Има неща, които те връщат към стари мечти с такава сила, че за момент си готов да напуснеш целия си живот, да се върнеш в студентска аудитория и да започнеш да си водиш бележки с молив. Така ми подейства прелюдията в „Литература около нулата“ (изд. „Просвета“) от Йордан Ефтимов. Докато четях, в главата ми кънтяха реплики като „може би е време да запиша филология“ или поне „да се пробвам за магистърска степен по литературознание“.
Ако в началото на годината ви разказвах за „Ходене по буквите“ на Марин Бодаков – книга, която прегръща литературното с човешка деликатност – „Литература около нулата“ е нейната по-сурова, аналитична, но не по-малко увлекателна сестра. Ако Бодаков е критик на поетическите паузи, Ефтимов е критик на динамиката – на движенията в литературата, на стилистичните напрежения, на институциите, които моделират какво остава и какво потъва.
Когато преди няколко месеца започнах да пиша магистърската си теза, посветена на медийните репрезентации на съвременната българска литература, си дадох сметка колко трудно е да обхванеш нещо, което буквално тече между пръстите ти. Литературният живот у нас в последните три десетилетия е толкова фрагментиран, нелинеен и често вътрешно противоречив, че понякога се питаш дали изобщо можеш да го мислиш като единен процес. Именно в този момент попаднах на „Литература около нулата“ от Йордан Ефтимов.
Посегнах към нея не с онази жажда, с която започвам роман или стихосбирка, а с малко по-дисциплинирано чувство – научен интерес. Получих също онова усещане, познато на всеки, който се е влюбвал в теорията през литературата – първо леко, после пламенно. Още докато четях прелюдията, се хванах, че започвам да проверявам магистърски програми по литературознание. Не толкова за да променя посоката си, колкото защото усетих как едно внимателно, страстно и ерудирано мислене за литература може да отключи най-интимния читателски глад – да разбираш. Стилът, с който Ефтимов пише за литературата, те кара да вярваш, че има значение да разбираш. И че критиката не е академична привилегия, а акт на културно присъствие.
Рецензия на критика – мисия възможна?
Дълго се колебаех дали да напиша рецензия за тази книга. Не защото нямах какво да кажа, а защото изпитвах респект. Как да пишеш за човек, който прави това професионално от преди да се родиш? Какво можеш да добавиш към труда на доцент по теория на литературата, когато ти самата си все още в процес на учене? Но после си припомних нещо просто и съществено: пишем за книгите, които оставят следа у нас. Вярвам, че има книги, които трябва да бъдат обсъждани, дори когато се притесняваме дали имаме „право“ да го правим. Именно тогава.
Понякога респектът ни кара да мълчим. Но именно към книгите, които ни плашат с мащаб, трябва да подхождаме с внимание – и с дума. Защото това, което можем да направим като читатели, не е да бъдем „достойни“, а да бъдем присъстващи. И да говорим за книгите, които ни променят. Дори когато знаем, че ще го направим не по най-„правилния“ начин.
Нулата като праг
„Литература около нулата“ събира литературни обзори, есета и критически текстове, писани между 1996 и 2010 г. – период, който Ефтимов улавя като културен и институционален прелом, като точка на замръзване и разпад, но също така и на оттласкване. В този смисъл нулата в заглавието не е празнота, а праговост – критическа температура, в която една литература престава да бъде предвидима. Това е време на нови гласове, на разпадащи се канони, на литературни институции, които губят влиянието си, но не и навика да се произнасят. И в този контекст критиката също трябва да се промени – да стане по-гъвкава, по-чувствителна, по-смела.
Тъкмо такава е критиката на Ефтимов: неуловима за клишета, непокорна към авторитети и рядко удобно позиционирана. Тя се интересува не само от текстовете, но и от тяхната публичност – от мястото им в класации, медии, награди, институции. Това е критика, която мисли литературата като културен процес – едновременно пазар, вкус, памет и политика. Това е картография на промяната – не гладка, не оптимистична, но и не цинична. В нея литературата не е нито героиня, нито жертва, а нещо много по-истинско: социален организъм с пулс, кризи и ексцеси.
Литература като несигурен мартенски ден
Един от най-силните образи в книгата се появява в самото ѝ начало:
„Българската литература (…) прилича всъщност на несигурен мартенски ден: рано сутрин и след залез – рамкиран от булото на мъглата (…) после прелитащ лесно от сутрешното припръскване (…) към блестящото в очите студено обедно слънце (…) и накрая – съвсем резонната поява на привечерния сняг…”
В тази метафора има едновременно нежност и разочарование, разбиране и ирония. Българската литература е непостоянна, капризна, неуловима – но именно в тази неустойчивост е и нейната жизненост. Критиката на Ефтимов не цели да стабилизира картината, а да я покаже такава, каквато е: пълна с роса, вятър, сняг и слънце – понякога в рамките на един и същи ден. Това е литературата на прехода, но и на хаоса, на мълчанието, но и на гласовете, които не могат да бъдат заглушени.
Тази флуидност – между яснота и объркване, между надежда и умора – се оказва изненадващо точна картина на литературата от края на 90-те и началото на новия век. А и на самото писане за литература – размито, пулсиращо, противоречиво.
