Advertorial
Ние сме седмите синове на седми синове и имаме дарбата да виждаме неща, които другите не могат да виждат. Но тази дарба понякога е проклятие. Ако се страхуваме, ще допуснем неща, които се хранят с този страх. Страхът прави нещата по-лоши за нас. Разковничето е да се съсредоточиш върху това, което виждаш, и да спреш да мислиш за себе си. Всеки път се получава.
Това е един от първите съвети, които Прогонващия духове на Графството, Джон Грегъри, дава на новия си чирак Томас Уорд в първата книга от поредицата „Хрониките Уордстоун“ – „Чиракът на Прогонващия духове“. И началото на пътя, за който Том вече знае, че е предопределен, но няма представа колко далеч в борбата срещу мрака ще го отведе.
В свят, изпълнен със зловещи създания – някои безобидни или пакостливи, други опасни и дори откровено зли, ролята на Прогонващ духове е да обуздава свръхестествените заплахи и да предпазва хората от злото. Достойна, но и самотна работа, заради която хората го отбягват и обикновено не желаят да си имат работа с него, ако не е наложително. Тринайсетгодишният Том е наясно какво го очаква, тъй като, подобно на майка си, от малък вижда и чува неща, неподозирани за околните.
Поредицата „Хрониките Уордстоун“ съдържа 14 романа и едно придружаващо издание, от които издателство „Intense“ доведе първите три до българските читатели: „Чиракът на Прогонващия духове“, „Проклятието над Прогонващия духове“ и „Тайната на Прогонващия духове“. През 2014 г. излиза екранизацията „Седмият син“, базирана на елементи от първата и втората книга. За съжаление обаче, филмът не просто не е на нивото на книгите, но сякаш сценаристите са си поставили за цел да обърнат наопаки всичко, което може, и да изпълнят остатъка с толкова клишета, че напълно да убият автентичната атмосфера на романите.
Тринайсетгодишният Том Уорд във филма се превръща в двайсетинагодишен мъж, изигран от Бен Барнс, противната вещица Майка Молкин от първата книга на екрана се разхожда с осанката и лицето на великолепната Джулиан Мур, а Джеф Бриджис… е, той би бил перфектен за ролята на Джон Грегъри, Прогонващия духове, ако само го бяха оставили да изиграе мрачния, обгърнат в мистерия, но добродушен наставник на Том от романите вместо нелепо комичната, алкохолизирана версия от филма. В добавка, единственият богърт е подобно на трол чудовище, с което „не се биеш, а бягаш“. Том е Избраният, който някак си ще спаси света само след седмица обучение вместо след години изучаване на занаята на Прогонващия духове, отношенията му с младата вещица Алис от самото начало поемат към романс, а подчинените на Молкин създания, измислени за филма, изглеждат вдъхновени от различни митологии, но със сигурност нямат връзка с британския фолклор, който служи за главно вдъхновение на Джоузеф Дилейни.
Без значение дали тепърва бихте посегнали към книгите, или вече сте им почитатели, наистина няма да изгубите нищо освен няколко часа от живота си, ако пропуснете точно тази екранизация. Романите обаче са отлично четиво за любителите на фентъзи с лекия си, динамичен стил и приятно мрачната, на моменти направо страшна атмосфера.
Характерният почерк на Дилейни е лесно разпознаваем и в другия му издаден на български роман – „Арена 13″. Тук историята се развива в неизвестно колко далечното бъдеще, в Мидгард, „земята на един сразен и победен народ“, намираща се под контрола на зловещо създание, известно като Таласъма. В град на име Гиндийн основно забавление и източник на работа за множество хора са гладиаторските арени, на които се бият същества, наречени лакси. Сътворени в друго време, векове по-рано и преди войните, довели до сегашното състояние на света, лаксите са създания от плът и кръв, надарени със сетива и разум, но не и интелект в пълния смисъл на думата. В умовете им се залагат програми, които ги превръщат в бойни машини. Единствено на последната, Арена 13, лаксите се бият редом с хора и макар че не това е целта на битките, арената е познала кръвта на не един загинал боец.
„Арена 13″ не изневерява на страстта на автора към фентъзи жанра, но в историята се преплитат множество научнофантастични елементи, като например произхода на лаксите от първите военни роботи в далечното минало, в неочаквана, но особено приятна синергия.
Джоузеф Дилейни е 73-годишен британец, родом от Престън, Ланкашър, който, както сам споделя на сайта си, обича да се разхожда, да чете и пише (и все още счита писането за свое хоби!), да пътува, да пийва бира на слънце и да гледа футбол. Освен това има зад гърба си 29 години преподавателска дейност и над 10 години откази от различни издателства първите му книги да бъдат публикувани. Което в крайна сметка води до предложение от редактора му да започне да пише за по-млада аудитория. Макар да се съгласява неохотно, още вторият му опит води до договор за трилогия. След като правата за нея са продадени в САЩ, Дилейни прекратява преподавателската си дейност, за да се отдаде изцяло на писането, и до днес книгите му са издадени в 25 държави.
Снимка на публикацията: Charlie Forgham Bailey