fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

БлоговеМнения

Бежанците продължават да умират. Как да преодолеем умората от новините?

13 Mins read

Смъртта на малкия Айлан Кюрди от Сирия предизвика обществено възмущение преди три години, когато снимката му се появи в световните медии. Но днес отново сме станали безчувствени. Как да насочим отново вниманието си към хората, рискуващи всичко за един по-добър живот? Това е въпросът, който задава Халед Хосейни в статия за The Guardian. Авторът на „Ловецът на хвърчила“, чиято последна книга „Молитва към морето“ е вдъхновена от трагедията на сирийското дете, споделя своите размисли за съдбата на бежанците и мигрантите.

Халед Хосейни (снимка: Goodreads)

Ние поставяме знаци върху гробовете на нашите близки заради тази най-древна човешка слабост: колкото и да се стремим към вечността, нашето съществуване преминава под безмилостната сянка на преходното. Всяко гробище е едно колективно усилие срещу унижението на забравата; всяка епитафия, изсечена върху камък, е упрек срещу смъртта, мълчалив вик на сърцето против тленността. „Тук някога е имало живот, който е означавал нещо. И ние го помним.“

В това свежо юнско утро в Катания, на източния сицилийски бряг, аз се намирам в едно малко гробище заедно с имама от близката джамия. В съседство, само на няколко метра встрани, има друго гробище – спретнат заграден участък земя с високи гранитни паметници и лехи с рози, където няколко семейства отдават почит на своите покойници. Но отсам оградата мъртвите лежат безименни. Гробовете са занемарени купчини пръст, покрити с жилава суха трева, засипани с довеяни от вятъра боклуци. Двамата с имама прескачаме деформирани от жегата бутилки от безалкохолни напитки, смачкани цигарени кутии, труп на гълъб.

Под този безпорядък лежат останките на бежанци и мигранти, загинали в Средиземно море напът за Европа. Много от телата, казва имамът, пристигат твърде обезобразени, за да им се снемат дори пръстови отпечатъци; техните имена и истории, техните някога мечтали души са погълнати завинаги от морето. Под краката ми спят вечен сън синове, бащи, майки, внуци, всеки един сведен до номер на парцела, код на общината и една буква за обозначаване на пола.

Тъй като било невъзможно да се определи религиозната им принадлежност, на погребенията присъствали само имамът и католическият свещеник, всеки повикан да прочете стихове от своето Свещено писание.

„Идват да търсят по-достоен живот – казва тихо имамът. – А ние дори не можем да им устроим достойно погребение.“

На излизане от гробището забелязвам нещо, положено върху един от гробовете. Навеждам се да погледна и изведнъж сякаш нож пронизнва тялото ми. Оказва се покрита с мръсотия керамична плочка с овална форма. От нея ме гледа усмихнато момченце с розови бузки; личицето му е самата невинност, със светла коса и ясни големи очи. Кой ли е поставил тази плочка, питам се. Дали момчето наистина е погребано тук – в парцел 2, гробно място 3900, или е под някоя от другите купчини пръст? Не мога да кажа. Но името върху плочката и червената памучна блузка извикват в съзнанието ми образ, събудил съвестта на милиони хора преди време – Айлан, тригодишното сирийско дете, изхвърлено от морето на турски плаж през септември 2015 г. Неговата смърт се превърна в разтърсващ символ не само на бруталността на войната в Сирия, а и на неизмеримото отчаяние, което продължава да подтиква цели семейства да прекосяват същите коварни води, които го погълнаха и изхвърлиха, вече мъртъв.

Аз имам две деца. Когато за пръв път видях снимката на безжизненото му телце, проснато по очи върху мократа ивица на плажа, напразно се мъчих да си представя мъката на бащата, загубил същия ден съпругата и другия си син. Как може човешко същество да преживее подобно нещо? Как се събужда на другата сутрин и на следващите сутрини и всеки път през съзнанието му преминава споменът на преживяното този ден?

