Ако сте като мен, вероятно поне веднъж в живота си (или този вторник) сте се прибрали вкъщи след спор, мислейки си: Ех, защо не му казах ТОВА!. Или пък, още по-лошо: казали сте нещо, увлечени от емоцията, за което после сте съжалявали, и то горчиво.
И сте си обещавали да бъдете по-въздържани, по-емпатични и още няколко по-неща, които да ви помогнат да водите разговорите си по-лесно и гладко. Но когато отново сте стигали до моментите, в които разговорът се нагорещява, някак всичко се повтаря като в дяволски сценарий: пулсът ви се учестява, започвате да говорите бързо и скоро никой не слуша другия, докато говорите един през друг…
Е, имам добри новини: имате възможност да си вземете някои ценни практични насоки, с които да разбирате омагьосания кръг на споровете със „Следващият разговор“ на Джеферсън Фишър (изд. „Хермес“, преводач: Евелина Андонова).
Кой е авторът и защо да му се доверите?
Не бях чувал нищо за Джеферсън Фишър и първата ми мисъл беше, че вероятно е поредният психолог, решил да напише книга за общуването – и честно да ви кажа, през годините съм попадал на няколко такива, които предъвкват познати теми и клишета и не добавят много стойност.
Но ето ти изненада: Джеферсън е практикуващ адвокат по дела за телесни повреди в Тексас.
Тоест, имаме автор, който РЕАЛНО прекарва дните си в съдебни зали, където конфликтът е норма, а напрежението е даденост. И както знаете, работата на един адвокат зависи от това да убеждава, да слуша активно и да не позволява на емоциите да замъглят преценката му при кръстосан разпит и в ситуации с огромен емоционален и материален залог.
Има и още нещо: г-н Фишър е глобална интернет знаменитост с милиони последователи, а причината не са съдебните му победи, а кратките, полезни видеа за комуникацията в социалните мрежи. Със спокоен и топъл глас, без излишни ефекти и скандални изявления, споделя Джеферсън „трикове“ за ежедневната комуникация.
А книгата му е естественото продължение на видеата и е опит да събере целия си опит от залата и живота в една смилаема, практична философия.
Магията на „паузата“ и биологията на гнева
Сред първите неща, които ми харесаха, е, че Фишър подхожда с емпатия към нашите слабости. Не е нещо ново в книга за комуникация да се говори за биология, така че и той отделя време да ни разкаже как нашето тяло често ни предава в моменти на конфликт. За мен това беше един от минусите, защото „разговорът за амигдалата“ го има навсякъде. Но ако за вас е сред първите книги за общуването, които четете, вероятно ще ви бъде интересно да прочетете какво се случва, когато се появи онова усещане за топка в стомаха или ви пламне лицето.
Дарът на паузата.
Това е една от темите, които ме изненадаха приятно. Джеферсън отива далеч отвъд тривиалното обяснение, че „между провокацията и нашия отговор има едно малко пространство“. С реални примери Фишър показва как да превърнете видовете паузи в инструмент за контрол на темпото и посоката на разговора. И да, прочетохте правилно – има няколко вида тактически паузи, които можете да използвате за по-пълноценно присъствие в разговора. Или, както казва Джеферсън:
„Мълчанието може да е липса на звук, но не и на общуване… Мълчанието е най-ефективният инструмент за решаване на проблеми в комуникацията, с който разполагате.“
Не е важно да си прав, а да си чут
Една от най-силните му тези, която ме накара да се замисля сериозно, е: „Целта на всеки разговор не е да надвиете другия, а да се подготвите за следващия разговор.“ Вероятно звучи парадоксално, казано от адвокат, нали? Особено ако очаквате тактики, с които да разгромите вашите опоненти.
Но Фишър тръгва в съвсем различна посока: как да свалим гарда на другия чрез любопитство. Той вярва, че в момента, в който се опитаме да „победим“, ние губим връзката. А без връзка със събеседника просто не може да има промяна. И тук има някои микро техники, които и вие бихте могли да използвате в своите разговори. Например вместо импулсивното „Грешиш!“, попитайте: „Помогни ми да разбера как стигна до този извод?“.
А такива малки промени в изказа често променят цялата енергия и изведнъж вече не сме противници на бойното поле, а партньори, които се опитват да разплетат възел заедно.
