fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Ейлиш ни Гуивна: Дългът на писателя е да бъде искрен

15 мин.

Ейлиш ни Гуивна е една от най-значимите и уважавани съвременни европейски писателки. Носителка е на Irish PEN Award (2015) за изключителен принос към ирландската литература и е финалистка за Orange Prize for Fiction (2000). Книгите ѝ са преведени на немски, чешки, италиански, японски и шотландски келтски, а отделни нейни разкази са достъпни на много езици, между които френски, испански, словенски и руски. 

Любопитен факт за семейството ѝ е, че синът ѝ е женен за българка. Тази връзка я подтиква да се запише на курс по български за чужденци, воден от преводача Димитър Камбуров. Ейлиш често посещава България за празниците и споделя, че тук много ѝ харесва. Историята „Изворци“, посветена на страната ни, е написана специално за „Литературен обяд и други разкази“ (изд. „ICU“) – сборника, с който читателите у нас ще я опознаят за първи път чрез селекция от творби, направена лично от авторката.

В интервюто си за „Аз чета“ Ейлиш обрисува интригуваща картина на литературната сцена в Ирландия, споделя философията си за писането на разкази и, разбира се, впечатленията си от България.

Най-вълнуващият факт, свързан с българското издание на „Литературен обяд и други разкази“ , е, че то е уникално. Историите вътре са специално селектирани от Вас за българските читатели. Как избрахте кои точно творби да влязат в книгата?

Избрах някои истории, които сметнах, че ще представляват интерес за българската публика, например тези, които са за България или се развиват там. Предположих, че разказът за падането на Берлинската стена също ще я заинтригува. Иначе се спрях на онези, които по принцип считам за добри и интересни, дори и да не са специално насочени към българите.

Имате ли си любима история в сборника?

Труден въпрос. Може би „Кръв и вода“. Когато чета на глас, харесвам повече звученето на разказите, които са по-хумористични, така че „Литературен обяд“ е добър избор.

Сама ли избрахте „Литературен обяд“ да бъде титулярният разказ?

Мисля, че решението беше на Димитър (Камбуров – бел. ред.), а аз, разбира се, се съгласих. Да, селекцията тук е нова. На английски са публикувани шест мои сборника с разкази, така че този конкретен подбор не съществува на никой друг език. Няколко от историите не са излизали дори и в предишните сборници, например българската „Изворци“. В известен смисъл е нова книга.

В „Литературен обяд“ има един цитат, който много ми хареса: „разказът е стрела, полетяла към своята мишена“.

Този цитат е приписван на различни хора, включително и нашата Мери Лавин. Казвали са го и писателите на кратки разкази от средата на века. Счита се за един от онези изрази в литературата, чието авторство е спорно. Мисля, че съм го виждала приписван дори и на Хенри Джеймс.

Вие също така сте и романистка. Каква е за Вас разликата между писането в кратка и дълга форма? Настроение, вдъхновение или нещо друго ви тласка да изберете едната пред другата?

Краткостта на разказите предразполага да ги пишеш бързо. С тях трябва да уловиш момента и настроението и да го изразиш в цялата му интензивност, преди да изчезне, докато при романите това не е възможно. Те изискват да поддържаш последователността на сюжета през дълъг период от време. Мисля, че точно в това се корени предизвикателството при писането им. През този продължителен период писателите постоянно се променят, настроенията им се менят и настъпва определено разединение между романа и автора. Разбира се, един разказ също може да изисква много време за редакция и усъвършенстване, но самото писане на първата чернова е кратко. Мисля, че непосредствеността и по-наситената му енергия на разказа го сближават с читателя. Като малка песъчинка, която експлодира в ума му.

Напомня ми за разграничението между поезията и прозата.

Да, мисля, че краткият разък е по-близък до лиричното – поезия, облечена в история.

Съгласна ли сте, че писателят трябва да бъде доста по-прецизен, когато пише разкази?

В краткия разказ няма пълнеж, докато в един роман наличието му е почти задължително – там се изисква да редуваш динамичното темпо с по-бавното.

В Ирландия има два официални езика – галски и английски. Този факт поставя ли предизвикателства пред ирландските писатели? 

Не и пред повечето, защото те не знаят ирландски. (смее се) Разбира се, това е родният ни език, езикът на страната ни и мнозинството го владее поне в малка степен, но в действителност английският е основният език в Ирландия. Аз пиша и на двата, но съм късметлийка, че го уча от дете. Същевременно съм от Дъблин и пиша повече на английски, отколкото на ирландски. В известен смисъл той е родният ми език, защото майка ми не говореше ирландски, за разлика от баща ми. Реших проблема, като използвам и двата. Малцинството от авторите дават предимство на ирландския, макар да имат възможността да пишат на английски.

Съществува ли противоборство между двата езика?

