fb
ИнтервютаНовини

Дейв Егърс: Живеем в доброволна антиутопия

19 мин.

Американският писател Дейв Егърс е автор на постмодерната антиутопия „Кръгът” (изд. Жанет 45). Още по-дълбока следа обаче оставя като редактор и издател, пламенен борец за каузата за грамотност и защитник на човешките права. На българските си читатели той е познат и с романа „Холограма за краля” (изд. Жанет 45), който представи лично в София на 5 юли.

Роден през 1970 г. в Бостън, Масачузец, Егърс следва журналистика в Илинойс. Прекъсва в началото на 90-те, за да поеме грижите за малкия си брат Кристофър след смъртта и на двамата им родители в рамките на няколко месеца. Тези събития описва в първата си книга A Heartbreaking Work of a Staggering Genius (2000), която получава номинация за „Пулицър”. В творческата му биография влизат още около 20 книги с художествена литература, документалистика и хумористични произведения в съавторство с брат му.

От 1998 г. е издател и редактор на тримесечното литературно списание McSweeney’s, в което дава поле за изява на млади автори със смели писателски проекти и скоро прераства в издателска къща. Чете всичко ново, дръзко и алтернативно на американската литературна сцена, препрочита Сол Белоу, Марк Твен, Джоан Дидиън, уповава се на Херман Мелвил и Уолт Уитман.

В издателството обединява усилия със съпругата си – писателката Вендела Вида. Разказите на двамата – „Тео” и „Солей”, са част от сборника с разкази под редакцията на Зейди Смит „Книга за другите” (изд. ICU).

През 2002 г. в Сан Франциско, където живее и до днес, Дейв Егърс основава 826 Valencia – организация, чрез която писатели-доброволци работят с ученици за насърчаване на писмената грамотност и развитие на детското творчество. След като се разраства на национално ниво в Съединените щати, организацията вече е глобална и има офиси в различни точки на света.

Образованието и грамотността са истинската страст на Дейв Егърс. Яростен противник на президента Доналд Тръмп, писателят приема като лична мисия формирането на гражданско самосъзнание и насърчаването на медийната грамотност сред учениците от най-ранна възраст. Той често разговаря и със студенти в университети, където книгата му „Кръгът” вече е част от задължителната литература.

Как четат американските студенти и преподаватели романа „Кръгът”?
В много американски колежи през последните петнайсетина години карат всички първокурсници да прочетат един съвременен роман, обикновено публикуван наскоро и с близка до техния живот тематика, в опит да създадат огромна дискусия между всички. Канят и автора в кампуса. Спират се и на „Кръгът”, защото главната героиня е на 23 години. Участвал съм в много интересни разговори, имало е и забавни моменти, когато преподавателите казват: „Предполагам, че сте написал това заради онова”, правят изключително тънки връзки и препратки към действителни имена, обобщавайки: „Ето за това е романът!”.

В основата му обаче е въпросът дали се изправяме пред тирания, която създаваме сами. Според мен това е въпрос на живот и смърт и не бих искал да обсъждам великденските яйца на страница 236. Пиша, защото се опитвам да променя посоката на съвременния разговор, а не за да създам някаква малка загадка, която има друго значение извън книгата. Обичам да говоря за проблемите, които романът представя, с хората, ежедневно изправени пред тях. Студентите имат добре обосновани мнения като дигитални жители и защитават яростно определени аспекти на интернет, но често споделят и истории, много по-страшни от тези, които аз съм разказал.

Книгата е публикувана в САЩ през 2013 г. и оттогава много от технологичните иновации в нея са се превърнали в реалност. Живеем ли вече в антиутопия?
Според мен живеем в доброволна антиутопия. Ако изберем да живеем живота си онлайн, тогава наистина голяма част от него е антиутопичен. Мисля, че там обикновено се представя изкривен образ на душата и твърде често се изобличават най-ужасните черти на човечеството. Затова много от създателите и архитектите на интернет са най-ужасените от сегашното му превъплъщение. Нещо, което трябваше да бъде демократична егалитарна система с равен достъп до всякаква информация, се превърна в най-грандиозната концентрация на богатство и власт в историята.

Според мен това е само началото, защото властта на интернет олигарсите само ще се увеличава с размера на данните, които събират, и с контрола, който те ще продължават да упражняват върху изборите ни. В крайна сметка това е целта им – да знаят какво искаме, преди дори да сме го поискали, и да ни го продадат, без да се налага да избираме както да купим.