Загиналото тригодишно сирийско дете Айлан Кюрди

Истината е, че след смъртта на Айлан Кюрди броят на пристигащите по море е намалял драстично. Пикът от 1 милион бе достигнат през 2016 г., но според Агенцията на ООН за бежанците през настоящата година едва около 47 000 души са успели да прекосят Средиземно море. Независимо от това общественият дебат по темата ескалира и се ожесточава в една все по-разделена Европа. Сред целия този шум споменът за трагичната участ на Айлан избледнява, а заедно с него – което е наистина тревожно – и колективното възмущение, обхванало света, след като снимката му се разпространи светкавично в интернет. На 29 юни – още докато ЕС съобщаваше за новата си сделка относно бежанците и мигрантите – край бреговете на Либия се преобърна поредната гумена лодка. Удавиха се над 100 души, сред които три бебета, по-малки от Айлан. За пореден път потресаващи снимки от тяхната нелепа смърт обиколиха света; едно от децата беше с панталонки на точки; друго – с малки маратонки; служители на либийската брегова охрана притискаха в ръцете си безжизнените им телца. Но този път реакцията на света беше доста по-приглушена.

Къде е възмущението? – би се запитал човек. Дали не претръпнахме пред загубата на човешки живот? Или може би причината е в цифрите? Може би една трагедия, взета сама за себе си, ни подтиква към действие, докато, парадоксално, в по-големи мащаби човешкото страдание се възприема като някаква абстракция.

Но след една разтърсваща седмица, прекарана в разговори с бежанци първо в Ливан и после в Сицилия, отново и отново ми минава мисълта: да можеше светът да чуе онова, което чух аз. Реалните човешки истории са най-добрата противоотрова срещу дехуманизацията на цифрите. Те възстановяват способността ни за емпатия. Всяка история ме свързва на някакво първично ниво с разказвача като човешко същество. Във всяка история виждам себе си и хората, за които бих жертвал живота си.

Например историята на Хадия, 31-годишната афганистанска майка. С нея се запознах в приемен център в Сицилия, където беше настанена преди месец с възрастната си майка и двете си момченца в очакване да получи убежище. Преследвана в Кабул за това, че държала смесен фитнес център за мъже и жени, Хадия била принудена да избяга в Турция, след като талибаните нахлули в дома й и пребили баща й до смърт. След два неуспешни опита да прекосят Средиземно море с надеждата да се съберат със семейството си в Швейцария четиримата най-после се озовали заедно с още 23 души на малка лодка, без храна и вода. Хадия дала почти всичките си спестявания на каналджиите, които на всичкото отгоре я предупредили, че шансовете им да оцелеят не са големи.

Когато ми описва осемте ужасни дни в открито море, очите й се насълзяват, а гласът й започва да трепери.

„Морето. Представете си колко съм била отчаяна“, казва тя. Разбирам я. Афганистан е държава без излаз на море. Подобно на повечето си сънародници, Хадия и семейството й не могат да плуват.

Докато я слушам, се питам каква ли степен на отчаяние би ме накарала да кача най-близките си хора на една черупка, за да прекосят безбрежното море, със съзнанието, че хиляди преди тях са загинали в опит да сторят същото. Поставям се на нейно място; представям си мрака на безлунните нощи, високите като стена вълни, водата, плющяща по кожата ми, молитвите на майка ми, ужаса, сковал децата ми – техният живот е в ръцете на трафиканти на хора, чийто бизнес се захранва от човешкото нещастие.

В Пачино – заспал градец сред овощни градини и ферми в сицилианската провинция Сиракуза – сядам да поговоря с един харизматичен осемнайсетгодишен младеж от Либерия, накуцващ с десния крак. Той живее в градското читалище, щедро предоставено от местните хора за настаняване на непридружени малолетни, които прииждат в Сицилия по море – много от тях от Еритрея, Гамбия, Сенегал, всичките видели само насилие и мизерия през живота си. Двамата седим под един навес и докато слушам тягостния му разказ, не мога да не си представя на негово място моя седемнайсетгодишен син, който седи наблизо и слуша. Докато Ибрахим описва как е избягал от жестоката си мащеха и е прекосил сам, често пеша, Кот д’Ивоар, Буркина Фасо и Нигер, аз сякаш виждам как синът ми крачи из онези прашни поля, сам и уплашен, гладен и изнемощял, а хоризонтът на живота му се простира едва до следващия залез. Когато Ибрахим ми описва как е бил отвлечен на два пъти от местни милиции край либийския град Завия, си представям моето дете, хвърлено в задушливата смрад на претъпканата арестантска килия. Виждам го, заключено, умиращо от глад и ужас, унижавано, налагано с юмруци, принуждавано да пие урината си, да вдишва вонята на разлагащите се трупове наоколо. Неговият десен крак е пронизан от куршум, когато една нощ се опитва да избяга; моят син е този, който трепери от студ в претоварената гумена лодка, от бедрото му тече кръв, а той се моли за живота си, докато вълните на Средиземно море го подхвърлят и люлеят.

