fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ – за любовта към книгите и простичките моменти в живота

3 мин.

Обичам да чета книги, които ми създават усещането за летен следобед, в който си се излегнал на сянка в хамака и се наслаждаваш на домашно приготвена лимонада. Точно такава е „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ (изд. „Colibri“). Топла, уютна и докато се усетиш, часовете, които си прекарал сред страниците й, са отлетели. Това може би се дължи отчасти и на епистоларната форма на романа, или пък на очарованието на остров Гърнзи.

Именно на това очарование, както и на интересните истории на жителите му, попада Джулиет Аштън – млада писателка в търсене на сюжет за романа си. Списвала колонка във вестник по време на Втората световна война, тя иска да намери нова тема за предстоящата си книга, която да няма нищо общо с войната. Но съдбата си има свои планове и така Джулиет получава писмо от Далси Адамс от остров Гърнзи (островът е част от Нормандските острови и е бил окупиран от немците почти през цялата война).

Далси се оказва един от членовете на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи. Любопитството на младата писателка, разпалено от интересното имe, слага началото на кореспонденция между нея и другите колоритни членове на клуба. В писмата си те споделят своите преживявания от войната и чрез техните спомени се показани множеството лица на войната – и добрите, и лошите. Пиша добрите, защото в екстремни условия се проявяват и най-достойните и най-низките страни от човешкия характер.

Сред страниците на романа има истории за любов, саможертва, приятелство, както и забавни случки. Въпреки темата за войната, която предполага чувства като трагичност и безнадеждност, докато четеш, нямаш такова усещане. Защото, както пише Джон Букър на Джулиет в едно от писмата си: „Няма повече да пиша за това и се надявам да проявите разбиране, че не желая да говоря на тая тема. Както казва Сенека: „Леката скръб е бъбрива, силната е безмълвна“. И тук са спестени някои от най-ужасяващите аспекти на войната, като те само са упоменати, без да е задълбочено в тази посока. Защото романът е за надеждата и простите неща от живота, които носят щастие, като това да усетиш вятъра в косите си и да се насладиш с пълни гърди на чистия въздух и синьото небе.

Той е посветен също така и на любовта към книгите и четенето и показва как именно сбирките на клуба успяват да поддържат духа на хората по време на войната, когато са под окупацията на немците и са откъснати от останалия свят. Неизбежно е при четенето да не ти се прииска да отидеш и да видиш остров Гърнзи с очите си, неговите посребрените скали, както и тучните зелени ливади и типичната нормандска архитектура. Оказах се очарована, точно както Джулиет, която освен тема за романа си намира нови приятели, а и доста повече….

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ е доста необичайно заглавие на книга и си признавам, че в началото събуди известен скептицизъм у мен относно това дали ще ми допадне. Но ако се казва, че не трябва да съдиш за книгата по корицата, то със сигурност не трябва да съдиш за нея и по заглавието. Или, както сама отбелязва Джулиет в едно от писмата си: „Е, мен тази книга със сигурност ме намери и се надявам да достави същото искрено удоволствие на всеки, който я прочете“.