Мястото на превода, сянката на класиците
Особено интересни за мен бяха текстовете, в които Ефтимов говори за превода и неговата роля в културната ни рецепция. За това защо не усещаме величието на част от класиците – защото рядко ги четем в оригинал, а преводът не е невинен. За това, че когато четем Верлен на български, всъщност четем Верлен-Кадийски или Верлен-Симов – все достойни, но все пак различни автори.
Тези размисли стигат до дълбоки води на литературната теория – например, как един стих, тоничен в оргинал, става недоносен в силабичния ритъм на превода. Тези идеи не са само „любопитни“. Те са важни за всеки, който иска да разбере защо някои преводни текстове звучат по-добре или по-близко от други – и защо сравняването между тях понякога е измамно.
Критика, която не се пази от реалността
Най-хубавото в „Литература около нулата“ е, че тя не се движи само по върховете. Ефтимов не избягва популярната литература, не се преструва, че масовите вкусове не съществуват. Пише за Христо Калчев, за жанрови автори, за пазарни парадокси. Това не е отстъпление, а жест на разбиране: литературният живот не е само „висока култура“, а сложна мрежа от избори, предпочитания, механизми на видимост. И това го прави ценен – както за изследователи, така и за читатели. Защото литературата не е това, което се изучава само в университетите. Тя е и онова, което се продава, което се рецензира в медиите, което стига до читателя. Тя е това, което живее.
Това не е книга, която се задоволява с канона. Ефтимов пише и за автори от периферията, за жанрове, които друг би подминал с ирония, за пазарни явления, които изглеждат „недостойни“ за вниманието на теорията. Той гледа на литературата не просто като на изкуство, а като на културна машина – със своите горива, скърцания, повреди и ремонти. И го прави с ясното съзнание, че критиката не може да бъде нито напълно обективна, нито напълно откъсната от вкусове и стратегии. Затова в „Литература около нулата“ няма неутралитет – има позиция. А това е по-ценно и от „точните“ оценки.
Стилът като остатък от време
Голямата обсесия в тази книга е стилът. За Ефтимов той не е просто индивидуална характеристика, а белег на епоха. Стилът е това, което остава, когато жанровете се разпаднат, темите се изчерпят, сюжетите се повторят. Стилът е идентичност, но и отпечатък. Стилът е това, което оцелява след изчезването на модите. Това, което превръща автора в глас. И времето – в епоха. В този смисъл самата му критика е дълбоко стилова – езикът му е едновременно плътен и играещ, фокусиран и гъвкав. И най-вече – разбираем, дори когато говори за сложни процеси.
Литературните периоди не се мерят с дати, а със стилове. С гласове. С начини на писане, които остават в паметта, дори когато сюжетите избледнеят. Това е и най-силната страна на критиката му – тя не се увлича по тематични описания, а търси ритъма на езика. Това не е академична проза. Нито публицистична. Ефтимов пише с лекота, но и с гъстота. С ирония, но и с топлина. И най-вече – със заразително любопитство. Неговите текстове не преподават, а канят. Не назидават, а разгръщат. Не дават отговори, а очертават проблемни територии, които можеш да прекосиш с карта, но и с компас.
Книга, която става част от теб
„Литература около нулата“ не е книга, която просто четеш. Това е книга, в която пребиваваш известно време. Прибираш се в нея, както се прибираш в град, който си напуснал за дълго. Понякога не си съгласен, понякога кимаш. Понякога се усмихваш с удоволствие. Но винаги си вътре. И най-вече – винаги се чувстваш призован да мислиш.
Това е книга, която променя начина, по който гледаш на литературната публичност. Но също така и на себе си като читател. Защото в центъра на всеки литературен процес, дори когато изглежда разпаднат, винаги стои един въпрос: кой говори за литературата – и как?
Ако тази рецензия е отговор на този въпрос, то той е написан с уважение, благодарност и леко страхопочитание. И с увереността, че някои книги просто не можеш да подминеш. Те са в онзи слой на културната атмосфера, който ни позволява да дишаме. Йордан Ефтимов пише именно такива книги. А ние, читателите, можем поне да засвидетелстваме, че сме ги чели с разбиране. И с вяра в смисъла на критиката.
Литература около нулата, а четенето – в ръцете ни
Преди година не бих си представила, че сборниците с литературна критика ще имат толкова специално място в сърцето ми. Днес, след „Ходене по буквите“ на Марин Бодаков и „Литература около нулата“ на Йордан Ефтимов, знам, че това са книгите, които не просто разказват за литературата, а я правят възможна. Които запълват пропуснатото. Които остават.
Препоръчвам „Литература около нулата“ с усещането, че не просто споделям книга, а посочвам хоризонт. За някой, който досега е чел основно художествена литература, а напоследък все по-често посяга към сборници с критика, това заглавие беше като отключване. Като онзи тих момент в леглото в 22:00 ч., в който знаеш, че хората не четат научна литература за удоволствие преди лягане – но пък ти си от тези, които я четат. И ти е хубаво.
Можете да намерите „Литература около нулата“ и други книги на Йордан Ефтимов в Ozone.bg.