В северен Ливан, в една изоставена ферма за пилета, превърната в импровизирано селище от дървени греди и стар брезент, разговарям с Нура – млада сирийка и майка на две деца, чийто съпруг Мохамед е прекосил морето от Турция преди две години и се е озовал в Берлин. Оттогава тя живее в неизвестност, близките й са се пръснали, прекарва дните си в мечти да бъдат отново заедно, с надеждата германското правителство да одобри молбата им за събиране на разделено семейство – спасение за много бежанци и безопасна алтернатива на смъртоносните опити за прекосяване на морето.

„Той отказва да говори с баща си, когато ни се обажда от Германия“ – казва тя за четиригодишния си син Зиад, който някога е бил толкова привързан към Мохамед. Нура споделя, че Зиад е гневен, че се чувства предаден и изоставен. Твърде малък е, за да разбере каква мъка е причинило на Мохамед решението да напусне Ливан, как е рискувал всичко, за да даде на него и сестра му шанс за по-щастливо бъдеще.

Ливан заслужава огромна благодарност за щедростта си към сирийските бежанци, чийто брой вече надвишава 1 милион. Но 70% от сирийците тук, както бащата на Зиад навремето, преживяват с по-малко от 4 долара на ден, като плащат висок наем, за да живеят в гаражи, изоставени складове и полуразрушени молове, които миришат на отходни ями. Бежанците не си позволяват да се движат свободно, защото се боят, че могат да бъдат арестувани на някой контролен пункт, ако не покажат нужните документи. Много сирийски деца, също като Зиад, не ходят на училище или посещават неформални занятия, за които не получават официално свидетелство. Работата е малко, често временна; бежанците се наемат най-вече като чистачи, селскостопански или строителни работници, като понякога стават обект на експлоатация от работодателя. Цената на медицинското обслужване е непосилно висока дори за много местни граждани. Един сирийски бежанец, болен от рак, може да се реши на нещо немислимо за мен: да пресече границата със Сирия за химиотерапия, след което да се моли да събере достатъчно сили за обратния път, и то при условие, че не бъде заловен и разстрелян, докато се опитва да избяга повторно.

Сирийски деца в бежанския лагер в Мардин, Турция (снимка: REUTERS/Umit Bektas)

Да си бежанец е трудно, мъчително съществуване, лишено от надежда и достойнство. Когато се взирам в недружелюбния свят през очите на бащата на Зиад, виждам как аз също бих платил на трафиканти на хора и бих рискувал живота си в открито море, за да осигуря по-добър живот на семейството си.

Никой не познава по-добре рисковете при прекосяването на Средиземно море от капитана на „Луиджи Датило“ – втория по големина кораб на италианската брегова охрана, ветеран от над 100 издирвателни операции, спасили живота на близо 40 000 мигранти и бежанци. В залата за инструктажи на екипажа той показва видеозапис, монтиран от различни операции. Докато трае десетминутният филм, дъхът ми спира. Виждам преобърнати гумени лодки, разпилени по повъхността на водата спасителни жилетки, ръце и крака, подаващи се над белите гребени на вълните, изцъклени в смъртен страх очи, пяна по устата. Виждам замръзнали в шок детски лица, изгорели от слънцето крака, нагазили до глезените в смес от морска вода и отровно гориво, която се плиска по дъното на лодките.

Докато разглеждаме кораба, аз се опитвам да заговоря капитана за възникналото напрежение в ЕС по въпроса за мирантите и бежанците. Той ме поглежда разбиращо, признавайки без думи наличието на зееща пропаст между политическата реторика, обществените възприятия и реалността, с която се сблъсква при всяка мисия по море.

„Работата ни не е лека“ – казва той, неуверено потвърждавайки очевидното. Усмивката му е топла. „Човешкият живот е безценен. Всеки ден се събуждам с мисълта, че мога да спася няколко души. Така че, разбирате ли, моята работа е най-хубавата на света.“

Превод: Боян Дамянов

За илюстрация на публикацията е използван кадър от филма на The Guardian „Молитва към морето“, нарисуван от Лиз Едуардс. Самия филм можете да гледате на български на официалната страница на Агенцията на ООН за бежанците: