fb
Как четешСпециални

Как четеш: Теодора Лалова

9 мин.

Теодора Лалова е един от хората, които с всяка дума, публикация и дори жест, създават изкуство. Редовно следя фотографиите й, стиховете и ревютата на книги. Освен всичко останало тя е и студентка по право последна година, което изобщо не влиза в противоречие с отдадеността й към поезията, която пише от сравнително скоро. Един от отличените автори е на конкурса „Веселин Ханчев“, списва блог за книги и отделен за лично творчество, има публикации в „Кръстопът“, „Диагоналите на София“, „Лунатик“, „Литературен вестник“ и др. За мен е едно от ярките виртуални арт присъствия и затова много ми се искаше именно нея да сложа на горещия стол на Как четеш!

Теодора ЛаловаКакво са книгите за теб?

Съучастници, бягство, път.

Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си ?

Книгите, които препрочитах по n броя пъти като дете до пълно наизустяване (или както много по-красиво в случая се изразяват англичаните – до степен да ги знам by heart). Романите на Ерих Кестнер („Хвърчащата класна стая“, „Антон и Точица“, „Когато бях малък“), „Стас и Нели“ на Сенкевич, „Анн от къщата на върбите“ (и въобще всичко за Анн от Луси Монтгомъри – все още една от мечтите ми е да посетя остров Принц Едуард заради тези романи), „Роня, дъщерята на разбойника“ на Астрид Линдгрен, „Войната на таралежите“, „Приключенията на Незнайко“ и още, и още. Подозирам, че пълно повлияване е възможно само в онзи златна възраст между 7 и 13, когато растеш и искрено чувстваш героите като приятели от плът и кръв. След това сме твърде разумни (и все по-рядко препрочитаме).

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Не обичам да го правя, разсейва ме.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Вода и чай, друго не.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Драскам си най-нахално. До 17-18-годишна избягвах да го правя (именно от съображение всичко да си остава чисто и ново), впоследствие стана така, че сега ми е невъзможно да прочета книга, без да съм подчертала някой цитат, без да съм си отбелязала мисъл в полето. Така го чувствам повече като общуване и по-пълноценно възприемам самия текст.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Сякаш откакто чета отбелязването ми се състои в запомняне номера на страницата. Имала съм периоди, през които от някаква (книжна) суета съм се пробвала да се приуча към ползването на книгоразделител (най-успешно беше в десети клас, когато си бях намерила такъв с картина на Тулуз Лотрек и беше удоволствие да виждам Мулен Руж всеки път, щом разтворя книга – до момента, в който не го изгубих по време на някакво пътуване и опитът приключи).


Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Главно художествена. Що се отнася до нехудожествената – към момента е юридическа (заради университета), плюс отделни трудове по разни исторически теми, които ме вълнуват.

Eлектронни или хартиени издания? Или и двете?

Само хартиени. Не е от някакво нарочно бунтуване срещу технологиите (а и знам колко по-удобно би ми било, особено след като постоянно съм в движение и влача една голяма тежка чанта). Но е навик и мой си уют. Пък и в книжно тяло мога да си драскам на воля (нищо, че след това често си играя да преписвам цитати за по-лесно споделяне, а е-книгата би ми спестила това). С писане на ръка и с физически контакт със страниците сякаш разбирам, научавам, запомням по-добре.

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Като дете ми беше златно правило, че не оставям глава недочетена. Сега вече мога да спра по всяко време, пък и често нямам избор.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?

Случвало се е. Някога упорито дочитах всичко започнато. Сега вече, ако усетя, че с даден текст просто не се разбираме (обикновено причината е в начина на писане – баналност, поза, неискреност), директно минавам на друго. От време на време дочитам на инат, само за да съм сигурна, че съм си провела диалога с книгата до край и че мога аргументирано да я критикувам.

Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?

О, да. Обикновено и в действителността най-любопитни са ми именно хората, които с по нещо ме дразнят. А и не всичко опира до главните герои, колкото до динамика на история, взаимоотношения, стил и прочие.

Какво четеш в момента?

Отговорът е при следващия въпрос.

