fb
Ревюта

„Германии“ – мрачният стандарт на самотата

5 мин.
Germanii Vladislav Hristov

Germanii Vladislav HristovЗа последната поетична книга на Владислав Христов „Германии” (изд. „Ерго”) отдавна се говори, имаше своите представяния не само в София. Възбуди огромен интерес и очаквано се последва от множества интервюта с автора, включително и за „Аз чета“. Това беше една от причините да отказвам да чета книгата с идеята за рецензия. Разбира се, прочетох я веднага след излизането й в края на 2014 г. за собствено удоволствие. Близката на моята чувствителност остава „Фи”, признавам си. Но Влади ми отправи предизвикателство: вътре има тема, извън явната, емигрантската, която досега само Силвия Чолева е доловила. Толкова ми трябва, за да пална.

Стиховете на Влади Христов се четат леко. Това е книга, която отговаря на представата ми за „лекота на битието”. Лее се. От първа до последна корица я поглъщаш при отсъствие на дразнители, за час, час и малко. След това се връщаш от последна до първа корица. Тази игра може да продължи няколко часа. Особено ако търсиш скритото под похлупака. Не съм сигурна дали го намерих. Затвърдих някои свои убеждения. За емигрантството, за поета, за множественото число в заглавието на книгата. Постепенно ще ги разкрия.

„Германии”-те обхващат времето от заминаването/летището до завръщането. Време, оползотворено в дейности и наблюдения, решенията тук не са на показ. Получаваме късчета ежедневие, натрупано от повторенията му.

ако дамските обувки
са по-големи от мъжките
значи в този дом
живее немско семейство (…)

Може да наречем книгата и автобиографична. Но може да я наречем и пространства на пребивавания. На опознаване на чуждия и своя свят. Между тях има сблъсък, без да има конфликт, без напрежение. Сблъсъкът е в нищо неслучването. Докато машината за прах//в обществената пералня се повреди. От всяко стихотворение, било носталгично или друго, прозира самота. Самота не само на пишещия субект, който е гост в този чужд свят, но и на домакините.

Развалиха коледния базар
площадът опустя
дори гълъбите не смеят
да кацнат на него

Няма с кой да споделяш, а има толкова много несподелимо. И още какво открих. Мотив за границите на личното пространство – бленували сме за тях, усуквали са ни за тях, вече са налични, разпознаваеми. Днес те могат да пречат, правят те непристъпен, но се забелязва като проблем само на чужда територия, в чужд език. Примерът идва с орхидеята и колежката на продавачката, която „само се усмихваше//така и не разбрах//какво премълча”. Или с всяко обръщение „хер Христов”. Пазене на границата до степен на изличаване на човека отсреща. За компенсация се „радваш“ на учтивостта, зад нея стои обаче фалшът при взаимодействието чужд-аз. Интуитивно съм усещала това поведение в малкото си пътувания извън България. Влади го е уловил по неподражаем начин в множество от стиховете в книгата, без да те оставя да се заблудиш. С присъщата му лекота на изказа.

(…) германците са учтиви хора
ще кажат довечера
о хер христов
чудесно сте измели
елате утре
половин час
по-рано

Личността е без значение, трудът – нали се заплаща?! Мисля си, че да избереш емигрантството е да избереш обезличаването. Ставаш Никой, като всички други. Това не означава, разбира си, че е задължително в собствената си страна да си бил или да си Някой. Но поне може да настояваш за това признание. Поетът успява да се дистанцира от написаното, но избора на образи, реализма им издава: болката, отчуждението, общуването, което го няма. Мрачно е, с ведрата усмивка на автора. Други радости няма тук, в тези Германии. Сравнението със зайците, със замяната на нещата и размяната на местата е на…място. Впечатлява ме също, че Владислав Христов не крие видовете работа, които е извършвал в бягството си „емиграция”. Без да ги афишира, по-скоро те са средата, в която се случват наблюденията му. Показателен е стихът му за японците. Вмъкването им е имплицитно сравнение с поведението и отношението на германците. Налага се едно тъждество – бездействие=бездушие (в ума ми се активират и други думи с „без“: безпощадно, безмилостно, безскрупулно).

В чисто емигрантските стихотворения, с присъщата носталгия – пуловерът, своя език, неприютяването, не са останали неизговорени съдбите на емигрантите, които остават в Германия. Моделите, в които се вписват и наричат „стандарт на живот”. Характерната за Христов ирония от към двата края и разклащане на стереотипите също присъства. Това ми дава основания да пиша за оформен отличителен и разпознаваем стил на поета, пестелив изказ и даване на пълна свобода на интерпретация на читателя: стихотворенията нямат заглавия. Кратката форма позволява да се запомнят и да оставят от онези дълбоки следи, който изненадващо те удрят по главата, когато трябва да вземеш важно решение. Структурата на книгата също е в „обичайния” за Владислав Христов стил. Неподражаем! Уникалната корица, с ветропоказателя и посоките не може да бъде пропусната. Дело е на Иво Рафаилов. Малката слабост на книгата е, че стихотворенията не могат да съществуват самостоятелно, извън това книжно тяло. В този смисъл на „Германии“ може да се гледа като на концептуална книга, както това се разбира в пърформансите.

В заключение. „Германии” е поетична книга за отношения и поведения не само на германеца към емигранта, но и на германците помежду си. Изкристализирано е отчуждението и консуматорската нагласа. Търсенията на поета, неспокойната му душа не стихва. Наличието на тези стихове звучи като освобождение. Етап, който е преминат и може да се продължи напред.

[ + ]