Да. Преобладаващата част от авторите, които пишат на ирландски, имат чувството, че са маргинализирани, и са прави. Английският е толкова доминиращ, включително и в пресата, а ирландският – толкова труден. Макар да са признати, на тях се гледа като на нишови писатели и читателската им аудитория е малка. В интерес на истината, вече излизат толкова много книги, а хората не купуват чак толкова, колкото преди, но в Ирландия е особено трудно. Писането на ирландски е субсидирано от държавата и така трябва да бъде, иначе ирландският не би оцелял в комерсиален план. Държавната ни политика е да го поддържаме жив и издателствата я подкрепят, но въпреки това писателите, които избират ирландския, се чувстват неоправдани за сметка на онези, които пишат на английски.

Очевидно, ако пишеш на английски, на теория светът е твой. На практика не се случва точно така, с изключение на един-двама души.

От разказите Ви „Литературен обяд“ и „Градът на литературата“ останах с впечатление, че нямате особено високо мнение за ирландските литературни кръгове.

(смее се) В действителност те не отразяват образа, който съм обрисувала. В „Литературен обяд“ представям гледната точка на един автор, който се чувства отхвърлен и завижда на проспериращите си колеги. На литературната сцена действително се води надпревара и някои се справят по-добре от други. Личният ми опит обаче е бил доста благосклонен. В Ирландия средите наистина са честни към писателите, макар на аутсайдерите да не им изглежда така и да върлуват конспиративни теории и параноя.

В този разказ ми беше интересна динамиката в борда. Често има един човек с много силно присъствие – нерядко мъж, който налага позицията си на останалите, макар отстрани да изглежда, че цари демокрация.

Димитър Камбуров: Най-интересното е, че в литературния борд има само един писател! 

Да, така е, и тя не се разбира добре с останалите. Признавам, че в Ирландия се създава такова впечатление – че администраторите в литературните среди и организации, като например Съвета за изкуствата, не са задължително творци, а в същото време вземат голяма част от решенията.

Тоест преобладава бюрокрацията?

Да, определено такъв е наложилият се възглед. Бюрокрацията набира все повече сила, а творците са оставени в прахта. Назрява и негодувание, че бюрократите имат стабилни, платени длъжности, докато писателите се борят за оцеляването си.

Вие самата някога сблъсквали ли сте се с тези проблеми, може би в началото на кариерата Ви, когато не сте били толкова утвърдено име?

Бих казала, че никога не съм била само писателка. Винаги съм работела нещо друго, следователно не съм била подлагана на това напрежение да се издържам чрез писането. Била съм късметлийка и по отношение на подкрепата и субсидиите, които съм получавала. В Ирландия всъщност сме добре подсигурени – авторите са освободени от данъци върху творчеството си и макар да има таван, той е доста висок.

Имаме и нещо като академия за писатели и композитори. Ако си член, получаваш годишна стипендия, от която не можеш да живееш, но все пак е някаква основа. Освен това, когато те приемат за член, оставаш такъв доживот, което е чудесно. Аз съм част от тази организация, само че онези, които не са, негодуват. Много творци трябва да са там, но няма място за тях. Опитват се да бъдат избрани, но не успяват, най-често заради квотата от 250 души, която винаги е запълнена. Обикновено се освобождава място само когато някой почине.

В Ирландия творят много писатели и страната силно цени литературата, което си личи дори от законодателството ни, но винаги ще има съревнования.

Признавам, че когато посегнах към книгата Ви, очаквах да намеря повече фолклорно влияние в нея. Сигурна съм, че е стереотип, но повлияна ли е все пак съвременната ирландска литература от митовете и легендите?

Не. Предполагам, че тази представа произтича от творбите на Йейтс и други известни автори от началото на миналия век. Мога да разбера защо чуждестранните читатели се изненадват да научат, че фоклорът изобщо не е залегнал в съвременната ирландска литература. Даже аз съм тази, която го използва най-много. В сборника има един разказ („Акушерка на феите“ – бел. ред.), който е вдъхновен от традиционна легенда. Правя някои препратки и в „Летен сладкиш“ и „Кръв и вода“, както и в други мои романи и разкази. Все пак съм изучавала академично фолклора. Като цяло обаче днешната ирландска литература не прибягва да него. Озадачаващо е, особено в сравнение с Исландия – друга подобна държава с изключително богат фолклор, от който исландските писатели черпят щедро.

През 1905 г. един от националните ни герои Патрик Пиърс, който също така е поет и писател, излиза с манифест, гласящ: „Искаме истинска модерна ирландска литература! Стига с тези феи!“ Той призовава творците да вземат пример от Русия и писатели като Чехов и Толстой за сметка на старомодния фоклор. На него се гледа почти като на нещо кичозно.

В България също се наблюдава подобна ситуация. Много писатели прибягват до традиционни теми и мотиви, докато други призовават за универсалност и надхвърляне на националните граници.

Точно така, защото и вие самите имате богат фоклор и традиции, на които писателите, стремящи се да бъдат „готини“, се противопоставят. Отстрани може и да изглежда, че нашият се изчерпва с вярата във феи и лепрекони, но когато го анализираш, откриваш много по-дълбоко пластове, свързани с реалния живот.

Иронично е, че на фона на тази съпротива в Ирландия много американски автори, особено на YA фентъзи, черпят вдъхновение от ирландския фоклор. Той се счита за модерен, така да се каже. 

Може би защото тези книги са насочени към децата и младите читатели. В ирландския фолклор обаче има много мотиви, които са важни и за възрастните.

Една от силно засегнатите теми в сборника Ви е тази за аборта. Ако не греша, той беше легализиран съвсем наскоро в Ирландия?

Да, на първи януари тази година. Проведохме референдум през май 2018 г. и за първи път ирландците гласуваха за узаконяване на аборта. Това е резултатът от кампании, водени в продължение на десетилетия.

Защо промяната отне толкова дълго? Предполагам, че този въпрос също е оказал голямо влияние върху ирландската литература като цяло, не само върху Вашето творчество.

Точно така. Причината е, че Ирландия е консервативна католическа страна. Това започва да се променя чак през 80-те години на миналия век. През 1982 г. имаше референдум, според който Конституцията забраняваше всякакви аборти. По-късно трябваше да се внесе поправка в решението, защото на жените не се позволяваше дори да получат консултация или информация относно възможностите за извършване на процедурата в други страни.

През последните 40 години има голям наплив от жени, около девет на ден, които отиват в друга страна, за да направят аборт. Най-накрая, след много походи, кампании и писане на статии, се проведе нов референдум. Въпросът беше доста наболял, така че партиите бяха склонни да му обърнат внимание и да подкрепят правото на аборт. Доста време им отне, преди да се отърсят от страха си да не загубят подкрепата на консервативните граждани. Около 68% гласуваха в подкрепа на аборта. Все още обаче няма данни колко аборта са били извършени от първи януари досега заради опасения от бурна ответна реакция, особено от страна на онези американски организации, които протестират (на границата с тормоза) пред клиниите.

Абортът беше последната неосъществена цел. Гей браковете и контрацепцията вече са легализирани от години. Всички тези въпроси са свързани с католическото учение. Дори и сега църквата не подкрепя нито едно от тези решения, а вярващите се отнасят с голямо покорство към нейните корени. От 70-те години насам обаче настъпи голяма промяна и обществото се секуларизира. Мисля, че възрастта на гласоподавателите също дава своето отражение. Толкова много млади ирландци емигирират и живеят в други страни. Всички те обаче се върнаха специално за да гласуват на референдума както за гей браковете, така и за абортите, макар по принцип изобщо да не са политически ангажирани.

Младите хора осъзнават, че гласът им носи сила и може да промени нещата. Освен това Ирландия е малка страна, по-малка дори и от България, но при нас хората имат самочувствието, че са способни да оказват влияние.

Това е голямата разлика между България и Ирландия, която и Вие сте осъзнали.

Да, определено. Забелязала съм, че нагласата на българите е доста по-различна. В Ирландия виждаме политиците да се разхождат наравно с нас по улицата. Знаем, че можем да им въздействаме.

В този ред на мисли, бих искала да Ви попитам за разказа Ви „Изворци“. Много ми хареса достоверният начин, по който сте пресъздали някои от националните ни черти в него. 

Снаха ми е българка и през последните няколко години съм посещавала доста често страната ви. Смятам, че България е фантастична. Когато дойдох за първи път заедно с близки и приятели за савтбата на сина ми, всички останахме удивени от България. Никога не бяхме чували за Пловдив, а градът е удивителен. Влюбих се в природата и малките селца.

Трудно е да пишеш други страни от гледната точка на чужденец. Наясно съм, че писателите винаги допускат грешки при пресъздаването им. С „Изворци“ исках просто да разказвам много спонтанно, все едно сънувам. Разказът не е планиран и затова тръгва от очарование пред природата, минава през описание на ежедневието в едно селце и стига до този почти готически сюжет, произтичащ от страха от ромите. Обмислям да го пренапиша и още повече да хиперболизирам въпросния сценарий.

Знаете ли, в писането има някои правила, които просто съществуват или редакторите изтъкват. Доскоро в Ирландия едно от тях повеляваше, че никога не бива да пишеш за самото писане и за писателите, защото така привличаш внимание върху факта, че историите са създадени от някого. Доста е глупаво, особено като се има предвид, че както в България, така и в Ирландия всеки втори е писател. Ние сме най-обикновени хора. Другото правило, което съм чувала, е: не разказвай какво си правил през празниците. Не бих се съобразила и с него, защото съм в България именно по време на празниците. Защо да не пиша за нея? Гледната точка на аутсайдера също допринася за обогатяване на представите, защото виждаш страната отстрани. В писането не бива да има никакви правила.

Сигурна съм, че Вашата гледна точка ще предизвика интереса на читателите, особено в този разказ. Ние, българите, силно се интересуваме какво мислят чужденците за нас.

Нима? Значи ще напиша още разкази за България. Осъзнавам, че поемам риск – ако си твърде откровен, може да обидиш хората, но дългът ти като писател е да бъдеш искрен.

Не пропускайте ревюто ни за „Литературен обяд и други разкази“ тук. Историята „Градът на литературата“ можете да прочетете тук.

Проследете срещата на Ейлиш ни Гуивна с българските читатели в София:

Снимка на публикацията: Irish Times