Практични „рецепти“ за ежедневието
Книгата е пълна с подобни техники и словесни инструменти, които да изпробвате. Джеферсън ни дава скриптове, рамки и поредици от стъпки за ситуации, в които обикновено не се справяме чак толкова добре. Ето няколко произволни примера:
- Когато някой ви прекъсне: Вместо да се цупите, опитайте с: „Бих искал да довърша мисълта си, за да имаш пълната картина, преди да отговориш“.
- Когато сте под напрежение да кажете „да“: „Не съм готов да дам отговор в момента, но ще ти пиша до утре сутрин“.
- Когато спорът зацикли: „Изглежда и двамата държим на това. Как според теб можем да продължим, без да се нараняваме?“ или „Искам да намерим решение. Ако нямаш такова намерение, кажи ми го сега.“
ВНИМАНИЕ: Някои от фразите сигурно звучат страхотно на английски, но преведени буквално на български, могат да изглеждат малко изкуствени. Но дори и да не звучат като нещо, което вие бихте казали, със сигурност ще ви провокират да намерите своите думи – или поне така се случваше при мен.
Какво не ми хареса?
За първи път попадам на книга, в чието писане е „помогнал“ AI. И когато в края на първата глава попаднах на пасаж, много подобен на десетките еднотипни AI постове, които всеки ден виждам в LinkedIn… Разочаровано възкликнах „Ооо!“ и дори оставих книгата за ден-два.
Разбирам, че това е нещо, с което ще се съобразяваме от тук нататък. Но поне биха могли да „маскират“ машинния изказ, който – ако посегнете към книгата – вероятно ще уловите и вие.
Също, въпреки че намирам книгата за изключително полезна, тя си има и недостатъците. И тъй като съм си обещал да бъда откровен в тези ревюта, ето няколко неща, които ми се сториха малко „в повече“ или липсваха.
Първо, голяма част от опита на Фишър е от особената среда на съдебната зала, където има и някои строги правила. Няма много примери какво да направиш с хора, които просто не искат „следващ разговор“, а просто да се заяждат. Липсват и достатъчно насоки как да се справим с откровено токсични личности, които не играят по правилата на добронамереността.
Нещото, което вече споменах: повторяемост. Ако вече сте чели книги като „Без компромис“ на Крис Вос или други книги за „трудни“ разговори, някои от идеите тук ще ви се сторят познати и няма нищо революционно ново за тези, които се интересуват от психология.
Защо все пак тази книга си заслужава мястото на нощното ви шкафче?
Докато я четях, си дадох сметка, че „Следващият разговор“ е колкото книга за по-добра комуникация, толкова и повод да се вгледате в себе си. Може да я приемете и като провокация да помислите как да бъдете по-осъзнато човешко същество.
Защото кога се проявява най-силно нашият характер?
В моментите на емоционално заредени разговори. И Джеферсън Фишър ни напомня нещо много важно: нашият авторитет не идва от това колко силно викаме, а от това колко стабилни оставаме, когато другите викат. Той ни напомня, че е единствено наше решение дали да присъстваме на всеки спор, на който сме поканени. И това може да бъде невероятно освобождаващо.
Така че, ако сте човек, който често води разговори с риск от „възпламеняване“ (терминологията на книгата), ако често се чувствате изтощени от конфликти с партньора, шефа или дори със случайни хора в интернет, дайте ѝ шанс.
Вярвам, че дори да приложите само 10% от съветите му (като например поставянето на граници или паузите), ежедневието ви ще стане по-леко, а разговорите ви – по-успешни.
Книгата ще намерите в Ozone.bg.
Прочетете още от „Лидерска библиотека с Росен Рашков“:
Лидерска библиотека с Росен Рашков: Визионерът и чипът, който промени всичко
Лидерска библиотека с Росен Рашков: От апатия към вдъхновение с Патрик Ленсиони
Лидерска библиотека с Росен Рашков: Културата на Netflix: Без правила или с нови правила?
Лидерска библиотека с Росен Рашков: „Тим Кук“ от Лиандър Кейни
Лидерска библиотека с Росен Рашков: „Петте кръга“ от Александър Кръстев
Лидерска библиотека с Росен Рашков: „Коучинг навикът“ от Майкъл Бънгей Стейниър
Лидерска библиотека с Росен Рашков: „Изходен код“ от Бил Гейтс
Лидерска библиотека с Росен Рашков: „Дневникът на един изпълнителен директор“ от Стивън Бартлет