Идеята на „Кръгът” е „Ами ако властта над интернет е в ръцете на ужасен човек?” Аз си мислех за някой като Рупърт Мърдок, но и Доналд Тръмп е много добър пример. Съвсем наскоро, чрез Консултативната комисия за почтеност на изборите към президента на САЩ, той поиска цялата информация за избирателите в страната (имена, адрес, дата на раждане, политическа партия, списък на изборите, в които са участвали след 2006 г., регистрации за гласуване в други щати, принадлежност към армията, присъди, пребиваване в чужбина, както и последните четири цифри на социално-осигурителните им номера – бел. ред.), което е най-ужасяващата заповед в историята на базите данни. (Към момента на публикуването на това интервю, 44 щата отказват да предоставят изисканата информация. Доналд Тръмп пише в Туитър: „Множество щати отказват да предоставят информация на нашата изтъкната комисия срещу изборните измами. Какво се опитват да прикрият?” Читателите ще открият аналогия в Книга втора от „Кръгът”- бел. ред.)

Изглежда, че се притесняваме повече за правителствения контрол, а пропускаме корпоративното наблюдение и търговския аспект на данните за нашите вкусове и предпочитания.
Частните предприятия ни направиха мекушави. Според мен беше недопустимо, когато ботовете на Gmail започнаха да сканират имейлите ни, за да ни изпращат определени реклами, но пощата и услугата бяха безплатни, затова сякаш всички приеха това ниво на пасивно наблюдение. После Facebook започна непрекъснато да променя условията си за ползване – обяви за своя собственост профилните снимки, профилите, информацията, а потребителите просто приемаха всичко само защото беше безплатно.

Отказахме се от личното си пространство заради безплатни неща. Това беше размяната в основата на днешната интернет мрежа – докато е безплатно, не ме интересува от какво се отказвам. Това ни направи и много по-уязвими за правителственото наблюдение. В Съединените щати живеем с мисълта, че Агенцията за национална сигурност събира данни за цялата ни комуникация. Хората обаче свикнаха с това и се успокояват, че щом не правят нищо нередно, няма от какво да се притесняват. Добре, Google ме следи, Facebook ме следи, АНС ме следи, но това е пасивно наблюдение, никого не са пратили в затвора, не арестуват никого посред нощ за критики към правителството, така че сигурно е в реда на нещата, казват си хората. Представете си обаче всички тези инструменти в ръцете на авторитарно правителство – вече звучи много страшно.

Как обяснявате това на поколение, израснало с величини като харесвания, последователи и онлайн усмивки?
От 15 години преподавам на гимназисти, винаги обсъждам с тях тревогите им и изглежда, че те се борят със същите проблеми като нас. В същото време, повечето студенти, с които разговарям, не искат да мислят за това. Те са приели сделката, смятат опасността за пренебрежимо малка. Сега обаче имам фикс идея да преподавам дигитална грамотност на деца от най-ранна възраст, да обвържа дигиталната грамотност с гражданското образование, да обяснявам какви са отговорността и властта на гражданите и какво е личното им място в обществото, какво може и какво не може да прави едно правителство. Смятам, че в момента връзката между обществото и властта е прекъсната.

Рейтингът на одобрение на Доналд Тръмп сега е около 40%, а на Конгреса – 12%. Никой няма доверие на правителството. Във Вашингтон обаче работят невероятни държавни служители, много от които идеалисти и се стараят да си вършат работата добре. От друга страна, наблюдаваме тази гръмка антиправителствена истерия: „Изхвърлете ги, разкарайте правителството, да започнем отначало, да си изберем риалити звезда за президент, и без това няма значение!” Този нихилизъм е роден от лошото, неправилното образование. Не успяхме да образоваме хората, да им обясним какво означава функциониращата демокрация. Ето с това трябва да започнем отначало.

Какво Ви тласна към каузата за образованието?
Майка ми беше учителка, а преди това беше доброволка в различни училища. По-голямата част от всички положителни неща в американските държавни училища са дело на доброволци, защото училищата нямат достатъчно финансиране. Ако има училищен театър, обучение по музика, изкуство, извънкласна работа с ученици, които се нуждаят от още внимание – обикновено са организирани от доброволци. Ние сме нация от доброволци.

След като написах първата си книга, живеех в Бруклин и имах много свободно време. Пишех през нощта, а през деня се разхождах по улиците. Наблизо имаше едно държавно училище – красива сграда, щастливи деца на двора. Поинтересувах се дали не мога да помогна с нещо като доброволец, но нямаха такава програма. Много от приятелите ми са учители и ми разказаха, че има ученици, които тъкмо започват да учат английски и имат нужда от повече самостоятелни занимания с учител, за да догонват съучениците си.

По-късно 826 Valencia (името идва от адреса на първото студио – бел. ред.) се роди от тези две идеи – необходимостта от допълнителна работа с ученици и това множество от писатели с много свободно време. Създадохме армия от учители, които да работят с държавните училища. В основата на всичко беше да накараме децата, които учат английски, да се почувстват комфортно в училище, да бъдат подготвени в час и да са част от общността. Работата ни става все по-необходима в това време на расизъм и ксенофобия, когато имигрантите не са добре дошли и често родителите на такива ученици са заплашени с депортации. Най-отговорната ни задача е ученици в такова положение да се почувстват оценени, чути, на сигурно място. Правим това вече 16 години и програмата е приемала различни роли в различни моменти.

