fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

“Възвишение” – романът “Ила, че ми трябаш!”

5 мин.
Vuzvishenie

VuzvishenieДопуснах голямата грешка да оставя този роман на рафта твърде дълго време, въпреки ясното съзнание, че ще бъде разтърсващо добър. В един момент, когато отвсякъде започнах да чувам, че или това е последната закупена от някого книга, или че я чете в момента, вече сериозно започнах да се замислям.

Почувствах се странно гузна, че аз още не съм разлистила “Възвишение” (изд. „Жанет-45“). Внезапно изпитах още по-странното чувство, че тази книга сама започва да ми шепти, припряно да ми прошепва в ухото, че вече наистина е време да я прочета. И този шепот беше така нетърпелив, колкото нетърпеливи са дърветата на пролет да се разлистят в пълния си блясък, обагрени в ярки цветове. Така дойде моментът, в който си казах на свой ред “Ила, че ми трябаш!” и започнах да чета с огромен интерес. Още след първата прочетена страница, продължих да чета “Възвишение” с “ненащърбаема енергия”, останала без “сулук” (въздух) и покорена изцяло от историята за една българска “ревулуция”.

Накратко, връщаме се в епохата на Българското възраждане, в миналото на Бай Гичо от Котел и неговия „другарин“ Асенчо от Жеруна – двама бунтовници и революционери. Единият чете „Рибният буквар“ на Петър Берон, другият цитира „Горски пътник“ на Раковски. Какво ги свързва с Димитър Общи и Васил Левски, с какви приключения се сблъскват, какви са техните съмнения и слабости и дали успяват да се „возвисят“ – това са все въпроси, за които ви уверявам, че няма да съжалявате, ако отделите време да потърсите отговорите им във „Възвишение“.

Безспорен факт е, че Милен Русков е вложил огромно търпение и старание да разкаже и развие тази история по възможно най-правдоподобен начин. За тази своя цел той често използва език, който следва особеностите на българската възрожденска литература, т.е. правописът е доста по-различен от настоящия приет такъв. Ако думички като “снегонатрупък”, “пезевенци”, “снегоринеж”, “ошмули”, “изпедепца” и “снегосипеж” не ви допадат, може би трябва да се замислите дали да положите усилието да прочетете тази книга. Ако псуването също не ви допада, по-добре не я започвайте. Ако търсите обаче нещо нетрадиционно, овкусено с добре премерена ирония, изключително качествен хумор и стабилна поучителност; ако търсите едно обективно отразяване на нашата народопсихология от онова време и сте готови да поемете едно по-различно предизвикателство, тогава този роман ще ви изненада повече от приятно.

Когато за пръв път се сблъсках с подобен начин на изразяване в “Трънски разкази” от Петър Делчев осъзнах, че такива Милен Русковтекстове наистина се четат малко по-трудно и ангажиращо, но пък за сметка на това оставят доста по-траен спомен в сърцето. Изводът е, че усилието да създадеш такъв текст се оказва в крайна сметка ползотворно, поне според мен. През дните, докато четях “Възвишение”, се усещах, че на моменти мисля на езика на Бай Гичо, представяйки си как всяко нещо би звучало през неговата уста (и съм убедена, че не съм единствената, на която това се е случило).

Романът “Възвишение” ми напомни по някакъв начин и за “Сестри Палавееви в бурята на историята” от Алек Попов, като основната причина за това е, че и двамата автори са се опитали да създадат една различна творба, да избягат от статуквото на съвременната българска проза. Има обаче една съществена разлика мезду тези два романа – във “Възвишение” героите са само мъже, което далеч не прави сюжета по-малко увлекателен.

В допълнение бих искала да споделя, че в книгата определено има много ключови реплики, които правят впечатление и са общовалидни и за днешния живот. Например:

“Тоз пък Асенчо! Какво толкоз? Прости хора много! С лопата да ги ринеш, дето ся вика. Макар че лопатата малка ще дойде… А че и ти си бил прост – голяма работа! Един си от милионите, от целокупното човечество. Туй е грамадна сила. Недей ся стряска!”

“Какви ли не неща, брате, проговорват в главата ти. Глава человеку е боклучарник, какъвто втори няма. Но някой ще рече- там сред свинете и бисери ся намират! Да, и аз в туй вярвам. Трудно е само да се разбере кое кое е.”

“А време си минава, не ся ебава. Време не спира.”

А ето и един пример за неповторимия, цветущ език:

„По улиците джан-джун жив чиляк няма, но под дървената стряха насреща ми ся е скрила една сива-шарена котка, коя ма гледа с премрежени очи, очи й ся затварят, спи й ся сигур. Какво ма гледаш, да ти иба майката и на тебе? Но пък и тя какво ли си мисли, като ма гледа? „Ти пък кой си, откъде ся зе?“, сигур тъй си дума. Какво ли е да си котка? А? Не знайш. Какво ли знайш ти ами… Джан-джун ни знайш…“

Като заключение мога да кажа, че за мен романът беше удовлетворяващ, обемът от 400 страници не ми дойде в повече, нито колоритната реч, изчетох си книгата с наслада. А финалът определено беше непредвидим, много силен и ме изненада с дълбочината си. Милен Русков пише възхитително, убедително и автентично. Всичко това прави „Възвишение“ необикновен, впечатляващ, „любороден“ роман, който се помни дълго време. Или казано по Русковия начин:

“Абе, като текне, тече.”

 Още едно ревю за книгата можете да прочетете тук, както и в Книголандия.

[ + ]