Световният ден на поезията тази година вече отмина – тихо, както си му е редът. Някой е пуснал стихотворение в Instagram. Друг е прочел на глас строфа в метрото. Трети е забравил датата. Но съвременната българска поезия няма нужда от повод – тя просто се случва. Четем я без дата. Без програма. Без защита.
И когато тя ни проговори, не питаме: „Днес ли е подходящият ден за това?“ Просто оставаме. Защото ни е нужна. Точно както са ни нужни сънят, паметта, дишането. И тишината между тях.
1. Тишината е част от текста. Не я подминавай.
Съвременната българска поезия не вика. Тя не скача на масата с рима в едната ръка и патос в другата. Тя седи до теб, както седи приятел в късна вечер – с чаша чай и тъга в очите, която не иска да те натъжи, а само да бъде споделена. Затова – чети бавно. Всяка пауза е дума. Всяка празнина – покана.
2. Не си длъжен да разбираш всичко.
Поезията не е инструкция. Тя не се чете, за да я „разбереш“. Чете се, за да я усетиш. Като вятър в косата или мирис на дъжд. Понякога само едно изречение остава – но точно то. И точно в теб. И това е напълно достатъчно.
3. Стихотворенията не са формули. Те са гласове.
Гласове на хора, които събират думи така, както други събират камъни – внимателно, с чувство за тежест и форма. Гласове, които не искат да са прави. Искат да бъдат чути. Дори шепнешком. Особено шепнешком.
4. Позволи си да се изгубиш.
Ако влезеш в стихотворение и не знаеш къде си, не бързай да излизаш. Постой. Послушай какво се чува. Поезията не е GPS, а пътека. Не води непременно до изход – но понякога води до теб самия.
5. Тук копнежът не се обяснява – той се трепва.
В съвременната българска поезия няма нужда от големи думи за големи чувства. Има нужда от тихи образи за дълбоки истини. Поглед през прозореца. Мирис на рано изгаснала свещ. Гласът на дете в съседната стая. Нежността се крие там, където не смеем да я назовем.
6. Поетите са смели. Понякога дори болезнено.
Те пишат за тяло, за травма, за провал, за неясен пол, за тиха лудост, за бащи и за липси. Това не е поезия, която глади. Това е поезия, която държи ръката ти, когато трепериш. И понякога трепери с теб.
7. Ти не си извън нея. Тя вече е в теб.
Съвременната поезия не идва с ключ и катинар. Тя е като стара песен, която си чул някъде, но не си запомнил кога. Когато я откриеш – си спомняш. За нещо, което не си знаел, че си забравил.
8. Не ти трябва диплома, за да я обичаш.
Поезията не е елитарна. Не е академична дисциплина, а човешка нужда. Да изразиш. Да уловиш. Да оцелееш. Има място за всеки читател – и за онзи, който чете по пет книги на седмица, и за онзи, който чете само когато вече не издържа.
9. Поезията иска време.
Не като новините. Не като социалните мрежи. Не като push-нотификациите. Поезията не се опитва да те завладее. Тя чака. Може да минат дни, докато една строфа ти проговори. Но когато го направи – ще е като спомен, който се връща без предупреждение.
10. Ако откриеш едно-единствено стихотворение, което говори на твоя език, си намерил дом.
И тогава не е важно как се казва авторът. Или каква е корицата. Или дали книгата има грамота. Важно е, че някой, някъде, е усетил нещо – и го е написал така, че да го почувстваш ти. И вече не си сам.
Ако не знаеш от къде да започнеш
Съвременната българска поезия не идва с инструкция. Понякога я намираме случайно – в цитат, в чужд профил, в няколко реда, които някой е подчертал с молив. А понякога просто ни се иска да поседнем в нейното присъствие, но не знаем откъде да влезем. Събрахме няколко книги, които носят този първи дъх на близост – онзи особено тих и необходим глас, който казва: можеш да си тук, сега, и да чувстваш колкото и както искаш.
Албена Тодорова – Да ти бъда тяло (изд. „Жанет 45“)
Книга като допир – телесна, уязвима, интимна. Албена Тодорова пише поезия, в която всяка дума е с температура. Това е поезия на нуждата от присъствие. И на изчезването.
Идеална за: четене в тъмното, когато няма кого да прегърнеш, но имаш какво да почувстваш.
Марин Бодаков – Галерията на сърцето (Изд. „Точица“)
Стихосбирка, събрала всички стихосбирки на поет, който не повишаваше глас, а въпреки това чуваше всички. Това е книга за невидимите жестове, за вниманието, което лекува, и за поезията като вид етичен избор.
Идеална за: тихи сутрини, в които тъгата не пречи, а просто напомня, че си жив.
Александър Христов – Не (Изд. „Scribens“)
Кратка, рязка, необясняваща се поезия. Александър Христов умее да казва много с почти нищо. В тази книга всяко стихотворение е отказ, но и възможност. Тя не настоява. Тя просто съществува.
Идеална за: читатели, които ценят тишината дори повече от думите.
Ина Иванова – Нещата, за които мълчим (изд. „Жанет 45“)
Стихосбирка, която шепне, без да прошепва излишно. Ина Иванова улавя онези кратки мигове на разбиране, в които мълчанието казва повече от цял роман.
Идеална за: моменти, в които усещаш, че нещо е назряло в теб, но не си сигурен как се нарича.
Яна Кременска – И сея тишина
Това не е тишина от онези възвишените – това е северозападна тишина. Тишина, която знае какво е болка в кръста, лоша прогноза и хубава ракия. Яна Кременска пише с хапка самоирония, с устойчива нежност и с език, който се дърпа, но после се настанява в теб.
Идеална за: моменти, в които не ти се философства, но и не искаш да се правиш, че всичко е наред. Поезия с характер, който се обича след втория прочит.
Съвременната българска поезия е съвсем жива. Просто не вика.
Ако си готов да слушаш – ще чуеш.
И може би ще останеш.
Прочетете и ревютата ни за „Да ти бъда тяло“ и „Не„.
Всички споменати книги, както и още много съвременна българска поезия можете да откриете в Ozone.bg.