Как правите писането атрактивно занимание за деца?
Най-сериозната примамка е присъствието на около 20 преподаватели, сред които всеки си избира, когато влезе в някое от студиата на 826 Valencia. Няма екрани, ползваме само листове и моливи. Открихме, че децата обожават да бъдат изслушвани от възрастен, на когото му пука за тях, защото се случва твърде рядко. Ученик и преподавател прекарват в разговор по около два часа и обменят идеи. Често си мислим, че децата предпочитат да играят видеоигри, но това не е вярно. Ако им предоставиш избор между възрастен, готов да ги изслуша, и екран, ще предпочетат човека. Намираме потвърждение за това всеки ден, във всеки град, където работим. Освен това децата придобиват повече социален опит.

Първите ми ученици вече са 30-годишни и всички те са много улегнали, способни да разговарят, умели в социалните си взаимоотношения, защото са общували с много възрастни, работили са с различни доброволци всеки ден. Когато аз бях дете, с приятелите ми общувахме с родителите си, с по един нов учител на година, може би някой вуйчо, докато тези деца срещат стотици хора от своята общност, надарени са с чисто човешки качества и от малки са много улегнали. Хората все повече се нуждаят от човешки контакт, от безопасно място, където да проведат откровен разговор. Това се отнася в още по-голяма степен за деца, които преживяват сблъсъка на своето истинско Аз и своето дигитално Аз. Пречистващо е усещането някой да ги опознае като реални човеци и да ги изслуша.

Какво носи това общуване на писателите, от друга страна?
Това няма значение, защото не възрастните са важни. Но понякога те печелят дори повече от децата, като опознават младежите от своя град, а това не се случва толкова лесно по принцип. Децата са толкова прекрасни, странни и забавни. Когато имаш лош ден, трябва само да отидеш и да прекараш няколко часа с едно от онези шантави 8-годишни деца, защото те поначало са такива оптимисти, пълни с налудничави идеи, а това винаги ободрява възрастните.

Според мен всички имаме нужда да се чувстваме полезни, а на възрастните това не им се получава всеки ден. Може да принтираш документи или да създаваш електронни таблици и да не се чувстваш никак важен. Ако обаче преподаваш на ученик, може да се окажеш човекът, който запознава 8-годишно дете със запетайката, който му разкрива смисъла на стихотворение или му помага да интерпретира стих. Изведнъж се оказва, че си свършил нещо съвсем реално, с което си променил живота на някого. Затова доброволците обикновено си тръгват много въодушевени, заредени от общуването и обмяната на идеи.

Споменахте разминаването между истинското и дигиталното Аз. Задължително ли е обаче да са различни?
Не, но такава е реалността в повечето случаи. Тъкмо прочетох един сборник с около 100 есета на ученици от цялата страна, които споделят притесненията си за дигиталния свят. Много от тях признават, че наистина имат две самоличности, като дигиталната е по-скоро изпълнителна, вечно стремяща се към чуждото одобрение. Един от авторите беше дал за пример профила си в Instagram – за едно получава десет харесвания, а за друго – само шест, и въз основа на това се насочва повече към дейността, която му носи десет харесвания. Това е безумен начин на живот. Това е определението за лудост. Ето защо „Кръгът” е не само антиутопия, но и сатира.

Замених харесванията с усмивки и мръщения само, за да покажа колко нелепо и детинско е всичко това. Това е поведение на третокласник. Зрели хора натискат бутон „харесвам”, когато видят снимка, и смятат, че това има значение, а някои от тях дори се стремят към повече и повече – това е много смешно, от една страна, но и много тъжно, от друга.

Това е един от първородните грехове на Силициевата долина – повечето инструменти на интернет са създадени от хора, чието съзнание е прагматично, ориентирано към данните, затова всичко трябва да бъде измерено или оценено. А това е обезчовечаващо – чувството, че абсолютно всичко може да бъде сведено до число. Броят на харесванията е някаква мярка за твоята стойност като човек, например. Това е ужасяваща мисъл, но предвид колко крехко е съзнанието на подрастващите, те много често се формират според подобни критерии. Всеки има противоречиви отношения с дигиталните инструменти.

Как посреща това противоречие Мей, главната героиня в „Кръгът”?
Тя влиза в Кръга без никакви предубеждения, като обикновен, малко скептичен потребител на услугите, но малко по малко се превръща в безкритичен покорен служител, защото получава невероятни облаги в замяна на своето примирение – висока заплата, добър начин на живот с осигурена храна, йога и партита в кампуса, здравни осигуровки за родителите й.

