадр, когато греховете на човек се опрощават изцяло, ако искрено се покае за тях. Мнозина постеха по време на Рамазан – хем да възобновят вярата си, хем да отслабнат. Светите хора се сливаха с безбожниците.
Еднакво интересно ми бе да чета случващото се и в двата периода. Шафак през цялото време пише всепоглъщащо и увлекателно, засягайки както големи теми, сред които религията, Бог и политиката, така и онези по-дълбоките и лични за идентичността, правото на избор и вяра, любовта и приятелството.
И като казах приятелство, името на романа включва и останалите две момичета в сюжета – иранката Ширин и египто-американката Мона, с които Пери се сприятелява и заживява в университета. Те са Трите дъщери на Ева, три крайно различни момичета: Ширин Грешната, Мона Набожната и Пери Раздвоената.
Макар да обръща достойно внимание на всяка една от тях и отношенията помежду им, все пак Шафак до края оставя Пери в основата на сюжета. Шафак ни показва израстването й като дъщерята, която се стреми да не разочарова родителите си и се старае да бъде добра майка и съпруга, но най-вече като една жена, която има нужда да се чувства свободна и обичана, без страхове, и която не се бои да казва истината, колкото и да боли от нея.
Друг много силен, достоен и запомнящ се персонаж, който няма как да не бъде споменат, е професор Азър, в чийто образ Шафак признава, че е скрила малка част от себе си.
„Трите дъщери на Ева“ е изключително дълбок и проникновен роман, напълно във философския стил на Шафак. Да кажа, че много ми допадна, не би било достатъчно. Да кажа, че пак бих го прочела, би било истина. На пръв поглед може би изглежда сякаш писателката е била твърде крайна в осъждането си на добре познатите ни догми или пък говорейки за религиозния фанатизъм и незаглъхващия вик на феминизма. Ала истината е, че през цялото време историята й носи еднo-единственo послание – това, което ще обедини всички хора, без значение от пол, раса и религия, защото…
Лицата в огледалата не са нашите лица. А само отражения. Можем да открием истинското си аз само в лицата на другите.
Прочетете интервюто ни със самата Елиф Шафак тук.
Вижте също и ревютата ни за „Любов“ тук и тук, за „Копелето на Истанбул“ , за „Черно мляко“ тук и тук, за „Майстора на куполи“ и за „Речник на погледите“. Не пропускайте да разгледате и специалния книжен пътеводител на „Аз чета“ за „Светецът на неизбежната лудост“!
