Родителите не могат да променят събитията, които са се случвали в миналото, не могат да променят поведението на своите родители, но могат да са „будни“ за своето поведение и осъзнати за огромното влияние и власт, които имат над децата си. От начина, по който те комуникират любовта си към малчугана, както и помежду си, зависи начинът, по който детето ще обича, когато порасне – както себе си, така и другите.
Дали човек ще позволи да бъде обичан, или ще копнее за любовта, но ще я отхвърля, без дори да си дава сметка – всичко това зависи от майката и бащата.
Първото нещо, което си помислих, когато потънах сред страниците на „Не за всичко са виновни родителите ни“ (редактор: Бела Чолакова) от психоложката Дора Парангаджийска беше, че сигурно цял живот ще бъда благодарна задето тази книга е попаднала в ръцете ми. Когато прочетох и последната страница, мнението ми само се беше затвърдило.
Книги на психологическа тематика, особено такива, свързани с темата за родителството (като „Отровните родители“ от Сюзън Форуърд и Крейг Бък, която и Дора Парангаджийска цитира), попадат в радара на читателското ми любопитство още на секундата, щом разбера за тяхното съществуване. „Не за всичко са виновни родителите ни“ е страхотен пример за авторов труд, който наистина би могъл да помогне на хората, посегнали към него.
Снимка: DoraPrangadzhiyska.com
В България, за съжаление, психологическата терапия продължава да бъде труднодостъпна и е най-често директно отхвърляна с насмешка тема за разговор сред обществото. За щастие, все пак тази негативна тенденция вече е попречупена до някаква, макар и (по мое мнение) минимална степен, и има хора, най-често сред младите, които са отворени към идеята за разговор със специалист. Все по-често (не казвам достатъчно, но повече от преди) по телевизията се говори за психичното здраве, все по-голям е достъпът до чуждестранни издания и до разнообразна информация в интернет, но „Не за всичко са виновни родителите ни“ е сред малкото български трудове по темата. Честно казано, лично аз се сещам единствено за работата на Мадлен Алгафари и (макар и косвено свързана) за книгата на редакторката, която споменах по-горе – „Осиновени истории“ от Бела Чолакова.
Страшно много се радвам, че Дора Парангаджийска е решила да направи тази крачка към българския читател, защото вярвам, че благодарение на този неин ход много хора ще намерят пътя към родителите, към децата си, но най-вече към онова дете, вътре в тях, което e било лишено от истинско детство, принудено да порасне преждевременно по една или друга причина.
Авторката започва „Не за всичко са виновни родителите ни“ с насоки за четене, с напомняне, че във всеки от нас живеят всички описани в книгата архетипи, но изразени в различна степен. Следва ударно въведение, съдържащо толкова простички, изконни истини, които уж на всички са ни ясни, че е чудно как е възможно в днешно време обществото ни така добре да се е справило със задачата да се отдалечи от тях. Дора ни напомня какви са специфичните родителски роли в отглеждането на едно дете – каква трябва да е майката, какво тя трябва да даде на дъщеря си и/или сина си; какъв трябва да бъде бащата – какво се очаква от него, за да се превърнат децата му в здрави, справящи се с живота хора? Каква е смисълът на СЕМЕЙСТВОТО – достатъчно ли е родителите просто да живеят заедно на едно място, за да живее детето пълноценно?
Надявам се, че отговорът на този въпрос е ясен на всички ни. Но ако някой смята, че отговорът е „Да, достатъчно е“, спешно му препоръчвам тази книга, за да спаси себе си и бъдещето на своите деца. Препоръчвам я, разбира се, и на онези, които са наясно, че е важно детето да има двамата си родители, но цената, която то плаща, когато те живеят заедно без да се разбират и/или да се обичат е космически огромна… и е страшно нечестно. Защото давайки на едно дете такова нефункционално и нездраво семейство, родителите почти сигурно отнемат възможността му за шанс за собствено щастливо семейство, залагайки в него погрешни модели на поведение.
Почти е сигурно, че това дете ще загуби всичко, но само ако то самото не желае да поеме отговорност за себе си и за бъдещето си. Ако порасналият човек не избере да тръгне по пътя към себе си, ако не положи усилия, наистина няма как животът да го отведе другаде, освен на мястото, което са му показали родителите му. Но ето, авторката ни дава нещо много, много ценно – надеждата, силата, знанието, че ОТГОВОРНОСТТА Е И НАША. Да се срещнем с вътрешното си дете и да бъдем най-добрите родители за него. И зад този избор не стои никой друг, освен нас самите и няма кой да ни го отнеме.