Мей се чувства безкрайно задължена на компанията и затова става непоколебимо лоялна, до степен да не забелязва най-налудничавите и най-злите й аспекти. Читателите често се разочароват, че тя не разрушава всичко, но такава развръзка не би била реалистична. Обикновено всеки нов служител във всяка подобна компания трябва да измисля все по-инвазивни технологии, защото разрастването е единственият път – повече потребители, повече данни, повече печалби. Мей е част от тази система. Тя не просто вярва безрезервно в нея, а стига по-далеч – след като става прозрачна, тя започва да се пита защо мислите ни са нещо лично, а не публично, какво ли крием? А и как можем да капитализираме това знание? Винаги съм знаел, че романът ще завърши, както завършва, но много читатели се оплакват, че няма щастлив край. Поначало не е трябвало да разгръщат антиутопия, ако искат щастлив край, нали?

Не се очаква хората да обожават Мей. В Съединените щати има истинска мания по привлекателни, симпатични герои, особено за женските образи. Съпругата ми е писател и често се оплаква от това, защото главните герои в нейните книги рядко са симпатични и лесни за харесване. Те вземат трудни решения, с които не всеки път читателят може да се съгласи. Към героите-мъже винаги проявяваме разбиране – те са просто сложни характери с всички човешки недостатъци. Когато обаче става въпрос за жена, изобщо не сме склонни да ѝ простим решенията, които не смятаме за правилни. Това е откровен сексизъм. Аз исках Мей да е интересен, а не симпатичен герой. Човек не чете книги, за да си намери нови приятели.

Това веднага ме подсеща за Солей, героинята в разказа на Вендела Вида в сборника „Книга за другите”.
Вендела създава най-добрите герои. Те не просто са изтъкани от недостатъци, но и изненадват с всяко свое решение. Всички нейни герои се оказват някъде, където никой не би предположил, че ще се окажат. Всяка тяхна мисъл е неочаквана, всеки ъгъл е потънал в тъмнина и никога не знаеш какво следва. Затова всичките ѝ книги са толкова вълнуващи – заради напрежението на човешко психологическо ниво.

Вие ли сте първият читател на нейните текстове и тя – на Вашите?
Да. Аз я занимавам още с най-грубите идеи, преди даже да са заприличали на чернова, защото искам да знам дали изобщо си заслужава да ги доразвивам. Пиша една страница, давам ѝ да прочете и питам дали не си губя времето. Вендела пък разработва текста много повече, преди да ми покаже нещо. И двамата обаче сме били редактори много дълго време, затова успяваме едновременно да се окуражаваме, но и да бъдем искрени един с друг. Вече 16 години сме първите читатели на романите си.

Успявате ли да се изненадвате помежду си?
Предполагам, че да, макар че ние разговаряме много. Това е другото, което се опитваме да обясним на учениците – голяма част от писането е разговорът. Това помага в 99% от случаите, когато писателят блокира. Понеже обсъждаме подробно, когато четем текстовете си, знаем какво целим и крайният резултат невинаги е изненадващ. Често обаче крием изненади един за друг вътре в текста или финала на някоя сцена.

Как гледате на филмите по романите си?
Винаги възприемам филма като отделна и различна творба, не като точно копие или праволинейна интерпретация. Филмът трябва да бъде смел, дързък, да носи собствена душа.

Не го гледам с идеята за пълен контрол на романа над сценария, а искам да се изненадам. Затова обикновено не ходя на снимачната площадка. Последното нещо, което искам да видя, е абсолютна реплика на романа, защото това просто не е интересно. Целта на екранизацията не е да зарадва автора, а да се получи добър филм.

Защо не давате видео интервюта?
Когато се видя на видеозапис, винаги се ужасявам. Последно се появих по телевизия през 2004 г. и никак не ми хареса. Когато човек остарява, осъзнава кои неща не иска да прави. Също така не е препоръчително да ям млечни продукти, затова не ги ям – все такива малки неща, за които човек си създава определени правила в течение на времето.

Когато пък участвам в срещи, като тази в София, предпочитам да си остане в това пространство и в този момент. Не я искам онлайн, защото не смятам, че всяко нещо, което някога съм правил, трябва да бъде съхранено завинаги – това е още една от налудничавите идеи, с които живеем днес. Ако се записва, спирам да се забавлявам, не мога да се отпусна, защото имам усещането, че това е нещо перманентно, а перманентността убива цялото удоволствие.

Преходността пък прави преживяването неповторимо, подарява ни един момент, в който сме само ние в това пространство и който после свършва. Никога повече не трябва да се връщаш към него и това е някак хубаво.

Прочетете ревюто на Алекс за „Кръгът„, както и ревютата за „Книга за другите“ на Стефани Калчева и на Димитър Аврамов

[ + ]