Коя е последната книга, която си купи?

Хулио Кортасар - ЛотариятаАдам Загаевски, избрани стихове в превод на Силвия Борисова и стихосбирка на Алеш Дебеляк, в превод на Людмила Миндова. Пък от любимата антикварна книжарница (чието име така и не научих, но пък тя се намира встрани на Спортната палата за всеки, на който му се разхожда) си намерих съвсем случайно Рембо в превода на Кирил Кадийски (най-красивото възможно джобно издание от 63-а) и „Лотарията“ на Кортасар с типична осемдесетарска корица. Всичко наведнъж взето (същинско дете в сладкарница) в следобеда, след като излязох от последния изпит за този семестър – рязък завой от Търговския закон.

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Зависи, на периоди съм. Има книги, които просто изискват да им се посветя изцяло, има други, които позволяват паралелни любови. А има и времена, в които нищо не ми се чете и не чета седмица-две-три. Не обичам абсолюти, а нарочното непрестанно четене влиза в тази графа.

Имаш ли си любимо място/време за четене?

Вкъщи на дивана/в леглото, в Централната библиотека на Софийския университет по време на сесия, в парка на Военната академия щом стане топло. Пък като дете през ваканциите на село четях единствено на един хамак, закачен под ябълките в двора. Не знам как не ми ставаше лошо, защото задължително непрестанно се полюшвах с крак.
А що се отнася до любимо време – дори не съм се замисляла. Когато.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Няма значение. Поглеждайки към рафтовете с книги вкъщи, очевидно повече посягам към самостоятелни издания (изключвайки Хари Потър и Песен за огън и лед, хах). Но никога не е защото съзнателно си казвам, че не искам поредици. Зависи какво ме грабва като история и текст.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Сменят се през годините. Като дете говорех за Ерих Кестнер, Луси Монтгомъри, и Астрид Линдгрен постоянно. От шестнайсетгодишна нататък пък в устата ми бяха Харуки Мураками, Ларш Собю Кристенсен и Ориана Фалачи – едва ли не на всеки, с когото се сближавахме, връчвах „Норвежка гора“, „Бийтълс“ или „Полубрат“. Ще да е било някаква проекция на типичното ученическо мислене, че вкусът към литература (и не само – музика и прочие също) съставлява самата личност, та оттам идеята беше прочетете това и ме вижте коя съм. Почти нахалничко.
В последните две-три години препоръките вървят според последното заглавие, което ме е въодушевило. Например, от няколко дни на всеки, с когото се видим, отварям Загаевски на стр.88 и го карам да прочете „Невъзможни приятелства“. Преди това въртях за Виан. Още по-преди – Рьоне Шар.
Има си обаче една безспорно вечна константа за препоръчване/подаряване – Георги Рупчев, Борис Христов. Виктор Пасков с „Балада за Георг Хених“. е.е. къмингс! И Казандзакис, о, да, много Казандзакис. А има и множество автори, които ценя и обичам (съвсем безразборно дадени примери – Кафка, Селинджър, Уайлд), но рядко препоръчвам. Не съм сигурна защо, сякаш си има книги, които чувствам като такива, които или си откриваш сам, или не става. Balada-za-Georg-Henih

Като цяло, винаги съм била от леко досадните хора, които лесно изпадат в див ентусиазъм, започвайки да споделят любими открития, та уж гледам да съм по-обрана в последно време. Но е трудно, ех. Ето, и сега се разлях в думи и примери.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

Когато преди четири години заживях сама и най-сетне пренесох всичките си книги в истинска библиотека, имаше уж някаква първоначална идея за подредба – по автори, държави, години (съвременните от дясно, класиката от ляво, хах), един рафт за юридическата литература (бях в първи курс, затова наивно мислех, че един-едничък рафт е достатъчен) и т.н. Постепенно редът изчезна, разбира се. Етажерките са запълнени до край, нови книги са започнали да градят хаотични кули върху масичката за кафе, на нощното шкафче и по пода. Откакто пък наскоро двама започнахме да споделяме дом и моите книги вече не царуват еднолично, съвсем няма място за стройна подредба.

[ + ]