Ясно ми е, че към Джефри Юдженидис трябва да се подхожда с внимание. „Брачната фабула“ ме потресе толкова силно и искрено, че мигновено си спечели обичта ми. Дълго-дълго мислех за тази книга и говорих за нея на приятели. С времето емоцията отшумя, но историята на Маделин и Митчъл си е все там – в емоционалната ми памет.
Тогава бях много развълнуван, защото в библиотеката имах цели две книги на Юдженидис, които не бях чел. Едната все още не съм започвал („Мидълсекс„), но на „Непорочните самоубийства“ станах свидетел още през лятото.
Бързата сметка показва, че са минали три месеца, в които така и не се реших да споделя впечатленията си. Това е нетипично за мен. Обикновено ми е нужно не повече от седмица, две в изключителни случаи, за да излея мислите си. Този път не стана така. Сякаш все още се опитвам с пределно внимание да подходя към тази далеч по-тънка, но все така разтърсваща книга. За несигурността ми говори и този дълъг увод, за който се извинявам.
Няма как история за пет сестри, решили да сложат край на животите си, да не е потресаваща. Дори най-беглият опит да си представиш как се чувстват родителите през всичките тези години, в които децата им дебнат удобния момент да се отровят, да пъхнат глава в газовата фурна, да скочат от прозореца и какво ли още не, завършва със стягащи сърцето картини. Майката и бащата, в един момент напълно обеззверени и изгубили сили да се борят. Крачещи като сомнамбули, гаснещи, слабеещи и забравили какво е радост.
Почти чувам обвиненията, които те сипят безмилостно – към себе си, помежду си, към връстниците на дъщерите си. Но основно към себе си. Обвинения, че не са се справили. Че не са успели да осигурят среда и атмосфера, в която желанието за живот да кипи. Че в неопределен момент са загубили връзката с децата си и са се отчуждили чудовищно от тях. Че от ден на ден къщата, в която живеят, е започнала да носи духа на затвор, вместо на уютна семейна крепост.
Тези момичета имат едно простичко наглед желание. Да чувстват свободата и да имат шанс да бъдат различни, индивидуални. Да не бъдат тласкани към стереотипи, към отличните образци от училище или квартала. Да имат своята миниатюрна искрица идентичност, около която да градят собствената си самоувереност. Тези искрици обаче блещукат прекалено кратко, залети от потопа на неспирните очаквания към тях. Очаквания, подети от собствените им родители и раздути от общността, чиито членове са те.
Джефри Юдженидис не хвърля цялата вина върху родителите, не. Освен това „Непорочните самоубийства“ не е книга за лошо възпитани деца или тиранични родители. Напротив. И двете страни в тези отношения полагат огромни усилия да се разберат, да приемат гледната точка на другия, да не настояват прекалено. Обаче, както често става в живота, колкото повече се стремиш да пазиш тишина, толкова повече се увеличава шансът част от паркета да изскърца или да събориш невидим допреди малко предмет.
Така е и тук. Прекаленото внимание и загриженост поставят началото на една кошмарна, но предизвестена трагична поредица от инциденти.
Изумен съм от начина, по който Юдженидис е успял да разкаже по така красив начин нещо толкова тъжно. Някак си всичко битово е успяло да се изпари и са останали само тъгата, чувствата, неразбирането и обречените стремежи. Убеден съм, че преводът на Невена Дишлиева-Кръстева със сигурност е помогнал за това усещане. „Брачната фабула“ също беше преведена от нея и започвам да си мисля, че тази жена е успяла да изгради почти вълшебна емоционална връзка с родения в Щатите, но с гръцки и ирландски корени писател. Прекрасна и лична работа, за която за пореден път искам да й благодаря!
Джефри Юдженидис е писател, когото харесвам изключително много. Всеки път успява да разкаже историите си с изразни средства, които най-силно ми допадат. Чисто, стилно, внимателно. Грижливо към героите и с любов към разказа, а и към читателя. „Непорочните самоубийства“ няма почти нищо общо с „Брачната фабула“, което ме впечатли още по-силно. Това е емоционална книга, която се чете лъжливо леко, а същевременно неусетно трупа в теб въпроси, емоции и емпатия.
Прочетете и чудесния текст на Мила за „Непорочните самоубийства“. В „Аз чета“ сме писали и за другите книги на Юдженидис, издадени на български – „Мидълсекс“ (Виктория и Милена) и „Брачната фабула“ (Цвети и Митко).