Ние не можем да променим случките и събитията в живота си, но можем да променим отношението си към тях. Не можем да променим майка си и баща си, но можем да променяме техните интегрирани в нас образи. Ако искаме да пораснем, е необходимо първо да се разделим с идеята да променяме родителите си, да се разделим с обвиненията към тях и да се запитаме: „Какъв родител съм аз на самия себе си?“ И ако открием колко много сме се превърнали в майката си или в баща си, да се опитаме да не се гневим, да не изпадаме в отчаяние и в поведение на жертва. Най-добре е да си зададем въпроса: „А какъв родител бих искал да бъда – на себе си и на децата си?“
В тази книга са разгледани различни събирателни образи на хора, които са се превърнали във възрастни без да са имали възможност да преминат правилно през абсолютно задължителния етап от съзряването – онзи, в който трябва да ти бъде позволено да бъдеш просто дете. Често в началото на различните раздели срещаме хора, които вече имат кого да възпитават, но неусетно са започнали да прилагат грешните поведенчески модели на своите родители, съсипвайки по този начин поне още един живот.
Авторката разказва история, а после професионално обяснява откъде идват най-често и до какво водят следните проблеми: властните родители, родителската саможертва, отхвърлящите се родители, незрялото родителство, насилието и алкохолизмът в семейството. Дора Парангаджийска нееднократно в тази книга напомня, че любовта на детето и към двамата родители е аксиома. Независимо от грешките, допуснати от възрастните, независимо от съзнателните разбирания на детето, то пак обича безрезервно на подсъзнателно ниво. Затова не е негова работа да решава проблемите на своите родители, затова то не трябва да бъде поставяно в ситуация да избира страна, защото болката за детето е огромна и последствията от нея могат да останат за цял живот.
Снимка: личен архив
Всички сме виждали примери за предозирана майчинска любов, както и за отсъствието изобщо на такава. Познаваме хора, които са избрали да останат да живеят с родителите си и не намират смисъл да търсят любов, най-често защото им е омръзнало да не попадат на човек, който да бъде харесан от най-важната жена – от мама. Сигурно всички познаваме и момичета или момчета, които са се превърнали в родители на някой от своитете родители (или и на двамата), защото не им е оставен и миг, в който да забравят, че той си е дал живота за тях – за да ги отгледа, лишил се е от любов и нормален живот, от всичко. Ужасната, гнетяща, смазваща, трудноизкоренима вина, най-често си остава у детето, въпреки че не е негова. Защото тази саможертва е била избор на родителя, на пораснал човек. Друг е въпросът, че много хора твърде рано поемат тази роля – заради обществен натиск, грешка или друго, но преди да имат възможност самите те да пораснат и осъзнаят себе си. Ето как и защо понякога родителите превръщат децата си в свои изповедници, защитници, в най-добри приятели, в емоционални партньори. Все неща, които не са детска работа, все отговорности, които не могат да бъдат носени на детските плещи. Уви… Когато е срамно да споделяш с обществото и когато на същото така или иначе „не му е работа“ да бъде от помощ, тогава децата поемат всякакви роли. Вината за тези отношения е колективна, според мен, не само индивидуална. Такива са били времената, време е да се променят.
Дора Парангаджийска ни напомня, че нашите родители също са били деца, които са имали може би не чак до там добри родители. Дава ни съвети как да приемем случилото ни се, как да се помирим с родителите си, но не пропуска и да спомене, че книгата е само първата крачка, само началото на този път. „Не за всичко са виновни родителите ни“ едва ли би могла да свърши работата на цялостна психотерапия, но аз съм доволна, че поне някой от прочелите я ще се замисли наистина да отиде на такава. И това е ужасно важно.
И последното нещо, което искам да спомена в това ревю, макар да ми се иска да цитирам до безкрай и да обсъждам всяка отделна глава, е следното:
Родителят дава, детето получава, за да може след това да даде на своите деца. Енергията тече напред към живота и всяко едно обръщане назад на потока на енергията води до объркване и заплитане в семейната система. А за това заплитане може да плащат поколения напред.
…защото ми се струва, че по иначе прекрасните български ширини е много застъпена идеята, че отглеждаме децата си, „за да ни гледат те после“. В което няма нищо лошо по принцип, но смисълът, който най-често се влага в тези думи… не е такъв, какъвто е правилно да бъде.
За тези от вас, които биха искали да чуят съветите на Дора Прангаджийска, предлагам това видео:
Можете да поръчате „Не за всичко са виновни родителите ни“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q4 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
