Чаках „Истории от академията за ловци на сенки“ (изд. „Ибис“) с нетърпение и като всяка друга книга на Касандра Клеър, я погълнах за една нощ, без да преувеличавам. Но трябва да спомена първоначалния ми скептицизъм, тъй като по принцип не съм голям фен на сборниците с разкази. Този обаче ще се хареса на онези читатели, които някога са се чудили какво се е случило между „Град от небесен огън„ и „Лейди Полунощ„, както и на всички други фенове на Касандра Клеър.
Определено не можем да кажем, че цялата заслуга за „Истории от академията за ловци на сенки“ е единствено на любимата ни YA авторка. Тя си партнира със Сара Рейс Бренън, Морийн Джонсън и Робин Уосърмот. Изглежда, след „Хрониките на Магнус Бейн“ това се е превърнало в нейна запазена марка.
В началото очаквах разказите в сборника да проследяват само историята на Саймън и искрено се радвам, че сгреших. Всъщност тук Касандра Клеър ни показва онези сюжетни линии , които е оставила в сянка в другите си книги. Срещаме се с много любими герои, но и с много нови, които бързо се превръщат с наши любимци.
Всичко започва с приготовленията на Саймън да замине за Академията в опит да избяга от миналото си и тежкото бреме на отнетите спомени. Клеър успява умело да представи вътрешната му борба и противоречивите чувства, които таи в себе си. Въпреки че любимият ни мундан не си спомня много, той остава все същият забавен и чаровен герой, когото сме обикнали в предишните романи от поредицата. Винаги не на място, винаги саркастичен и остроумен и винаги наивно смел.
Интересен конфликт, който откриваме на съвсем ранене етап, е ясно изразеното разделение между родените ловци на сенки и мунданите, на които предстои извисяването в Академията. Колкото и интригуващо да звучи обаче, Касандра Клеър толкова силно наблюга на него, че натякването започна страшно да ме дразни още в първа глава.
Саймън, от своя страна, продължава да се бори с някогашната си версия, която му изглежда по-добра. Твърде натрапчиво ми се стори и постоянното изтъкване от негова страна: „Не съм него, Изабел“. През цялото време се сравняваше със самия себе си. Може би, ако беше само един или дори два пъти, щеше да ми допадне, но прекомерното му повтаряне създаде обратния ефект у мен.
Касандра Клеър (снимка: The Wall Street Journal)
Основният похват, който Клеър използва, е този за разказ в разказа. По принцип не харесвам подобен тип истории, но в случая останах приятно изненадана от начина, по който авторката е подходила. Ако сте чели „Лейди Полунощ“ например, то в „Изгубеният Херондейл“ ще разберете една истина за живота на Тобаяс Херондейл, която може да ви озадачи. При всички положения, загадката около изгубения наследник на рода Херондейл ще се разкрие и няма да останете разочаровани от това, което ще прочетете.
Стане ли дума за „Тъмни съзаклятия“, в сборника се появяват доста персонажи от новата поредица на Клеър. Още когато преглеждах съдържанието, „На рицари, царе душите“ ми звучеше най-интересно, най-вече заради Хелън – една героиня, която само се споменава в „Тъмни съзаклятия“, а всъщност крие чудесна история. След като прочетох „Лейди Полунощ“, образът на Марк бе този, който изобщо не ме грабна, но след „Горчив език“ мнението ми се промени. И тъй като Ема и Джулс са едни от любимите ми персонажи, „Огненото изпитание“ едва не ме разплака, защото си личеше, че още от началото между тях е имало нещо повече от приятелство и единственото, което исках, е втората книга от поредицата „Тъмни съзаклятия“ да излезе по-скоро.
Сред по-оригиналните истории, които Клеър ни разказва, е тази за „Демонът от Уайтчапъл“, или една малко по-различна версия на мистерията за Джак Изкормвача. Тези, които са чели поредицата „Адски устройства“ и несъмнено са се влюбили в Теса, Джем и Уил, ще се радват да открият, че тук се включват старите им любимци. Много Херондейловци, много Теса и много Уил – истински рай за феновете! Когато става въпрос за семейство Херондейл обаче, „Нищо освен сенки“ е категоричният ми фаворит, както по отношение на разказа за Джеймс (синът на Теса и Уил), така и на предизвикателствата, с които се сблъсква Саймън в Академията. След като го прочетох, се почувствах малко гадно, защото не исках да свършва. Толкова се привързах към персонажите, че ми се щеше да има още една поредица, която да разказва именно тяхната история.
Приятна изненада е и включването на Алек и Магнус в предпоследната част. Тя е страшно сладка, показва различни страни от връзката им и дава отговор на друг важен въпрос от „Лейди Полунощ“ – този за малкото синьо дете магьосниче.
Няма да ви говоря за края на сборника, защото имам чувството, че каквото и да кажа, ще бъде спойлер. Това е финалът на историята за пътя, който Саймън трябва да извърви, преди да стане ловец на сенки. Ще оставя на вас сами да откриете за какво говоря.
И понеже ревюто ми вероятно е прозвучало твърде хвалебствено, се чувствам длъжна да отбележа и недостатъците на книгата, независимо колко много я харесах. Това, което остави лошо впечатление в мен, бе прекомерната употреба на производни на Джонатан имена в различните истории. Ясно ми е, че е умишлено, поради традицията на ловците на сенки, и все пак Касандра Клеър можеше да разнообрази нещата.
Друго, което не ми допадна, бяха кратките резюмета на предишната глава в началото на следващата. Наясно съм защо се е получило – на английски историите излизат самостоятелно, но въпреки всичко, когато са събрани на едно място, чувството не е много приятно. Получава се усещането за подценяване на читателя.
Ако трябва да обобщя, въпреки дребните негативи, ще кажа, че Касандра Клеър не изневерява на себе си и за пореден път удря читателя в земята. „Истории от академията за ловци на сенки“ е крайно сантиментална книга и ще докосне сърцето на всеки един почитател на света на нефилимите. Препоръчвам на всички фенове да я прочетат, но след като са преминали през останалите творби на авторката, тъй като тук са засегнати съдбите на всички любими и не толкова любими герои от различните й поредици.
Прочетете и ревютата ни за „Град от кости“, „Град от небесен огън“, „Хрониките на Магнус Бейн“ и „Лейди Полунощ“.
