Людмила Миндова не обича да говори за себе си, но обожава да пише, да превежда, да слуша музика, да готви, да се разхожда, понякога дори и да рисува, да чете и да разказва за прочетеното. Харесва ми ненатрапчивия и фин начин, по който споделя книжните си открития и усещам, че понякога мислено си водя записки след някой неин статус.
Ако се чудите откъде ви е познато името й, тя е автор е на три поетични (поезията й е преведена на хърватски, турски и английски език) и две литературоведски книги, един от основателите на сайта „Открита литература“, филолог и още куп неща, все хубави и стойностни. На нея дължим преводите на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Не са една или две и ми е трудно да ги изброя, защото в различните периоди съм имала различни любими настолни книги. През детството си – а детството е вечно – обожавах книгите на Астрид Линдгрен, всевъзможни приказки от цял свят, „Макс и Мориц“, „Мечо Пух“, „Патиланско царство“, „Ние, врабчетата“. После неусетно към тях парадоксално се прибави античната литература и философията, така че в един момент четях едновременно турски народни приказки и „Тъй рече Заратустра“.
После Макс Фриш – влюбих се в този великолепен писател в гимназията, благодарение на моя учителка, която ми даде негови книги. После Данило Киш, Борхес, Канети, Булгаков, Платонов, Бродски, Чеслав Милош, Херберт, Константин Павлов, Блага Димитрова… Всички са ми влияли и продължават да ми влияят, защото често се сещам за някои пасажи и отварям отново любимите си книги.
Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Рядко ям, докато чета, макар че по-рано съм го правила. Обикновено солети или ябълки.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Не пия. Преди години превеждайки някаква книга, разлях кафе върху клавиатурата на компютъра си и след като тогава ми се наложи да разглобявам клавиатурата, за да я оправя, реших повече да не смесвам удоволствията. Просто като ме си яде, пие или пуши, оставям книгата, правя си кратка пауза и после пак се връщам към четенето.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Много рядко си подчертавам с молив, но най-често си правя записки, понеже обичам да пиша върху това, което чета, а записките ми помагат да си извадя нещата, които са ми направили по-силно впечатление.
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Книгоразделители, които най-често си правя от подръчни материали.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете.
Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
И двете.
Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Зависи от книгата. Има книги, които много силно ме впечатляват и не мога да ги пусна, докато не ги прочета. Има и други, които пак много силно ме впечатляват, но тях пък душа не ми дава да ги чета бързо – протакам, чета едно и също изречение по няколко пъти, връщам се назад.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Да, има книги, които не прочитам докрая.
Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?
О, има великолепни книги с ужасни герои, но и без това рядко харесвам една книга заради герите или сюжета й. Много повече се впечатлявам от езика на книгата. Ако езикът не ме впечатлява и не ме кара да се замислям и преоткривам, сюжетът и героите сами по себе си не могат да ме привлекат. Пък и в крайна сметка може ли да има интересен герой със скучен език?
Какво четеш в момента?
Доста. Първо, бавно превеждам една книга, но преводът поначало си е бавно четене. Освен нея обаче има още доста. Преди два дни дочетох два словенски романа за Голи оток, югославският комунистически Гулаг. В Народна библиотека успоредно последните дни четох стихотворения на Радой Ралин, една чудесна негова антология „Смей се, палачо!“, която са му бавили около четирийсет години, а е направил наистина страхотен подбор и превод. Та книгата е видяла бял свят едва след промените.
Четох и книгата „Радой. Смутителят на реда и тоягата на властта“ – това е една от най-обемните книги за тормоза на Държавна сигурност не само срещу Радой Ралин и семейството и приятелите му, а изобщо срещу интелектуалния елит на България. Авторите са синът на Радой – Стефан Стоянов и неговата съпруга Таня Стоянова. Чета и Цветан Тодоров – „Дълг и наслада“. Новото чудесно издание на „Канелените магазини“ на Бруно Шулц, което ми е подарък от панаира на книгата. Също и Ружевич и Загаевски в изданията на „Издателство за поезия ДА“.
Коя е последната книга, която си купи?
Горан Симич – „Записки за бившите хора“ в превод на Рада Шарланджиева. Също и няколко книги от чужбина.
От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Рядко чета само по една книга. Преди години може би да, но една книга непрекъснато пробужда асоциации към други книги, така че обикновено чета едновременно.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
Ако имах място за люлеещ се стол, сигурно щях да чета там (усмихва се).
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Не съм се замисляла. Мисля, че няма значение. Важното е все пак книгата да е добре направена и да не се дразня на липсата на редактор или коректор, или пък на не добре подбран шрифт.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Не обичам да натрапвам вкуса си, но има автори, към които самата аз се връщам много често и няма как, споменавам ги, когато говорим за книги. А с приятели често си препоръчваме или разменяме книги, така че този процес на обмяна и препоръчване е взаимен. Всички автори, които споменах досега, са сред любимите ми. Ясно е, че тези, които съм превеждала, съм ги препоръчала още със самия си превод. Иначе да добавя тук Цветаева, Ахматова, Рилке, Одън, Казандзакис, Сеферис, Елитис и Яшар Кемал – един великолепен турски автор, който открих наскоро.
Ромен Гари, Камю, Кафка. Много български също разбира се и е хубаво да се напомнят, защото в България за книгите се говори само покрай появата и премиерите им – кампанийно, с други думи – и е ужасно неприятно, че много скоро след това за тях се забравя, все едно изведнъж престават да съществуват. А това не само е глупаво, а показва цялостното отношение на българина към нещата. Това е синдромът на изоставеното дете, което е способно да се хвърля на врата на всеки възрастен, който се изпречи насреща му, но така и не може да се привърже към никого. Това е синдромът на човека без ценности и без качества. И едва ли днес има човек, който гордо да може да заяви, че не е такъв. Затова и единственото, което се опитвам да правя като човек, е да противодействам на съвсем човешката си склонност към инерция и апатия. А това става чрез поддържането на чувствителността и струва ми се, че четенето много помага.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Така добре ги организирам, че като тръгна да търся някоя книга, може да се наложи да извадя половината библиотека, докато я открия.
Снимка: Яна Лозева
